неделя, 13 юли 2014 г.

Деян Донков: Искам да остана дете на изкуството





Боряна АНТИМОВА

Деян Донков е роден на 27 август 1974 г. във Видин. През 1997 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на проф. Енчо Халачев и Снежина Танковска и магистратура при проф. Крикор Азарян.

Прави десетки запомнящи се роли в "Българска армия", а от 2003 г. – в Народния театър. Последните му силни изяви са в "Дон Жуан", "Хъшове", "Вишнева градина", "Крал Лир", “Госпожица Юлия", "Дом за разбити сърца", "Сирано дьо Бержерак", "Отело", "Полет над кукувиче гнездо", "Дневникът на Дракула” и др.

Има 4 награди “Аскеер”, 2 “Икар” и “Златна роза”. Впечатляващо е и участието му в киното - над 30 филми и сериали, между които “Цветът на  хамелеона”, “Стъпки в пясъка”,  “Изпепеляване”, “Откраднати очи”, “Подгряване на вчерашния обяд”.

Има син Деян на 8 г. от актрисата Анастасия Ингилизова и любима – актрисата Радина Кърджилова.




-Деяне, след края на театралния ти сезон ще се снима ли това лято, или ще се почива? Чу се, че ще участваш и във филм, и в сериал, и то заедно с Радина…

-Рано е още, не сме се договорили за всички подробности и роли. С Радина ще участваме в едни и същи проекти, но не се знае още дали персонажите ни ще имат нещо общо в тях. Очертава се един проект на Петър Попзлатев, но всичко е на много ранен етап. А миналата есен снимах с Коцето Бонев филма “Потъването на Созопол” и сега ходя да озвучавам. Предполагам, есента ще излезе на екран.

-Защо се включи в шоуто “Като две капки вода”?

-Най-малкото заради това, че зарадвах много деца. Като разговарям с родители и съученици на сина ми, разбирам, че голям процент от зрителите на подобни шоута са деца. Другото е предизвикателството да направиш една сериозна имитация. Доставях си удоволствие с абсолютно всички образи, но с Луис Армстронг беше по-специално, той самият е по-специален за мен.


В шоуто "Като две капки вода"


-Участието ти в “Дневника на Дракула” също е голям твой експеримент - в балетното изкуство.

-Чувствах се идеално, но нямах достатъчно време за репетиции. Аз имам афинитет към това, харесвам танците, но в България няма много традиции за такъв продукт. На театъра му трябва сериозен пиар. Понякога се изисква старото да го разръчкаш малко и да кажеш: “Тпрууу, ей натам отивай да видиш, там има по-хубаво пасище”. Да го вкараш в залата и да каже: “А! Глей ти, театър, кво било, а аз си мислих, че е нещо остаряло… То било интересно и хубаво, бе!”.

-Защо не виждаме по-често популярния Деян Донков в сериали?

-Участвах в първи и втори сезон на “Под прикритие”. Аз имам някаква хигиена на актьорския ми труд. Предпочитам да разполагам с малко повече свободно време, отколкото да се занимавам с нещо само заради пари. Винаги обичам нещата да са комплексни, да има за какво да се хване и сърцето ми в даден проект или идея.


Като Ейми Уайнхаус в "Като две капки вода"


-Ти си “модерно”,  “вървежно” име. Как се отнасяш към такъв тип определения?

-С ирония. Човек се променя всеки ден. Ние сме живи хора. Хората могат да те виждат по хиляди начини. А като актьор да ме виждат като лош, добър, такъв, онакъв, за мен е абсолютно нормално, аз самият не се познавам още дотам добре, понякога успявам да изненадам сам себе си.

-Как се чувства отличникът на НАТФИЗ почти 20 години след завършването - по-зрял, по-помъдрял, уморен?

-Като актьор доста по-помъдрял, зрял и в стихията си. Не чувствам още творческа умора, напротив, винаги си оставам готов за всичко, което ми предстои. Човек винаги трябва да пълни всичко до дупка, да се опитва да е максимално зает.

-Имал ли си периоди на синдрома на “прегаряне”?

-Не, дотам не съм стигал. Винаги съм чувствал работата си като хоби, правил съм го преди всичко с удоволствие. Съхранявам това с изключително внимание, бдя над това огънче. През годините съм направил така, че хората да ми имат доверие и да знаят, че като гледат представление с мое участие, ще изпитат удоволствие от тази душевна храна и понякога катарзис. Надявам се да имам още път нагоре.


Дон Жуан в Народния


-Все още ли се вълнуваш преди всеки спектакъл, както момчето Деян преди 20 години?

-Да, по същия начин се вълнувам. Много мечти съм загубил, понеже са се сбъднали и това е прекрасно, но знаеш, че по-хубав е пътят към тях. Човек не трябва да спира да мечтае, тогава знае накъде върви. Дори да не е конкретно нещо, но да мечтаеш за щастие, за свобода, за неща, които нито можеш да купиш с пари, нито можеш да видиш или обемеш, а да ги усещаш.

Ето, гледам колелото си тук (той го показва облегнато на масичката си в гримьорната). Като карам колело, се чувствам свободен, щастлив, мога да мина оттук, оттам, да карам бързо, бавно, мога да пея, да си свиркам, да си говоря, да слушам музика и какво ли не още. Това може да те направи абсолютно свободен и щастлив.

Дракула, сн. Милена Фучеджиева

В "Дневникът на Дракула"




-Четири “Аскеер”-а, два “Икар”-а, “Златна роза”… Пазиш ли си статуетките?

-Не, единия “Аскеер” го подарих на Асето, Анастасия Ингилизова, майката на сина ми, тя ми е страшно добър приятел, един от най-добрите. Е, не са захвърлени на произвола, просто са на различни места.

-Попитах те, защото твои колеги твърдят, че не им пукало за награди, вълнували ги единствено аплаузите.

-Няма човек, който да не се радва на признание, в каквато и да било насока. Лошото е, че с това не ти се вдига цената в България и не ставаш по-специален, а би трябвало да е така. Както е при “Оскарите” – вземаш един и после не може да подпишеш договор под еди-каква си сума.

Със Стефан Вълдобрев в "Потъването на Созопол"


-Мечтаеш ли все още за роли?

-О, да, как… Човек винаги мечтае. Преди няколко дена се сетих за Фауст и ми дойде някаква идея. Даже ей сега отивам да си го купя.

-А защо не го поставиш на сцена?

-Досега не съм режисирал постановки. Оставям си го засега, гледам, че и това безброй колеги го правят просто ей така. Първо съвсем не е лесно да работиш с жива материя, с хора. Второ – важно е да знаеш защо правиш нещо, къде да го направиш и как. Оставил съм тия неща засега. Говорил съм с Крикор Азарян, който е мой ментор...


Като бунтаря Рандъл Патрик Макмърфи в "Полет над кукувиче гнездо"
-Искаш да останеш добрият актьор, а не да се разконцентрираш и в режисура?

-Естествено, това си ми е най-важното. И ако някога реша да го направя, ще е от сърце и душа, без някакви други цели.

-Определят те като силно експресивен актьор, като че ли повече ти върви драмата, отколкото комедията?

-Определям се като трагикомичен актьор. По-скоро се старая да съм универсален. По-интересно е. И абсурден дори, ако щеш. Невъзможен, хе-хе… Такива неща са ми интересни. Лудост в най-хубавия смисъл.

-През ноември ти излезе с видеообръщение в подкрепа на стачкуващите студенти. Какво мислиш сега, когато не й се вижда краят на политическата криза?

-Аз съм лаик в политиката, не се интересувам, не гледам новините, защото голяма част от тях са манипулирани. Вярваш в някакви хора, после се обезверяваш, пак тръгваш да вярваш в други… Знам от политически ангажираните хора, че се уморяват и отчайват. Аз не искам да стигам до това. Искам да си остана това дете на природата, на изкуството, на свободата. Тук има големи лъжи за големи пари и по-малки лъжи за по-малки пари.

-Като каза лъжи, ако човек отвори Гугъл за последни новини за теб, трябва да прескочи цели страници с жълти “новини”… Защо толкова те нападат?

-Не знам. Може би поради същите неща, за които говорих току-що. Видят ли, че си талантлив, успяващ или щастливо влюбен, гледат да ти прережат крилцата! Гледат да те смачкат! Има изключително много хора, които завиждат, обсебени от злото и дявола.

-За да си каже публиката, че популярните хора като Деян също плачат?

-Знаеш ли кое ми е най-гадно и за какво съжалявам и дори изпитвам състрадание към тия хора, които пишат разни измислени гадости? Ние обичаме изкуството, а то е свобода. Раздаваш се на хората, отваряш душата си пред тях и истинските зрители в театъра те обичат заради това. А тези… как да ги нарека… Те са много мръсни хора. Душите им не са жълти, а са направо клоака отвътре. Само гадории минават през тях, като отходна тръба.


Деян и Радина


-Какво ново внесе в живота ти Радина?

-Много спокойствие и много вълнение и напрежение, в най-общия и чист смисъл.

-Напрежение? Боиш ли се, че може да я загубиш?

-Не се ръководя толкова от страха. Мразя да ме е страх. Виждам на колко хора това им е определящото. Толкова лесно се води един човек, когато го е страх.


С Радина


-Велосипедът ти в гримьорната е готов за път, какво още обичаш да правиш, когато си почиваш?

-Аз много не обичам така да легна и да почивам. Ще легна, когато тръгна към отвъдното. Сега обичам да намирам нови или пък да развивам стари умения. Зимата карам сноуборд, с колело в града също ми е много приятно. Харесвам също кайт, сърф. Обичам и кола да шофирам, да пътешествам, да плувам, да се гмуркам, водолаз съм също. Остава време и за четене на книги, и за гледане на филми.

Ето сега “Фауст” ми е в главата, искам да седна и да го прочета, защото е едно от най-великите произведения. Искам да го чета по-втренчено, за да мога да видя по-дълбоко някои неща за себе си. По-внимателно, задълбочено, обстойно и подробно, детайлно. С Радина обичаме и да гледаме филми. Напоследък ми се върти в главата една идея - да направя бутик с моя дизайнерска марка.

-Ти нали можеш да шиеш на машина, завършил си училище с такава специалност.

-Е, няма да имам време и за това, но мога само да измислям модели и да ги давам да ги шият. Да направят например от един модел 5 размера от S до XL, бутикови неща. Мисля, че ще имам успех, защото имам нестандартно мислене. Ще бъдат еклектични неща, и дамска, и мъжка мода. Но не съм много деен, аз самият да тръгна, да настоявам. В тоя смисъл не съм амбициозен. Повече вярвам на случайността.


Деян на квадрат - лято със сина



-Амбициозен татко ли си на Деян-младши?

-Какви амбиции, важното е да го възпиташ така, че да е достоен човек. И задължително да се занимава с някакво изкуство. Сега свири на китара от 2-3 години и се развива добре.Талантлив е, смешко е, прави смешки и е много чувствителен, забавен… Чудесен е.

-Любимото ви занимание заедно?

-О, правим какво ли не. Сега сме на тема футбол, понеже Деян играе в един отбор “RD спорт”, вратар е. Снощи имаше изумителен мач на световното и трябва да му звънна и да му кажа, че вече имам фаворит за купата. Аз не гледам футбол, но на световно е по-различно, интересно е да видиш една държава срещу друга. По-велики са битките.

-Израсъл си близо до Белоградчик...

-Магично място е за мен. Моето детство е минало в едно селце Пролазница. Там сме турлаци. Ние сме хора с изключително мистично усещане за живота и много свободолюбиви. Турлаците много ожесточено са се били с турците. Били са много неподатливи на дресировка. Такива хора сме и детството ми беше много хубаво до пубертета. След това във Видин, училище. Но помня летата, много слънчево и хубаво детство имах.

Много скитахме по реката, ловяхме раци, за да си ги печем и ядем, бяха много вкусни. На Дунава беше вторият етап от детството ми, по-страшният, защото тогава много пъти преплувахме Дунава, ходехме до Румъния, до един остров. Случвало ми се е да спасявам удавници. Добър плувец съм, обичам водата и явно и тя ме обича, щом не ме убива. Бях много буйно и палаво дете, чак веднъж бях умрял.

-Как така умрял?

-Паднах с главата надолу в една варница, дупка с негасена вар. Бил съм в безсъзнание и баба ми чула, че нещо пада, и случайно ме е намерила. Видяла само краката ми да стърчат от варницата. После се събудих в болницата. Не знам каква би била съдбата ми, ако баба ми не беше кметица. Единственият телефон в селото беше вкъщи, такъв, от старите, с врътка. С него тя се свързваше с полиция и бърза помощ през някаква централа. Та ако тя не беше отреагирала толкова бързо, аз нямаше да разговарям сега с теб.


Радина, Деян и Деян-младши на път


-А губил ли си се из Белоградчишките скали?

-Не, не съм се разхождал много по скалите, защото там има много змии лятото, и то пепелянки. Пък и ни беше далече да ходим пеша като деца, моето селце е на 5-6 км по стария път. Имахме респект от тия скали, като тръгнехме да се катерим, беше опасно, знаехме случаи как някои са падали. Сега обаче ходя там по скалите, спирам с колата, сядам някъде… Изумително красиво и наистина магично място по всяко време на годината.

-Какво би казал на хората за финал?

-По-често да гледат в небето и там в някое облаче да потърсят своето детство.


Публикувано във в. "Преса", 29 юни 2014 г.


Няма коментари:

Публикуване на коментар