Боряна АНТИМОВА
Бисер Киров е роден на 4 септември 1942 г. в София. Следва ВХТИ, специалност “полупроводникови материали”, и завършва РАТИ (Руската академия за театрално изкуство) по специалността “музикална режисура”. Две години следва журналистика в СУ. Като дете свири на цигулка и виола, а по-късно на китара, създава първата си група заедно с Георги Минчев. Открит е за естрадата от Морис Аладжем през 1967 г. Има над 4500 концерта в Европа, Америка, Азия и Африка, 20 години името му е в топ 10 на най-популярните изпълнители в Източна Европа, а 18 години е най-популярният певец чужденец в ГДР.
-Господин Киров, в какво се състои работата ви като посланик на добра воля на България в Руската федерация?
-Посредник съм за решаване на културни и хуманитарни въпроси между Русия и България. Преди всичко това са въпросите на българската диаспора, на така наречената културна автономия, която се създаде в Коми и която вече е републиканска – повече от 600 българи и техните семейства живеят там.
-Защо Москва, а не София избрахте за ваш постоянен адрес?
-Отново се връщаме към онзи базисен въпрос аз ли ги избрах, или те мен избраха… Аз започнах да пея през 1967-ма, така че през 2017-а ще направя 50 години на сцената. През цялото това време аз никога не съм бил местният, само българският герой.
Територията на духа няма граници. Изкуството ги прескача независимо от политическите системи. В моята творческа история значимите „пристанища“ бяха СССР, ГДР, Куба, САЩ Чехословакия, Полша. За мен песента е най-перфектната връзка между душите на хората. Музиката е езикът на ангелите и най-голямото богатство е да можеш да общуваш чрез този език.
 |
| Под една шапка с Евгений Евтушенко, 2009 г. |
-Нарекоха ви “певеца на народите”, но без ирония…
-Смятам, че е нещо съвсем логично, пял съм на толкова много езици… Даже в момента подготвям диск “Бисер Киров вокруг света за 80 минут” с песни на 15 езика. Работил съм повече от 3 години в Куба, повече от 8 – в ГДР. В момента съм почти 20 години в Русия. Пял съм на суахили, нкоса, суоми, на татарски, казахски и на още много други редки езици. А когато имаш радостта на хората, значи си изпълнил мисията си.
-“Кичили” са ви с всички възможни квалификации, включително и “мега звезда” в Москва и Берлин. Това дразни ли ви?
-Аз никога не съм се чувствал мега, гига или крал на еди-какво си. Аз съм певецът Бисер Киров, който за щастие сам си композира песните, пее си ги и си ги режисира. Аз съм Бисер Киров - оригиналът …не си спомням да съм имитирал някого, нито пък да съм изпитвал притеснение от конкуренти. В изкуството всеки лети толкова, колкото Бог му даде. Бог дава на всеки различни крила и всеки достига дотам, докъдето Бог му разреши.
 |
| "А бяхме млади с Митка..." |
-Не, за мен годините са като километрични камъни по шосето, наречено живот, и всеки е свързан с един завет, с едно вътрешно обещание, когато стигнеш до него, да свършиш нещо. Аз съм много щастлив, че успях миналата година да свърша нещо много важно да мен – документалния филм, който направихме с Димитър Шарков – “Библията на моето детство”. Това е моята лична раздяла с детството - фундаментът, който определя бъдещето ни. Много бих се радвал, ако хората, които четат това интервю, гледат „Библията на моето детство“ в Интернет. Ще им бъда благодарен за тази среща… там.
-Вашият приятел Йордан Караджов от “Сигнал” каза, че би искал Бог да го прибере от сцената. А вие?
-Аз ще престана да пея тогава, когато намеря най-малката причина за това. Не се чувствам като някакъв Матусалем или Тутанкамон, но има неща, които човек трябва да завърши. Изкуството е бродерия, на която и последния бод поставя Всевишният.
 |
| На сцената на любимия за барлинчани театър Фридрихщадпалас, 1978 г. |
-Аз съм живял с тази църква, аз съм роден с нея, аз съм бил в утробата на майка си, когато съм започнал да слушам песните, които са се пели в нея. Адвентизмът е с много строги правила, с изключително регламентирани норми на живот, една деноминация с много сериозни принципи. Тя покрива всички правила в юдейския кашер, в празнуването на съботния ден.
Всъщност пътят от тази моя аскетична битност като дете до сцената не беше чак толкова далечен, защото всяка църковна проповед, всяко църковно събиране е един тържествен концерт. Това, което правя на сцената, е едно продължение на онова, което съм видял в действията на баща ми.
-Синът ви Бисер-младши и дъщеря ви Венциноса продължиха ли да посещават тази църква?
-Не, тя има свои правила. Трябва да бъдеш кръстен там, когато си възрастен, пълнолетен. Църквата е със строги канони, които за нещастие не можех да изпълнявам в своята работа. Кръстен съм като православен в Русия. Имах здравословен проблем и бях решил, ако той бъде преодолян, да се кръстя. И съм щастлив с това, като смятам, че всеки намира Бога по свой собствен начин и най-важното е, че го е намерил, а не как се назовава, защото Бог е един.
 |
| "През далечната 1968 г. заедно с приятеля Христо Обрешков заснехме първия български видеоклип" |
-Този по-аскетичен начин на живот в детството дали не е оформил у вас качествата, издигнали ви до висотата на идол в няколко държави?
-Не смятам, че аскетизмът във възпитанието е причина за високите постижения, но обръщайки се назад, си мисля, че времето, упреквано, че е тоталитарно време на несвобода, роди най-ярките литературни, музикални, театрални произведения. След 1989-а до сега няма съизмерими произведения с тогавашните.
 |
| Бисер Киров (на преден план) с рок група с Франк Шобел и Михаел Ханзен на фестивала в Дрезден, 1974 г. |
-Не може да няма носталгия, това беше времето на нашата младост, времето на мечтите, на далечния хоризонт пред нас. Това време, което хората наричат “черно-бяло”, беше с много светлина за всички. Имаше очакване, имаше някакъв идеал, имаше нещо, което ни правеше по-добри.
А днес, както каза Николай Петев, „големите пари изядоха големите идеали“. И вероятно е така, защото идеалите са загубени. И ако виждаме тези млади хора, които се щуркат по площадите с интересни, екстравагантни, иронични лозунги – това е поколение, което хаотично търси своя идеал. А ние тогава го имахме, дори и грешен да е бил, но го имахме.
 |
| С група "Пеещите китари", среща след 40 години, 2011 г. |
-Заради словото, което е било част от живота ни. Баща ми всяка седмица имаше по три проповеди, понякога и по четири. Аз дълги години съм присъствал на писането на тези проповеди и съм му помагал. Бях се научил да пиша много добре на пишеща машина, на неговия “Ъндъруд”. И съм щастлив, когато срещна и чета хора, които изсипват пътеки от светли думи – един Любо Левчев, Андрей Пантев, Валери Петров…
Започнах с композиции по стихове на Димитър Методиев, но написах и много песни по Георги Константинов, Владимир Голев, Андрей Дементиев, Владимир Исайчев, Васил Сотиров и много други… За мен поетите са пророците на своята епоха. В едно интервю Валери Петров казва нещо, която и досега нося в мен: “Алчността ще унищожи света”. Това е страшно…
 |
| Бисер Киров и Дийн Рийд, който му подарява първата каубойска шапка и оттогава става негова запазена марка, 1985 г. |
-При такава любов към поезията, защо записахте„химия на полупроводниците“ във ВХТИ?
-Аз завърших с пълно отличие 22-ра гимназия в София. За мен не беше проблем къде ще уча. Кандидатствах и химия и биохимия. Приеха ме и в двете специалности. Бях още войник в Симеоновград и там получих телеграма от майка ми: “Приет си биохимия в СУ и във ВХТИ, но аз искам синът ми да бъде инженер”. Така записах ВХТИ, но не станах инженер. Инженер стана Митка, жена ми.
-Първата ви среща с Георги Минчев?
-С него сме приятели от X клас и той ме научи на текстовете на песните, които пеехме на английски и френски. Това бяха песни на Рики Нелсон, на Трини Лопец, на Жорж Мустаки. В X – XI клас с него вече бяхме дует, преди да отидем в казармата. Служихме в едно поделение в Симитли, а след това и в Симеоновград.Той стана студент по външна търговия, а аз – във ВХТИ. Двамата получихме първата награда на Първия фестивал за студентска песен като дует.
 |
| Първата рокгрупа в казармата, Бисер Киров е в средата с китарата, отляво е Георги Минчев, отдясно Васил Попвасилев, 1962 г. |
-Беше една случайна среща на 8 декември 1966 г. Помолих една позната да ни намери пропуск за зала “България”, където имаше традиционното за студентските балове “Микрофонът е ваш”. Излязох, пях и Морис Аладжем ме чул. Той ме намери след около месец и така започна всичко - с договор с “Балкантон”.
Това беше невероятният университет, моята школа за музикална кариера. Първите четири години бях сред големите български музиканти: Димитър Ганев, Тончо Русев, Недко Трошанов, Николай Кюлджиев, Николай Арабаджиев и с Морис Аладжем. Моите първи сценични „професори“.
 |
| Бисер Киров с Митка, Мишо и Милена Моллови (вляво) на оная паметна вечер в зала "България" през 1966 г., когато Морис Аладжем го чува |
-Имате над 300 авторски песни… А кое ви вдъхновява да композирате?
-Вдъхновението е един полет на душата, не може да го предизвикаш. Не е кон, който да шибнеш с камшика и той да хукне. Не мога да кажа какво ме вдъхновява, но чувам неща, нашепват ми се звуци и акорди, които мога да повторя, но не мога да обясня.Това е чудо. Затова всичко, което съм написал, наричам “музиката, която ми е нашепната”. Продължавам да работя, и снощи съм работил. Правя го често. Китарата е винаги до мен.
-С Митка, вашата съпруга, сте почти 50 години заедно… Как се постига такава хармония?
-Хармония - силно казано. Основното е доверието и разбирането. Жената трябва да остави мъжа да лети свободно, за да може той да намира своите върхове. Познавам много жени, които вървят с кепчето (мрежа за ловене на риба или насекоми – бел.ред.) и искат да хванат мъжа си, да го заведат и качат на някакво друго по-високо място. Но той няма да долети, а ще бъде поставен там. Аз съм щастлив с летенето ми, което беше много дълго. Пък и съм щастлив със съпругата си. Попаднах на изключителен човек.
 |
| С приятели пред семейната къща в родопското с. Чокманово |
-Къде прекарвате времето си, когато сте в България – в дома ви в Павлово или в семейната ви къща в родопското село Чокманово?
-Сложно е да се определи. Имаме ангажименти с внуците и децата ни, част от които живеят в Германия, другите бяха тук тази година. Всеки месец летя до Москва и се връщам. А къщата ни в Чокманово е двестагодишна, строена от моите предци. Самото село е основано от тях в края на XVII век, при последното ислямизиране на родопския край.
Родовете ни идват от Долен Смилян. Но на местото на Чокманово са били летните им къшли, били са каба кехаи, или “големи овчари”. Там те са избягали от ислямизацията, плащали са си за това да бъдат свободни. Така се е основало село Чокманово, от “чок” „иман”, което означава “голяма вяра”. Това е село с две църкви, сега с 6 параклиса и с един манастир.
 |
| Със сина Бикер-младши и дъщерята Венциноса |
-Да, Бисер е компютърен специалист, Венциноса е телевизионен продуцент, но в момента си гледа дечицата, които са още много малки.
-Три прелестни внучки и един внук – това ли е голямата ви любов и радост днес?
-Човек с годините разбира, че бъдещето може да бъде достижимо само чрез внуците ти, които оставяш след себе си. Че ти преминаваш „оттатък“, чрез гените… на тези, които те обичат и носят твоите спомени. Опитвам се да им оставя изживяното.
Аз отдавна написах моите мемоари, които съм нарекъл “Благодарствена песен”. Книгата не е излязла просто, защото смятам, че все още не ѝ е времето. Искам да оставя на внуците си нишани, които да ги връщат назад и да могат да си представят миналото такова, каквото е било в нашите очи.
 |
| Семейство Кирови. В скута на Митка е Максимилиан, до него са Фрида, Малена, Елиса и дядо им |
-Да, всичките – Малена, Елиса, Фрида и Максимилиан. Най-голямата - Малена е вече на 9 години. Двете с Елиса ходят на българско училище в Берлин, говорят много добър български, пеят с удоволствие български народни песни. Децата са изключително привързани към България. Фрида говори перфектно български, Максимилиан все още проговаря първите думи “дядо”, “баба”, “да”, “не”.
-Какво още ви доставя удоволствие да правите извън музиката?
-Да ходя за гъби. Обичам и редовно ходя. Даже и в Русия го правя. Не винаги и не често намирам гъби и нямам опасения от натравяне. По-важна е срещата с природата, тя е един изключителен подарък. Спомням си чудесния апел на Румен Леонидов…„измъчва ли ви нещо – потърсете природата“… и го правя с удоволствие.
 |
| С любимите поети Димитър Методиев и Владимир Голев |
-Русия е една огромна територия на духовност, в която ми е приятно да се занимавам с всичко, свързано с духа. Русия е страната, където има Бог и е хубаво да имаш усещане, че си близо до него.
-Ето, че отговаряме на въпроса защо сте в Русия…
-Но повтарям, не аз нея избрах, тя мен ме избра. Познавам много хора, които се опитаха да си изберат страни, но се върнаха и продължиха да пеят между Драгоман и Капитан Андреево. Никога не съм имал някакви специални амбиции да покорявам руската публика. Тя ме покори! Считам, че всеки има своя обетована земя. Моята обетована земя се нарича Русия.
 |
| Най-голямата радост на Дядо Бисер |
-Съжалявате ли за нещо, което не сте успял да направите?
-Човек трябва да живее с усещането, че това, което има, е достатъчно. Това е моята теория. И разбирам, че всяко недоволство е недоволството на растежа, на таланта, на изкачването. А животът при всички случаи е красив. И е великолепен такъв, какъвто е. Важното е Бог да има милост към нас със здравето и в старостта да останем такива, каквито сме били.
Публикувано във в. "Преса", 21 юли 2013 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар