Владимир Ампов – Графа: Не бих си казал “дим да ме няма” от България

Боряна АНТИМОВА

От времето, когато едно хлапе, подскачащо като пружинка, пееше с ентусиазъм “вече десет години съм на този свят”, минаха цели 25 години. За тези две десетилетия и половина на сцената Графа неусетно израсна в една от малкото ни безспорно признати звезди. Но само той си знае какво му е струвало това. Роденият на 21 юли 1978 г. Владимир Ампов не просто успя да излезе от сянката на известните си родители – музикантите Антоанета и Кирил Ампови от трио “Спешен случай”.

Той създаде щастливо семейство и две деца – Крис (4 г.) и Никол (1,5 г.), създаде музикална продуцентска компания – “Монте Мюзик” и дори успя да спечели евросубсидии за нови проекти; издаде 11 успешни албума, композира песни за най-известните ни поп певци и написа автобиографична книга “Белезите по гърба ми”…

Абсолютният хит “Дим да ме няма” изстреля автора на най-нежните любовни балади в друга орбита. Не че преди не беше композирал подобна музика, но за приходите от този тотален хит се носят легенди, нещо, което той отказва да коментира. Днес нежният романтичен 34-годишен мъж твърди, че славата и парите не са го променили, а хармонията в семейството го вдъхновява да създава хубава музика.

Най-успешното трио за 2012-а - Графа, Бобо и бийтбоксерката Печенката
с хита им "Дим да ме няма"

-Влади, след успешната ти 2012-а с нов албум и абсолютния хит “Дим да ме няма”, ти реши да избягаш от студа със семейството си на Канарските острови. Как прекара?

-Бяхме на остров Лансароте, починахме си добре, беше прекрасно. По принцип всеки януари си организираме пътуване извън България с Мария. Това за мен е най-свободното време в годината. Миналата година бяхме на Карибите – в Куба и именно там написах „Дим да ме няма“. Да видим какво ще ми се получи от композициите ми на испанските острови (смях).

-Разкажи за твоята “димяща” 2012-а, както я нарече веднъж…

-Годината беше страхотна – имах възможността да пея на много места за феновете ми, “Дим да ме няма“ е най-въртяната песен за годината, всички се радваме на възхода на българската популярна музика. В продуцентската ни фирма “Монте Мюзик” със съдружничката ми Маги Сотирова привлякохме трима нови артиста. Били Хлапето и Михаела Филева вече са доста известни, подготвя се дебютът и на още един артист, но засега няма да издам повече.

-Заговори се, че си въвел нов стил на музициране у нас, а ти опонира, че не изневеряваш на стила си, а просто си се ъпгрейтнал. Би ли обяснил, какво точно имаш предвид?

-Не е точно да се каже “въвел нов музикален стил”. Просто направих „Дим да ме няма“ , тя се получи от първи път. Тази стилистика допадна на публиката, колегите също добиха смелост да правят музика и колелото се завъртя. А иначе, непрекъснато следя тенденциите в музиката, все пак във фирмата ни съм музикален продуцент и на други артисти.

Колкото до мен самия – аз съм си аз, стилът си е моят. Например актуалният последен сингъл, който направих - „Causa Perduta” звучи съвсем различно. За мен много важен е текстът на песента. Правя музика с български текстове и вярвам, че хората искат да слушат български песни, да разбират и преживяват с тях. Напоследък се бяха насъбрали много неща, които исках да споделя, на които да обърна внимание – позволих си да го направя в “Causa Perduta” и хората го оцениха. Следя коментарите в интернет платформата youtube и те ме обнадеждават, че в страната ни има мислещи млади хора.

-През декември ти представи двойния си албум “Дим да ме няма”. С какво той е по-различен от предишните?

-Това е първият ми албум с ремикси, има и втори диск – DVD с видеа от концерти. През последните две години с DJ Борче работихме по по-динамична клубна и концертна програма. Получиха се много готини ремикси, музикантите от Deep Zone пък направиха уникален ремикс на баладата „Никой“. През годината много хора ме питаха –„Кога ще може да си купим „Дим да ме няма“ на диск?“, затова включихме и него, както и “Causa Perduta”.

С Jahmmy, с когото Графа направи последния си успешен проект и представи
сингъла "Causa Perduta"

-След такъв абсолютен хит като “Дим да ме няма” какво следва? Усеща ли се творческа празнота?

-В никакъв случай – непрекъснато пиша мелодии, но както казах, вече се радваме на позитивните отзиви за парчето “Causa Perduta”.

-Ти предприе доста рискован ход – от композитор и певец реши сам да продуцираш себе си и други хора. Кое ти беше най-трудно? По какви критерии подбираш изпълнителите си?

-С Маги Сотирова съдадохме компанията преди 5 години и сега задълженията ни са разпределени – тя се грижи повече за PR, мениджмънт и неща, които не са ми много присъщи. Аз съм по творческата част. Макар че напоследък се занимавам например и с избора на дрехи за Михаела Филева, присъствам на снимките на клиповете на нашите артисти, а досега правих това само за себе си.

В офиса с колегите заедно мислим концепциите за промотиране. Вярвам, че само един добър и мотивиран екип може да работи продуктивно. Радвам се, че в “Монте” успяхме да се съберем хора, на които ни пука за музиката и работим от сърце.

С DJ Борче и Теа

-Наскоро коментира, че това са последните години на дисковете, защото хората са в дигиталното пространство. Как виждаш бъдещето на музикалната продукция?

-В интернет и по-точно близко до феновете – музиката е в мобилните устройства, на компютъра, в колата, Бог знае какво ще измислят съвсем скоро. Има си правила за дигитална дистрибуция, които се прилагат в цял свят, ние също дистрибутираме през интернет каналите youtube, iTunes, Vbox7.

Видеата се гледат от милиони фенове, това е много силен канал, а можем да се похвалим, че сме новатори в България, защото заедно с нашите партньори от “Привент Холдинг” намерихме спонсор за интернет премиерата на “Causa Perduta” в youtube. Благодарим за доверието на “Профилинк” – те са българска фирма и се радвам, че подкрепят българската музика.

-Синът ти Крис е на близо 4, дъщерята Никол – на година и половина. Не пречат ли смяната на памперси и среднощните приспивни бебешки обиколки на музицирането?

-Децата имат добър сън, имам и прекрасна съпруга, графикът ми е гъвкав и помагам за тях във всеки един свободен момент. Живеем в хармония и това само ме вдъхновява още повече по отношение на музицирането.

-Ти винаги си бил много нежен и чувствителен мъж, споделял си, че постоянно си влюбен… Бащинството и отговорностите направиха ли те по-суров, изгониха ли романтиката от теб?

-Напротив, станал съм по-чувствителен, децата те правят по-човек, виждаш света през техните очи, преживяваш, съчувстваш, живееш...

Влади обожава лайфовете

-Автор си на едни от най-лиричните любовни балади – “Давам всичко за теб”, “Искам те”… Бракът и битовизмите във всекидневието не влияят ли на музата?

-Такъв съм си (смях). И такъв ще си остана, това не може да се промени.

-Твоят колега Среброто вярва, че “любовта не може да омръзне”. Боиш ли се, че може някога рутината и скуката да се настанят между теб и твоята Мария?

-Мария е прекрасна, всеки ден е различна, но винаги невероятна... знам, че никога няма да ми омръзне.

-Един традиционен въпрос: каква музика слушаш в колата си, вероятно не - твоята?

-Ооо, този въпрос ми го задават непрекъснато – в колата обикновено се возим целият екип и слушаме радио, някой понякога носи нещо, което слушаме заедно и анализираме...

-Как минава един твой свободен ден?

-Аз съм работохолик, но в свободните си дни съм със семейството си.

Влади на 3 години, със слушалки и вече потопен в музиката, 1981 г.

-Ти успя да спечелиш неусетно вече трето поколение фенове, определят те безапелационно като звезда. Чувстваш ли се днес по-улегнал и по-уверен?

-Това с поколенията е много готино, особено по концертите – виждаш хора на различни възрасти и всички се забавляват. Иначе със сигурност съм натрупал опит, но гледам да не се самозабравям, винаги искам повече от себе си, анализирам и се съобразявам с чуждото мнение. Така че, да – уверен съм, но улегнал в никакъв случай, нямам намерение да улягам! (смее се).

-Помним те танцуващ като пружинка тийнейджър, пеещ с хъс първия си голям хит “Мандарини”… С какво се промени личното ти усещане за славата днес?

-Славата е последното нещо, което ме вълнува. Тя има и добри, и лоши страни – хората те познават по улицата, поздравяват те, но от друга страна никога не можеш да се скриеш. Освен това личният ти живот е в устата на всички, но това си е цена, която осъзнавам, че плащаме с близките ми. Понякога жълтите вестници импровизират със странни новини за мен – какви ли не неща научавам за себе си и начина си на живот от вестниците (смях).

-Най-добрите ни поп изпълнители пеят твои песни. А нали те са скъпи като децата ти. Никога ли не си изпитал ревност, че би могъл да ги представиш и ти?

-Да изпитвам ревност – не, дори не съм си го помислям, напротив, много се радвам, че творя и за други хора.

-Преди си споделял, че често си подвластен на депресии и творчески кризи. Твоята рецепта за излизане от тях?

-Преди бях по-податлив на депресии, но сега вече порастнах, знам, че всичко отминава, а и има хора, на които винаги да разчитам, имам семейството си, така че като цяло съм щастлив.

Влади обоава свиренето наиво в клубовете

-Как оцелява един артист в условия на криза?

-С много работа, старание, отговорност, като прави нещата качествено, като се раздава като за последно на всеки един концерт.

-Кое подхранва оптимизма ти днес, когато е още по-трудно да се създава и продава музика?

-Моята природа, а и както споменах в началото, усещам,  че интересът към поп музиката се завръща и това ми дава сили да работя, да правя песни. В “Монте” сме решени да продуцираме нови изпълнители, да правим песни.

-При излизането на последния ти сингъл – “Causa Perduta” ти коментира, че “изтъканите от злоба хора са causa perduta”. Като бележиш успех след успех, как се справяш със злобата и завистта около себе си?

-Ами игнорирам ги, това са човешки черти, винаги си казвам, че освен омраза, в света има и много любов.

-Издаде и книга “Белезите по гърба ми”, биографична. Ще има ли и втора? Преди си творил повече поезия и текстове за песни, харесва ли ти писането на проза?

-Не знам, започвам да се замислям… Имах нужда и вдъхновение за „Белезите по гърба ми“, стига да имам идея, ще напиша и нова книга...

Влади на 2 години, 1980 г.

-След като се разбра, че телевизия “Пайнер” получава сериозни евро субсидии, се разрази истинска буря от недоволство срещу подпомагането на чалгата. Твоят коментар като музикален продуцент?

-Ами както е известно, и нашата компания кандидатства по програмата и ни одобриха. Много трудна е реализацията на европроект – има проверки на всяка стъпка, всяка буква е от значение. Та за “Пайнер” – от формална гледна точка правилата са спазени. От друга страна започна дискусия за чалга културата и за ценностите на децата на България.

Смятам, че всеки от нас трябва да си направи изводите как да възпитава себе си, децата си, близките си. Ако няма търсене, тази телевизия няма да отговаря на критериите за програмата, следователно няма шанс за финансиране. В Европа правилата са железни, така че не можем да се сърдим за идеалния пазарен модел на “Планета Пайнер”, напротив, тяхната бизнес концепция трябва да се уважава и да дава пример за всички в бранша – поп, джаз, класика...

-Какво би те накарало да стегнеш багажа и – "дим да те няма” от България?

-Трудно нещо може да ме убеди да напусна страната си – обичам я и се надявам да не се случи  нещо, което да накара „чашата да прелее“ и да предпочета децата ми да живеят другаде.

Публикувано във в. Преса, 27 януари 2013 г.

ФБ етюди: Касиел Ноа Ашер: Аз имам тяло на жена и чувства на дете

Сн. Михаил Вучков

* * *

Един приятел казва, че от това, което виждаш сутрин от прозореца, зависи дали ще порастеш красив или грозен в лицето и сърцето. Слава Богу, аз и моето семейство виждаме Витоша, някои хора виждат Ла Скала в Милано, други – мътните талази на реката Нил. А като че ли в България всички се събуждаме насред кофи за боклук и квартали като „Обеля” – мъртви заснежени полета като след третата световна война. Затова пожелавам на всеки талантлив човек да научи много добре някой език, да уважава дарбата си и да има хъс да я покаже пред Европа и света.

* * *

Внезапно ми се доспа. А това е висше доверие – да спиш в нечие присъствие. Защото спящият всъщност е гол за злост и съд... Спящият е толкова лесно да бъде убит. Защото по челото му като сенки от облаци преминават най-съкровените му мисли. Който гледа спящия – чете мислите му. Затова е толкова страшно да спиш...

* * *

"Аз имам тяло на жена и чувства на дете. Това за мен е важно като концепция за актьорството. Всяко друго случайно, пиарно, маниерно разголване превръща изкуството в пародия. Както скалпелът за хирурга, така тялото на актьора е част от инструментариума му. По време на снимките в киното, гол или облечен, разкъсваш си душата, целуваш се на 30 сантиметра от 20 души, които са насочили към теб камери, осветление, микрофони.

* * *

Знаете ли какво означава да се снимаш в киното? Представете си, че се къпете в банята и водят там екскурзианти… Налудничаво е. Но аз обожавам тази лудост. След като съм актриса, мога да правя всичко: да обръсна главата си, да се съблека чисто гола, да надебелея с 20 килограма, да играя в хомосексуални сцени. В този смисъл реакциите на публиката ме интересуват, ако образът ми е успял да се всели в тази публика. Да предизвика въпроси, желание за промяна в битието на човека. Жълтите коментари никога не са ме занимавали.

* * *

- Бъдещето е единствено в това: има хубаво представление, независимо дали моноспектакъл или опера със 100 души. И то се играе… Правиш реклама, бориш се за оцеляването и финансирането му и играеш до последен дъх.

* * *

Разпространена щампа за Актьора е, че трябва да е луд. Но аз мисля, че по-скоро трябва да си тайно ченге, да си наблюдател, да се ровиш в раните на другите хора, да можеш да ги изслушваш, да ги наблюдаваш, без те да те забележат, и много да крадеш. Ние сме като празни чували. Който ми казва, че играе себе си, той трябва да е страшно богат по природа.

* * *

Обикновено богатите по природа не стават артисти, а любопитните стават артисти. Тези, на които в собствените им животи не им се случват толкова интересни неща и затова искат да бъдат други хора - за да може поне на сцената да бъдат убийци, курви и крайни създания, които се движат по ръба на бръснача. Иначе ние не сме интересни хора, безлични създания сме.

Нейно Артистично Величество...

* * *

Аз съм пъстърва. Моето лице е такова, че може да бъде много грозно и много хубаво. Сутрин като стана, аз съм абсолютно незабележима. Отдавна престанах да се гримирам в живота си, да се обличам кой знае как, защото съм забелязала, че актрисите и актьорите, които са много суетни в живота си, не стават за сцена. Колкото повече грим, прически и маркови дрехи, толкова повече си аут. Истинският актьор е незабележим.

* * *

На мен са ми много интересни същества, които са по-различни от моята ниска, битова и скучна природа. Актьорството е математика. За да си в тази професия, ти трябва с математическа точност да знаеш човека, когото играеш, какво прави. Всичко това по време на репетиции се събира като пъзел. Колкото този пъзел е по-съвършен и създава правдоподобна друга личност, толкова впоследствие тази личност те изненадва като призрак.

* * *

Когато дойде време за представленията, по време на спектакъла и малко след като е свършил, този образ толкова влиза в теб, че накрая не иска да излезе, започва вече да действа от собствено име. И колкото по-добър е актьорът, толкова повече това същество действа от собствено име. Ти не може много-много да го контролираш - вече толкова много знаеш за него, че не може да го контролираш.

* * *

Много са ми трудни репетициите. Имаше една книга „Репетиция, любов моя”. За мен е „Представление, любов моя”. Репетициите са най-гадното, гнусно, досадно, потливо нещо, което може да се случи, докато събираш този пъзел, защото не винаги това същество ти се дава. Не винаги, докато наблюдаваш хората по улиците, ти срещаш точния обект, от който да го изсмучеш и да го крадеш. Но представленията са най-съвършеното, хубавото и леко нещо, което може да се случи.

* * *

Да, свободата е на върха на копието. Свободата може да те направи обичащ човек, без ограничения и без юзди. Като говоря за свобода, имам предвид и изкуството, и начина на живеене, и бита, и взаимоотношенията с парите. Свободният човек знае, че всяко нещо има хиляди решения. За него проблеми не съществуват, има само решения. Когато си свободен, много по-лесно и по-гъвкаво намираш решенията.

* * *

Живеем на територия, в която най-малко 350 човека ти казват, че нещо не може да станe. Когато някой ми казва, че нещо не може да стане, аз вече го правя.

Ние сами градим съдбата си. Младите актьори допускат да ги сплашат дотолкова, че да замълчат от страх. Допускат да се превръщат в жертва заради неща като „криза”, „малък пазар”, дебелашка незаинтересованост на изреждащите се правителства. Допускат всеки да дава определения за собствения им живот, а всъщност единствено ние самите определяме какви трябва да бъдем.

Актьорът не може да твори от позицията на уплашено малко човече – така никого няма да заплени с магията си. Актьорът помага на “обикновения“ да живее и да умре. Да вземе решение или да остане неподвижен и да наблюдава.

Професията на актьора не се стреми към резултат и към известност.Тя се интересува от пътя, а не от резултата.Черен труд, миньорски труд на сърцето, за спасението на душата - на ей онзи непознат зрител в черното на салона. Актьорите са пазителите зад тила на малкия човек. Помагат му да стане по-голям и значим, най-вече в собствените си очи.

* * *

Всяка любов е екстремна. Когато е с умен човек с чувство за хумор, е още по-екстремна. Любовта не е демократична, похотта е такава. Тя се отдава на всеки тъпанар. Аз мога да се влюбя в циганин или в арабин, както се е случвало всъщност. Влюбих се в едно момче на 18 години, което продаваше ягоди на пазара в Тел Авив. Беше по-красив от Господ. Красотата запленява и няма никакво значение каква религия изповядваш. Бях малко бременна тогава, целувахме се веднъж, носеше ми ягоди, защото бях полудяла по всякакви забранени за бременните храни… И изобщо не ме интересуваше, че от тези любовни ягоди мога да се изрина с пъпки като от едра шарка.

* * *

Фаталните жени не се играят фатално. Лора е обикновена жена. В същото време всичко достатъчно й е недостатъчно. Копнее да е на гребена на вълната, иска пълно, безусловно, опияняващо отдаване. Жена с голям размах, която се героизира в смъртта. Всеки обикновен ден я изкарва от равновесие. И мъжът се изморява от тази любовна екзалтация. Обяснения във вечна любов на гроба или строеж на нов театър, какъвто е искала да построи Лора за Яворов, изтощават и е нужно спокойствие.

Такъв тип жени са и Настася Филиповна и мадам Бовари, дори Медея. Жени, които искат да са едновременно артист, режисьор и публика. Това изморява околните и самоубийството е съвсем логичен изход. Прекаленото горене води до нечовешка умора и не ти остава нищо друго, освен да свършиш със себе си.

Касиел Ноа Ашер

Александър Сано – Среброто: Животът е прекалено хубав, за да си губиш времето в тъга

Фотосесия на Жоро Марков за филма “ТИЛТ”

 Боряна АНТИМОВА

Ако животът на Среброто се филмира, би се получил истински екшън, богат и завладяващ, с елементи и на комедия, и на трагедия. На 35 Александър Сано може да бъде сочен за пример на скептиците как в условия на криза не просто се оцелява, но и се реализират успешни проекти. Актьор, композитор, певец, тв водещ, преподавател… Той не се бои от опити и провали, а когато падне, бързо се изправя и продължава напред.

Александър Николов (по паспорт) е роден на 2 май 1977 г. в Асеновград, но е израснал в Русе. Като тийнеджър сформира музикални банди. Завършва професионална гимназия по мода и облекло, учи две години политология в СУ, но артистизмът му го тласка към НАТФИЗ „Кр. Сарафов“, в класа по куклено майсторство на проф. Боньо Лунгов. Учи паралелно в двата вуза почти три години. Като студент играе във вариететен театър „Албена“, после – на сцените на Народния, „Сълза и смях“, “Сфумато”, „Българска армия“, ”199“…

Легендарните братя Мангасариян, от ляво на дясно: Силвестър, Зюмбюл и Среброто

През 2004 г. е в основата на проекта „Братя Мангасариян“, като композира хитовете, оглавили всички музикални класации. Пише музика и за реклами и театър. След раздялата на “Мангасариян” продължава успешно соловата си кариера. Прави и успешни роли в киното – в “Миграцията на паламуда” и в”Тилт”, като за участието си във втория е номиниран от БФА. Водещ е в предаването “Неделя х 3” на БНТ и се снима в култовия сериал “Под прикритие” в една от емблематичните роли – на Здравко Косъма.

-Алекс, снимате ударно трети сезон на “Под прикритие”, уютно ли ти е в кожата на Косъма?

-Определено. Иначе, едва ли Косъмчето щеше да е от основните фигури в сериала вече 3 сезона.

-Как е в третия сезон Косъма, търпи ли еволюция в положителна посока, или обратно?

- Не мога да издавам, разбира се, основна информация, но с Косъма вече започнаха да се случват интересни неща. Образът е доста по-плътен от първите два сезона и в известна степен по-различен. Сезонът ще е много силен за този герой. Гледайте и ще видите.

-Един адски традиционен въпрос: имаш ли нещо общо с него?

-90 процента НЕ и държа това да е с главни букви! И слава богу. Животът на тези хора не ме привлича с нищо. Аз съм избрал друг път, смятам, че изборът ми е правилен и съм щастлив от това. Приличаме си само по чувството за хумор (смее се).


-Завършил си гимназия по мода и облекло. Сега шиеш ли нещо на жена си Нели и дъщеря си?

-О-о-о, за Бога, не! Не обичам изобщо да шия и нямам никакъв афинитет към създаването на дрехи. Обичам да си ги купувам, нося, но не и да ги произвеждам. Учих мода, защото само там нямаше приемен изпит по математика в онези години, това е.

-Първият ти академичен порив е бил политология, защо?

-Поради пресечен порив за право. Не ме приеха за адвокат и по инерция учих две години политология. До ден днешен обаче имам няколко много близки приятели от курса ми.

-Би ли използвал популярността си, за да влезеш в политиката, както правят някои твои колеги?

-Бих направил всичко, за което съм повярвал, че мога да бъда полезен с нещо. В политиката на този етап не виждам с какво мога да съм адекватен и от полза, така че за момента – не.

-Беше фронтмен на “Братя Мангасариян” и автор на абсолютните хитове „Бай Мангау“, „Тер'о Рер'о“, „Млад Силен Красив“ и „Ромео и Юлия“… Защо се разпадна това шеметно трио?

-Ами, в един момент другите двама решиха, че имат по-важни приоритети, напуснаха проекта, а аз сам група не можех да бъда.

-Някои все още въздишат по Среброто, клиповете ви са сред най-гледаните. Затворен ли е завинаги проектът?

-“Завинаги” е тежък термин, който не употребявам. Но на преден план, в музикално отношение ми е проектът “Среброто”. Така че ще има по какво да се “въздиша”.

Фотосесия на Жоро Марков за филма “ТИЛТ”

-Докъде си стигнал със “Среброто”? Албумът само по твои музика и текст ли ще бъде?

- Стигнал съм малко по-далеч от “под кривата круша” (смях). Песни има, но нямам време. Музиката винаги съм я композирал аз, още от времето на проекта “Братя Мангасариян”. И сега ще е така, но ще има и едно, две парчета от други автори, които са по-талантливи от мен (смях).

-Композираш ли нещо в момента?

-Всъщност, да! Имам няколко нови парчета и след края на снимките на Сезон 3 на “Под Прикритие” се моля да ми остане време да ги извадя на бял свят.

-Каква музика записваш в студиото си “Силвърнойз”?

-“Силвърнойз” не е точно студио, а музикален агрeгат, в който се занимаваме основно с дигитална дистрибуция на музика, видеоклипове и филми. Продуцирали сме проекти на музиканти като Tri O Five  и Phuture Shock и мислим за в бъдеще да продължим в тази насока, но е рано да говорим.

-Какво ти се играе, след като приключиш с “Под прикритие”?
-Никога не съм имал и сега нямам конкретни желания за роли. Бих се радвал да не е пак “гангстерия”. Много харесвам исторически и приключенски сюжети, но каквото и да е, ако ме грабне, ще го направя с кеф.

"Животът е толкова хубав... с Нели"

-Любимата ти – тв водещата Нели Атанасова е не по-малко известна от теб. По-приятно ли ще ти бъде, ако казват “това е жената до Среброто” вместо обратното – “това е мъжът на Нели Атанасова”?

-Между другото, чели сме и двете “версии” – “Александър Сано, по-известен като мъжът на Нели Атанасова” и “Нели Атанасова, по-известна като жената на Александър Сано”. Наистина ли не ти е ясно, защо го правят?... Това са най-обикновени “таг-ове”, за да им излизат по-напред в Гугъл “статиите”, когато човек търси информация в интернет за някой от нас двамата. Тъпо, но помага. Нямаме нищо против, всеки иска да яде хляб, а ако може и сиренце (смях).

-Как се запазва любовта между двама толкова артистични и креативни хора? Как успявате да не си омръзнете един на друг?

-Не мога да възприема креативността и артистичността за скучни! Още повече, не вярвам, че любовта омръзва някога. Ако дойде “омръзване”, значи любовта е емигрирала надалеч. Нормалните хора се взимат по любов. Любовта ми към Нели е единственият мотив да я избера за най-важния човек до мен. А, защо продължаваме да се обичаме – просто е, никак не е трудно да обичаш човек като Нели. Тя е богиня.

С любимата Нели

-В края на миналата година беше признат и за секс символ в една онлайн класация. Това гали ли суетата ти или по-скоро те дразни?

-Това беше може би най-забавното нещо, което чух за изминалата година. Само лафчетата на 3-годишната ми дъщеря са ме разсмивали повече. Слава Богу, разминах се с титлата и се успокоих. Щеше да ми е тъпо да ме наградят първо за нещо, което изобщо няма връзка с професионалните ми качества. А и за един мъж да е секссимвол изобщо не е важно. Така поне мисля аз. Но благодаря на инициаторите, били са с добронамерени подбуди.

-Твоят доведен син Иво Карамански – младши вече е момък, как си поделяте лидерството вкъщи?

-Не ни се налага. Просто имаме четири шефски места вкъщи и има лидерство за всички ни от сърце. Даже за новата година потропнахме ний хорце (смее се).

Цялото “сребърно” войнство: Нели, Ава, Иво и Александър

С деца на море: Иво, Ава, Санди

-Амбициозен баща ли си спрямо дъщеря си Ава? Кроиш ли тайничко планове за бъдещето й?

- Вече ти споменах, че кройките не ме влекат (смях). За нас е важно децата ни да са щастливи и да имат свободен избор, какво да правят с живота си. Аз съм имал такъв и не бих им го отнел. Иво вече е тръгнал по пътя на професионалния тенис и тръпнем в очакване, какво ще се случи.

-Като студент си играл и във вариететен театър - ”Албена”, какво точно правеше там?

-Това беше в студентските ми години. Какво правех ли, ами пеех, танцувах, учих занаят и доста приятно си изкарвахме с представленията на проф. Боньо Лунгов няколко лета на Албена. Моренце, спектакълче, колежки-актриси, балерини, монокини, прашки. И бяхме на по 20. Представи си (смях).

-Кукувците навремето твърдяха, че завършилите кукловодство са по-комплексни в начините си на изразяване, по-гъвкави и с по-широки възможности на сцената... Ти как си с танците например?

- Ами да, има такава версия. Вярно е, че обучението на куклените артисти е по-разширено. Това води до други натрупвания и умения. Може би по-комплексни, както каза. Но в крайна сметка, всичко е индивидуално. Един артист се ражда с определен капацитет, който трудно би могъл да надскочи, но може да се потруди да го използва по най-добрия начин. Ето, например аз няма как да бъда 2,10 м висок и да тежа 130 кг, природата ме е създала в други параметри. Но когато става въпрос за актьорско възпроизвеждане на душевност, там е, каквото Господ ти е дал.

За ролята си на Дъвката в “ТИЛТ” Сано получи номинация от
Българската филмова асоциация

-Водещ си и в предаването “Неделя х 3”, кое те привлече, само популярността, която дава телевизията, или още нещо?

-В случая по-скоро беше обратното. Телевизията заложи на популярно лице с относително приличен рейтинг сред аудиторията и ме покани, помогна и ми даде шанс да осъществя този авторски проект, наречен “Фонограма”. БНТ е единствената телевизия, която истински се интересува, създава и поддържа формати за култура и изкуство.

Предаването “Фонограма”, което е част от неделния следобеден блок “Неделя х 3”, всъщност е единственото музикално предаване (не риалити, състезание или нещо подобно) в национален ефир. Това е проект, който още преди повече от 3 години съм предлагал на двете водещи частни телевизии. Познайте какво... Изобщо не ги заинтересува.

-Остава да кажеш, че си изкушен и от изобразителното изкуство, май само там не си се пробвал…

- Абе имам една картина, нарисувах я преди 10-ина години. С дядо ми Александър сковахме рамка, опънах стар ленен чувал от кафе, грундирах. Мой приятел художник ме напътстваше по телефона как да го направя, беше много смешно. Накрая се самонарисувах с маслени бои. Пълен наивизъм се получи. Подарих я на една приятелка. Това засега е първият и последен напън в тази сфера (смях).

-Актьор, музикант, композитор, водещ… Кое от многото ти амплоа заема първо място в сърцето ти?

-Сърцето ми е широко (усмихва се). Има място и за още. Преподавам актьорско майсторство в една школа. Имам клас от 16 талантливи деца на възраст 16-18. И това е нещо, което много силно ме зарежда!

-Ето, за това си заслужава да разкажеш.

- Казва се “Училище за Таланти”. Стопанисва я мой колега от НАТФИЗ. Групите са разпределени по училищата, където децата учат, така е по-удобно и по-спокойно за родителите им. Миналата година имахме показване на спектакъл от етюди, които децата с моя помощ направиха. Игра се в Младежкия театър, на голяма сцена. Беше много вълнуващо за тях. Благодарни сме и на театъра, че ни подкрепи и им позволи да почувстват актьорството в професионална среда. Сега работим монолози на Шекспир.

Лирическо отклонение: Александър Сано на конкурса "Мис Варна", август 2012 г.

-След една толкова бурна и успешна година, какви планове кроиш?

-Искам да имам време за музиката си и за един филмов проект, който се върти в главата ми от пет години. Също и за един спектакъл, който искаме да направим с феноменалната Касиел Ноа Ашер (усмихва се). Но много ми е рано да разказвам за това. Като напредна, ще ти кажа.

-Ти невинаги си бил толкова успешен, кое те е крепяло в кондиция в тежки моменти?

-Собственият ми дух. А когато той не достигаше, на помощ идваха приятелите ми. А те са гигантски добри в подкрепянето. Най-важното е да не вземеш да си помислиш, че светът ще свърши, дори и ако краят му е пред очите ти. Щото най-вероятно става въпрос за привидение (смях). Животът е прекалено хубав, за да си губиш времето в тъжни мигове!

-Компромиси в името на прехраната – докъде и доколко?
- Правил съм, разбира се. Ефектът от всичко това ми се струва, че трябва да е в посока на “заякването” ти, да си научиш “уроците”, за да може в бъдеще да не ти се налага, или поне в много малка степен да правиш компромиси.

-Не ти ли се свива сърцето, като се сетиш, колко по-различен би бил животът ти в Холивуд например?

-Не ми се свива сърцето от предположения. Това е глупаво, а и “ако”-то мирише, както казва поговорката. Предстои ми през пролетта ходене до Холивуд, ще видя тогава, колко пък толкова е уникален (смях). Сърцето ми се свива само при новини и гледки, свързани с детско нещастие.

-Звучи вълнуващо… Участваш ли често в благотворителни инициативи, свързани с деца, и коя е твоята лична кауза?

- На първата част от въпроса не бих желал да отговоря, а иначе личните ми каузи са децата и природата. Съвременният човек трябва най-много и с най-голяма отговорност да се отнася към тези две каузи, защото това е наследството му. Иначе тази цивилизация е безмислена и отива на загиване.

"В третия сезон на "Под прикритие" образът на Здравко Косъма е доста по-плътен от първите два сезона и в известна степен по-различен", казва Сано. Кадри от сериала - многоликите превъплъщения на Среброто

Публикувано във в. "Преса", 20 януари 2013 г.

Ваня Щерева: “Под прикритие” е най-високият ми скок

Боряна АНТИМОВА

Тя е толкова разнолика, цветна и неочаквана в думи и действия, че е трудно да бъде поставена в каквито и да било рамки. Дипломирана актриса, певица, вокал на група “Мачпойнт” и автор на песни, писател и сценарист, дизайнер на кукли… Като дете забелязват таланта й във високия скок и завършва спортното училище в родния си град Варна. После е омагьосана от сцената и една година е актриса в Шуменския театър. 

Завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ, в класа на Стефан Данаилов. Докато учи там обаче, се посвещава на втората си голяма любов – музиката и е сред малкото певици, които създават сами песните си – музика и текст. По нейни стихове са пели Стенли, Ирина Флорин, Ирра, Антибиотика, Вили Кавалджиев. Автор е на книгите “Образцов дом”, “30 неизвинени”, “Фасове”, “Приказки под прозореца”, “Стъклен дом”, “Стъклен дом – Сезон 2: Време за истина”, “Татко, Аз и ангелът”, “Фасове”, сборник “Любовни упражнения”, “Мила Мерилин” в съавторство с Людмила Сланева. Сериалът “Под прикритие” е последното й голямо предизвикателство, но там тя не се снима, а… пише сценариите и твърди, че много й харесва това ново амплоа.

-Ваня, като дете сте били талантлив състезател по висок скок. Има ли това нещо общо с актьорството?
-Между спорта и актьорството има много общо. При едното се нарича „тренировка“, при другото „репетиция“.  Случвало ми се е, когато гледам представление и придружителят ми нещо ми говори, да му прошепна: „На полувремето ще ми кажеш“. А то се нарича „антракт“. Само термините са различни. Иначе и двете са свързани с много труд, самоконтрол и спазване на дисциплина.

-Кой е най-високият ви скок в живота?
-Клиширано – дъщеря ми. И не защото съм я родила, това не е трудно. Защото я гледам колко свестен човек е. И е възможно да не е само късмет, а да имам заслуга за това.

-Креативните хора изпитват вина, че нямат достатъчно време за децата си. Вие какво най-много си харесвате в отношенията с вашата дъщеря Мила?
-Липсата на вина. И приятелството между нас. Много сме щастливи една с друга.

-Налага ли се да укротявате родителските си амбиции тя да тръгне по път, определен от вас? 
-Нямам никакви амбиции – тя ще стане това, което си поиска. Вредното е, че и тя като мен прави много неща – свири на китара и пее (значително по-добре от мен), снима (учи във фотографско училище), рисува чудесно и вече има три продадени картини, измисля сюжети и снима клипове, има си собствен канал във vbox. Многото умения винаги пречат, човек се лута сред тях и се разпилява.

Мила знае на кое от нещата най-много държи – иска да е актриса. Аз не гласувам с две ръце за тази работа, но изобщо няма да се намеся. И не защото имам нещо против актрисите, а защото мисля, че е най-добра в  музикално отношение, авторските й песни са впечатляващи. Но тя отказва да ги реализира публично.

-А кой беше най-високият ви скок за 2012-а?
-През изминалата година скочих в писането на сценарии, благодарение на Димитър Митовски, който ме нави да участвам. Този човек винаги намира правилните мотиви за нещата. След отговора ми „Не“, той извади велик аргумент защо трябва да кажа „Да“. „Ела на училище“ – каза.

И наистина, в България вече се правят сериали, а за да си добър сценарист не е достатъчно да можеш да пишеш и да имаш 9 книги зад гърба си. Това е занаят, който се учи, съвсем различно е от литературата. Страшно обичам работата си за „Под прикритие“. И много се радвам, че актьорите произнасят моите реплики, без да ги редактират. А после феновете ги разпространяват из нета.

-Разкажете за началото си?
-Аз започнах да пиша за „Под прикритие“ от сезон 3. Изобщо не знам как е било в началото, но го следях и смятам, че това е най-добрият сериал, правен до момента у нас. Когато се подготвях да вляза в сериала, изгледах отново двата сезона и тотално се отчаях – толкова добро ми се видя това, което са измислили колегите от сезон 1 и сезон 2, че си казах, не, аз не мога по никакъв начин да ги стигна. Няма смисъл.

В началото продуцентите подлагат всички нови проекто-сценаристи на тест за писане на сценарий. Тогава Людмила Сланева взе моя тестов сценарий и ми каза: „Няма да се отказваш, сигурна съм, че можеш“. И ми написа първата сцена, за да видя – щом тя можела, значи и аз мога. И така тръгна, после те харесаха теста и се започна.

“Дъщеря ми Мила иска да стане актриса, но няма да й се меся”

-Музика, театър, писане – кое от трите ви амплоа страда в момента за сметка на другите?
-Театърът е неосъществено минало, след завършването си се отказах от него, после  по случайност играх в две постановки, но не се чувствах на мястото си. Много обичам театъра, но изборът ми спрямо него е да съм добър зрител. В музиката участвах заради писането – създавах сама песните си, направих текстове и за много други изпълнители. Така че в крайна сметка имам само едно занимание – писането. И никой и нищо не страдат заради него, освен детето ми: „Мамо, хайде да си говорим“ „Тихо, мамо, не виждаш ли, че пиша.“ „Ти вечно пишеш“. „Гоня срок.“

-За себе си казвате: “Дори и нищо да не правя, съм редовно в жълтите колонки, а съм една средностатистическа "звезда", която се изрисува с татуировки, продупчи се къде ли не, обръсна си главата и се разведе”… Какво не бихте искали да ви причини известността?
-А, то това беше отдавна. Сега не пишат. Или пишат, но аз не ги чета и не знам. Изобщо не ме интересува кой какво пише и дали някой ме е погледнал на улицата по-особено. Аз съм темерут, който се държи любезно, щото така е възпитано. Ако някой не ми каже какво е казано за мен, няма да разбера. Твърде ми е интересно в главата ми и някакси потъвам в мислите си. Така че тая известност, тя и не е кой знае каква, изобщо не ми пречи. Даже нямам усещане за известност.

Ваня на снимки за клипа “Тук е” на група “Мачпойнт”

-Снимахте се и без дрехи в Playboy, каква още провокация бихте искали да опитате?
-Интересуват ме само творческите провокации. Ако някога довърша книгата, която съм започнала, вероятно е тя да е провокация. Ще ми сложат грешен етикет отново, но майната им. Книгата се казва „Обратни връзки“. Дано някога да я напиша.

–Защо "Обратни връзки"?
-Не бих искала много да говоря за нея сега, само ще кажа, че е една завъртяна история с неочакван край. Изцяло измислена, няма автобиографични истории в нея. Прилича на филм.

-Думата “дом” присъства в заглавията на книгите ви. Това някакъв дефицит от детството ли е?
-Много хубав въпрос. Психолозите нали разправят, че всичко идвало от детството... Не съм имала от най-добрите детства, но всичко по въпроса съм разказала в книгите си. Особено в „Татко, аз и Ангелът“. Иначе думата „дом“ присъства само в първата ми книга – „Образцов дом“. А „Стъклен дом“ не идва от мен – там преразказах историите на чудесните сценаристи на сериала Теодора Василева и Георги Иванов.  Но някога имах магазин, казваше се „Зелената къща“. Сегашният ми магазин пък е „Стая номер 5“. Явно има сериозен дефицит в това детство...

С Катерина Евро и свои приятели на откриването на “Стая № 5”

-Веднъж споменахте, че не се задържате много в един дом, премествате се и си подреждате новото място по ваш вкус. Защо?
-Най обичам да правя ремонти. Затова. Да гледаш как помещението се променя, как придобива цвят и душа. И винаги е по-хубаво да почнеш на чисто. То нали после все някога се цапа...

-Миналата Коледа книгите ви бяха придружени с оригинални кукли, изработени от вас. Правите ли все още красиви неща за интериора?
-Доста кукли направих през изминалата година. Продължавам, те ми “махат главата”,  докато ги изработвам, носят ми безвремие, покрай тях забравям за всичко. Така потъвам в тях, че често се случва да погледна часовника и да е 5 сутринта. А на мен изобщо не ми се спи.

-Може ли с креативност да се излезе от тежка депресия? Вие как се справяте?
-Много се радвам, че не съм депресивен тип. Има нещо, което винаги ме е движело - лекотата. Не си позволявам излишни страдания. То и не е полезно. Четох някъде, мисля, че беше в книгата на Михаела Петрова „Агент на нищото“, че страданието било тежък грях.  Много ми хареса тази гледна точка на нейния гуру.  Ако нещо не става, както го искам, значи не става и точка. Спирам да му се моля. И да го тъгувам.

Ваня с групата си “Мачпойнт”

-Отстрани създавате впечатление на хладен и надменен човек, а приятелите ви казват точно обратното – че сте много сърдечна и гостоприемна, че готвите великолепно и домът ви е като хан за близките ви…?
-Ох, много се радвам, че създавам такова впечатление отстрани. Уморих се от кандидатури за приятелства. То не става така, приятелството самО се случва, ако натискаш някого, се превръща в досада. Имам най-прекрасните хора около себе си и трудно допускам други. Да, през последната година създадох прекрасно ново приятелство, но е само едно за цяла година.

Момичето се казва Ралица Анганаки, познавам я от години, винаги я виждам на премиерите на книгите си, казваше само „Здравей“. Запомнила съм я заради деликатното й присъствие. Случи се така, че всяка от нас имаше емоционални драми в един и същи момент и си ги засподеляхме. После станахме съдружници и направихме „Стая № 5“. Ралица е чудесна находка – усмихва се и контактува с клиентите и всички я заобичват на секундата. Покрай нея спокойно мога да практикувам своята надменност.

-Последния си смел експеримент – “Стая № 5” нарекохте “място за приятен престой” – нещо средно между кафене, галерия, магазин и библиотека…
-Не е точно заведение. Там се излагат ръчно изработените неща, моите и на други автори, човек може да се седне, да пие нещо, да се четат книги, да се купят книги, основно на български автори. Не мисля, че е уникално, има и други такива в София. Идеята беше отново за „дом“, за уют и не е нова, тя винаги си е стояла в мен, както се казва,  “то така си беше”.

-При толкова много таланти и реализирани идеи не ви ли е хрумвало понякога, че потискате силния пол?
-Какво да ми е хрумвало, то си е било съвършено очевидно. Ама що така се потискат тия хора...

-Подкрепяте ли максимата “по-добре сама, отколкото зле придружена”?
-Никога не съм изпитвала истерия за „придружаване“. Сама се чувствам твърде добре. Придружена също се чувствам добре. Но наистина, никога това не е „на всяка цена“.

-Без да ви прозвучи сексистки, статистиката е безжалостна към нашите мъже - оказва се, че българките се оправят по-добре в кризата. Какво е това - нов матриархат?
-Винаги съм избягвала обобщаването на категориите „мъже“ и „жени“. Има жени, които се справят и мъже, които се справят. Никак не са ми приятни понятия като „матриархат“ и „еманципация“. Намирам ги за лицемерни – ние, жените това, ние, жените – онова. Бе я стига, всички до една искате мъже, к‘во толкова се обяснявате...

-Вашата неизиграна театрална роля, неизпята песен, ненаписана книга?
-Всички роли са неизиграни и така ще си останат. Неизпятите ми песни са много хубави, те и изпятите не бяха лоши, но музиката, която правя, я слушат твърде малко хора.  Ненаписаната книга ще си остане „Казвам се Елина много често“. Беше чудесен проект – с Владо Карамазов и фотографката Вера Райчева направихме едни фотосесии за нея, но не ги довършихме. Когато изпуснеш първоначалната емоция, много е трудно после да я възобновиш. Както става с любовта.

В приказния свят на ръчно изработените кукли на Ваня:

Публикувано във в. "Преса", 6 януари 2013 г.