неделя, 23 март 2014 г.

Димитър Рачков: Всяко излизане пред публика е на живот и смърт – II част




Боряна АНТИМОВА

Димитър Минков Рачков е роден на 18 септември 1972 г. в Бургас. През 1995 г. завършва НАТФИЗ в класа на проф. Димитрина Гюрова и проф. Пламен Марков. От 1996 г. до 1998 г. работи във Варненския театър, играл е и в МГТ „Зад канала“.

През 1998-ма постъпва в Народния театър, а от 2006 г. е част от театрална формация “Мелпомена”. Има над 20 сериозни роли на сцената, като Подкальосин от “Женитба”, Вертер от “Страданията на младия Вертер”, Чушкаров от “Двубой” и др. Носител на „Аскеер“ 2000 г. за изгряваща звезда за Мъжът в „Самолетът беглец“.

Флиртът му с тв екрана датира от 1998 г., когато блясва с ролите си “Клуб НЛО”, а коронната му изява е като водещ на „Господари на ефира“. Той е и гласът на Бай Брадър, чийто бургаски говор прави образа още по-колоритен. Прави запомнящи се роли в комични тв предавания като „Пълна лудница“ (с култовия Жоро Бекъма) и “Ол инклузив”. За втори сезон е и водещ заедно с Васил Василев-Зуека на предаването “Като две капки вода”.

От 2009 г. е заедно и в живота с екранната си партньорка Мария Игнатова. Има син от първия си брак Димитър Рачков-младши на 7 години.

първата част Рачков разказа как се е гримирал като Катето от “Ритон”, какво е да си “господар на ефира” и как се създават смешни комични образи)


-Митко, сега хората те свързват преди всичко с телевизията, ти имаш и над 20 сериозни роли в театъра. Стояла ли е някога пред теб дилемата екран или сцена?

-Да, изиграл съм много хубави роли, и то още като съвсем млад актьор. В Сливенския театър играех Подкальосин от “Женитба”, Вертер в “Страданията на младия Вертер”, Чушкаров в “Двубой в Народния театър. А въпросът театър или телевизия стоеше на дневен ред и продължава да е така. През 1995 г. завърших НАТФИЗ, през 1996-а започнах работа като професионален актьор. Но от 1998-ма се занимавам и с телевизия в легендата “Клуб НЛО”. Оттогава започнах да работя успоредно телевизия и театър.

Доста години – от 1998-ма до 2008-ма се занимавах и с двете неща, но в един момент се уморих и се почувствах раздвоен. Казах си: “Ми ти нито на едното място си вършиш работата като хората, нито на другото”. Исках да съм честен към себе си и към хората, с които работя, мислих няколко месеца, и в един момент реших да напусна щатното си място в Народния театър. Но това не означава, че съм го напуснал изцяло. Това няма да се случи. Просто реших, че повечето си време и енергия ще посветя на телевизията. Засега. Но никога не казвам “Никога”.

-Все още си ангажиран с частната театрална формация “Мелпомена”, нали?

-Да, там продължавам да играя в две представления на театъра, на сцената на Армията – “Вражалец” и “Благородния испанец”. За мен това е много важно. Контактът с живата публика и мирисът на театралната сцена е нещо съвсем различно, по-истинско.



С Любо Нейков и Деси Бакърджиева в спектакъла "Вражалец" на театър "Мелпомена", на сцената на "Армията"


-Някои биха казали, че причината да наблегнеш на телевизията е по-доброто заплащане, защото всички знаем колко недостойно е заплащането в театъра?

-Да, абсолютно, и продължава да бъде недостойно. Не знам вече колко години продължава това изтезание и тоя мазохизъм и геройство на българските актьори да работят срещу минимално заплащане…

-Някой се осланя на безграничната им любов към театъра, която ги мотивира да излизат на сцената, не мислиш ли?

-Да, тези хора са герои за мен! Те продължават да творят при изключително мизерни условия на труд. А ти знаеш ли, че от години залите са пълни и няма билети за месеци напред?! Трудът, който полагат актьорите в театъра, е неистов! Някои играят по 20-25 представления в месеца, всяка вечер различни неща.

Тая държава трябва да помисли за тях! Та с тези мизерни заплати не могат да си покрият сметките. А защо е така – препълнени зали и в същото време мизерни заплати – не знам. Този проблем от години си стои на дневен ред. Трябва да се инвестират повече държавни средства, не може държава без образование, култура, здравеопазване. Това са трите най-важни неща.




-Изкушен ли си от политиката?

-Не, не се занимавам с политика. Казвам ти, никой от “Господари на ефира”, нито от продуцентската ни фирма не се занимава с политика, и то не защото нямаме гражданска позиция и мнение по всеки въпрос. Имаме си, но не симпатизираме на нито една партия. Ние сме честни пред себе си и утре можем да критикуваме в “Господарите” всеки, който е сгафил, независимо от коя политическа партия е.

Когато се държат неадекватно и правят глупости аз, като гражданин на тази страна, мога да изляза на улицата и да протестирам. Никой тук от шефовете не ни спира, но знаем, че така може да имаме чистата съвест да критикуваме някого. И никой после няма да има право да ни обвини в политически пристрастия. Който е виновен, е критикуван и осмиван, връчва му се златен Скункс и никой не е застрахован и защитен.


С Герасим Георгиев - Геро и Зуека като "Урунгелите на Чарли", от тв предаването "Ол инклузив"


-Иначе тръгвате по пързалката надолу…

-Затова предаването е 11 години на екран – защото хората ни имат доверие и знаят, че сме честни към тях. Самият аз не бих си позволил да се занимавам с някакви задкулисни неща. Няма да спя спокойно и няма да имам самочувствието да изляза на екрана.


Като Жоро Бекъма, с Мария Сапунджиева и Мария Игнатова
-Как си представяш живота, когато слезеш от екрана и от сцената?

-Много трудно. Аз много често си мисля за Калоянчев, светла му памет. Не че си позволявам да правя някакъв паралел между него и мен, в никакъв случай. Но се сещам за последните му интервюта по телевизията и в пресата, в които той каза: “Липсва ми сцената, много! Липсва ми телевизията, киното!” Той плачеше! И много често съм се замислял какво му е на този човек. А той не можеше, ако можеше, щеше да играе до последния си дъх.

Виж Стоянка Мутафова на 92 години как продължава да играе, защото това е нейният живот! Така че не искам да си представям този момент, знам, че ще е адски тежък. Някои хора мечтаят да се пенсионират, но това не важи за актьорите. Виждам, че им е много трудно, когато вече не са част от сцената.

Толкова много прекрасни хора си отидоха, светла им памет. Аз много обичам да гледам стари български филми и тези повторения на ретро следобедите по БНТ. Какво нещо оставиха тези хора след себе си! И като ги гледам, не мога да повярвам, че вече ги няма. Аз се познавам с повечето от тях. Аз съм късметлия, че с голяма част от хората, с които мечтаех да се срещна като дете, ги познавах, та дори и с някои имах шанса да работя и да съм близък. Тези светли личности не трябва да бъдат забравени.



-Как релаксираш, какво те зарежда?

-Обичам да излизам извън София, в планината. Тишината ме зарежда много, както и общуването с хора, които нямат нищо общо с моята професия. Това ме разтоварва. Защото ние тук, дори когато не сме на работа, като се срещнем, постоянно говорим за работа, а това вече граничи с лудост.

-Както се казва, “не е задължително да си луд, за да работиш при нас, но това помага”.

-Ние сме много луди. Няма как да не си луд, за да се занимаваш с тия неща. Въпросът е вече да не отиваш към диагноза. Затова обичам да си почивам на по-тихи, по-закътани места. Моят релакс не е да ходя по заведения. За мен това не е почивка.

-Какво обичаш да правиш, когато никой не те гледа?

-Мога да си гледам вкъщи готин филм или телевизия - едни такива тривиални и скучни неща… Ако някой непознат проследи моето всекидневие, ще каже: “Това не си ти”.


На 6 г.
-Малко ли хора допускаш в личния си свят?

-Да. Знаеш ли, имам способността да преценявам хората още на първата ни среща. Веднага мога да усетя дали някой е добронамерен, искрен, истински или лицемерен. Имам немалко близки приятели, с които споделям много лични неща, и които никога не са ме предавали през годините… Сега като се замисля, нямам приятел, който ме е предал.

-Детството ти е минало в Бургас. Беше ли сериозно, вглъбено дете, или щастлив безхаберник?

-Сериозно и послушно дете бях. Сега някои хора няма да повярват, ще кажат, той е бил луда глава. Но ако питаш майка ми и баща ми, ще ти кажат, че не съм бил никак щур. И в ученическите си години съм имал много малко издънки. Бил съм сериозен в учението, искал съм да бъда от можещите, от знаещите хора.

На 7 г.
-А това изригване на кроткото дете на сцената откога е?

-Още от първи клас, оттогава се занимавам с театър в драматичната студия към пионерския дом в Бургас, с ръководител Димитър Еленов. Това нещо адски ме грабна и запали. Занимавах се много активно с представления, рецитали и пионерският дом ми беше като втори дом. Имах едно прекъсване 3-4 години, когато учих в строителния техникум, специалност геодезия. Но детската ми мечта да стана актьор си остана и продължих в академията.

-Какво от проблемите в твоето детство би искал да спестиш на Димитър-младши?

-Няма нещо, което да му спестявам. Аз съм бил едно обичано, добре гледано дете, на което обръщаха внимание. Бях и много изслушвано дете. Никога моите родители не са ме ограничавали, не са ми налагали да правя това или онова. Смятам това за много ценно и се опитвам по същия начин да се държа и с моя син. Не искам да го ограничавам в нищо, смятам, че той трябва да си избере с какво да се занимава.

Митко сега е във втори клас, тръгна на 6 години на училище. Аз не съм от тези родители, които възхваляват децата си: “Ох, той е страхотен в това!”. Но ако трябва да съм честен и откровен, синът ми много добре рисува, така че ако иска да се занимава с това, ще го подкрепя. Но гледам, че и при нас му е интересно, идва на снимки на предаванията, на лайфовете. Оня ден го бях взел на “Като две капки вода”. Не го насилвам да идва, той самият изявява желание за това.


Двамата Митковци - старши и младши


-Остава ли ти енергия за игри с него?

-Енергия остава, но ми виси като камък на шията това, че не мога да му отделям достатъчно време. Може би ще прозвучи като оправдание, че такава ни е работата и такова ни е времето. От една страна – да, трябва да работим в този динамичен свят. Ние, артистите, не сме на нормиран работен ден от 10 до 5 и след това вкъщи. От друга страна си давам сметка, че синът ми расте, времето минава и аз никога няма да го видя отново на 5, на 6, на 7 години, и това ми тежи.




-С Мария сте заедно напук на многократните опити да ви разделят. Как го постигате?

-Аз се уморих да коментирам това, даже го приемам със смях. Един ден ни разделят, другия ни събират… Имам един чисто драматургичен съвет към така наречените сценаристи в жълтата преса: да следят сюжетната линия, защото е много важна. Когато разделиш двама човека, по някое време трябва да ги събереш, елементарно, за да може пак да ги разделиш след това…

Превърнахме се в многосериен турски сериал. Не е смешно, жалко е. За тях. Опитвам се да ги оправдая, че и те души носят. Мисля си, че самите те един ден ще си дадат сметка как са си изкарвали парите – по много нечестен начин. Аз се прибирам вкъщи и съм спокоен, защото честно съм си изкарал парите, докато те живеят на чужд гръб. Те смучат чужда кръв.




-При такава офанзива отвън, само любовта и доверието стигат ли, за да съхраниш една връзка?



-Да, и диалогът е много важен. Трябва двамата да си говорят, особено когато има проблеми. Важно е също и да умееш да правиш компромиси.






-Останаха ли ти нереализирани мечти?


-Да, колкото и клиширано да прозвучи, голяма част от нещата, за които съм мечтал, са се случили.
Мечтал съм да стана актьор, да имам дете и имам прекрасен син. То човек, ако няма мечти, е осакатен.



-Може би още едно дете?

-Да, въобще не бягам от отговорността да бъда баща отново. Всичко друго е преходно. Утре ще минат тези предавания, спектакли. И когато всичко свърши, остават само децата.

ПЪРВА ЧАСТ

Публикувано във в. “Преса”, 23 март 2014 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар