събота, 18 май 2013 г.

Нели Рангелова: Чувствам се удобно в кожата си



Боряна АНТИМОВА

Нели Рангелова твърди, че душата, а не огледалото е най-добрият съветник. Излъчва мекото спокойствие и хармония на обичана и ценена жена и изпълнителка, която е в съзвучие с вътрешното си "Аз". Поп певицата с най-кадифения глас има над 500 песни зад гърба си, но споделя, че не всички са събрани в осемте й албума, а някои са останали в различни архиви - на Националното радио и "Балкантон".

Родена е на 15 септември в Монтана. Завършва естрадния отдел на Национална музикална академия "Панчо Владигеров". Носител е на голямата награда на "Златния Орфей" и на фестивала "Нийуолъх" в Индипендънс в САЩ (1982 г.), "Сребърна лира" и "Братиславска лира" (1983) и други. През 35-те си години на сцена тя е пяла с най-добрите поп и джаз формации - бигбенда на БНР с диригент Вили Казасян, "Сребърни звезди", "Акага"... Почетен гражданин е на Канзас и Монтана. На 24 май 2012 г. бившият културен министър Вежди Рашидов й връчи "Златен век" за принос в областта на културата.





-Нели, хората се интересуват, какво прави днес жената с кадифения глас?
-Напоследък се занимаваме с мастерирането и подготовката на концерта "Една акустична вечер с Нели Рангелова" в зала "България", който ще бъде издаден на компактдиск. Имам няколко покани за участие в жури. Предстои ми гостуване в Беларус на "Славянский базар" - един фестивал с традиции.

-В момента върви "Гласът на България". Няма ли опасност тези тв формати да изкарват еднодневки, нашумели с един-два хита и след това изчезващи безследно?
-Проблемът на младите е преди всичко в липсата на качествени продуценти. Музикалните формати от типа на "Гласът на България" дават възможност на талантите да станат популярни лица, което не е малко. Когато отидат в качествена продуцентска къща, имат успех, защото записват непрекъснато, организират им участия. Но не подпишат ли договор с такава къща, остават сами "играчи" на сцената и им е много трудно, защото всичко, което засяга нашето изкуство - песни, клипове, стайлинг изисква много средства, които повечето от младите хора нямат. Освен ако мама и тати не ги финансират.





-Ти и певците от твоето поколение се отличавате с безспорни гласови данни, никой не би ви упрекнал, че не можете да пеете наживо. Защо сега много от младите изпълнители не издържат на лайфовете?
-Може би, защото прекалено бързо стават звезди, а някои от тях не са завършили музикално образование. Но един глас за да е стабилен и за да се пее наживо, се изисква страшно много работа преди това. Освен разпявания и вокални педагози, нужна е и много практика. А днес основната практика на младите певци е в пианобарове. Там обаче се пее нощно време. Освен това репертоарът е основно от кавъри и ако човек се втурне само в тази насока, авторските песни отиват на заден план.

Някои композитори правят много за младите певци. Но опитът е много важен. Ние имахме шанса да пътуваме, да се явяваме на фестивали, конкурси, да пеем с оркестри. Аз съм започнала с бигбенда на радиото с диригент Вили Казасян, за какво говорим! Най-високата топка в жанра. Пяла съм и със симфонични оркестри. Но се радвам, че благодарение на музикалните формати се вижда колко талантливи са българите, какви големи гласове има.

-Какво още е важно, за да останеш на сцената с години?
-Много важна е и харизмата. Има изпълнители с уникални гласове, но с каменни лица, без излъчване. Да не говорим, че част от тях нямат и амбиция. Някои пък започват да записват директно песни на английски, което е грешка. Важно е и желанието наистина да пееш на сцена, с цената на много саможертви. Но на концерт не можеш за скриеш недостатъците си като изпълнител, както в един пианобар с хора на градсус, защото излизаш пред хора, дошли единствено за да те слушат.


-Привличала ли те е някога идеята да преподаваш пеене?
-Не, никога. Смятам, че преподавател може да бъде човек, който владее перфектно и някакъв инструмент. Нашата преподавателка в Консерваторията с Жоро Христов - госпожа Цветана Възвъзова беше пианистка, а другата група беше при Ирина Чмихова. Но си имахме отделно вокален педагог, една дама, която с тон и половина вдигна прага на моите гласови данни. Преподаването е много сериозно нещо. Бих могла да бъда полезна за много други неща, но не и да уча някой как да пее, защото това изисква много усилия и нерви, а аз съм малко по-припряна. Пък и продължавам да се уча.

-Някои твои колеги са доста крайни към попфолка, чалгата. А ти?
-Част от певците в тази гилдия започват да правят малко по-нормална музика, повече към попа, и няма нищо лошо в това. Не мога да бъда крайна, защото и там има добри професионалисти, страхотни аранжименти. Вече не крадат чужди хитове, а започнаха да поръчват авторска музика. Те си имат публика и ако могат по някакъв положителен начин да и влият, нямам нищо против. Макар че младите рап и поп изпълнители са толкова напред и толкова ги въртят, че имам чувството, че чалгата започва да отстъпва.

-Всеки от вас има поне по две-три песни като твоите "Мой стих" или "Що ли те чакам още", които остават като евъргрийни. Същевременно модните тенденции се менят често, трябва ли да се променя вашата музика в съответствие с тях?
-Аз много съм експериментирала с джаз, имах и кънтри албум. Опитвала съм много неща, но накрая си дадох сметка, че хората са ни харесали заради определен стил на пеене и определени песни. Много трудно можеш да накараш феновете си да си променят вкуса, макар че на нас като изпълнители ни се иска да правим промени. И на мен ми се иска да направя нещо по-модерно, като хип-хоп, но не знам първо дали ще ме приемат младите...

-Но ето, в музикалните формати, за които споменахме, младите таланти с удоволствие пеят ваши песни без особено голяма промяна в аранжимента?
-Да, така е, но това си е нож с две остриета. Аз обичам експериментите. Ето, направих много хубав кавър на "Мой стих"... Ами не се възприема, искат си да я слушат в оригинала.

-Със състудента ти и партньор на сцената Георги Христов все така ли сте близки приятели?
-Да, опитват се да ни скарат, но не се получава (Смее се). Почти всеки ден сме заедно. Като едно семейство сме с него. Шегувам се, че имам двама Жоровци в живота си. Единият е мъжът до мен (бизнесменът Георги Бочуков - бел. ред.), другият е Георги Христов. Шегувам се, че и двамата ги обичам еднакво (Смее се). Двамата с Жоро Христов сме с различни характери, но с годините се научих на нещо - не трябва да се опитваш да променяш приятелите си.

-Родена си в Монтана, там е минало детството ти, кога пропя за първи път?
-В детската градина (Смее се). Шегата настрана, повечето сериозни творци наистина са започнали да пеят от детската градина. То си напира още от самото начало - някои искат да стават спортисти, други - да рецитират или да пеят. Убедена съм, че всяко дете се ражда с хляба под мишница. Да бъдеш на сцена, да можеш да владееш и да провокираш емоциите на хората, да хващаш и направляваш тия емоции, да разчувстваш един слушател, да го накараш да се усмихне или разплаче - всичко това не е случайно, а наша мисия, с която сме тук.

-Ти кога усети, че това е твоята мисия?
-Винаги съм искала да правя това, още като дете. Ако се върнем назад във времето, аз съм се записала в детската музикална школа още в първи клас, сама съм се явила. И понеже тогава в нашия край не беше популярно пианото, ме дадоха да свиря на акордеон. И още оттогава проявих характер и собствен вкус. Не свирех всичко, което ми даваше госпожата, а разни поп песни.


Събирахме се и слушахме много музика, с вефове и магнетофони. Тогава беше много добре развита художествената самодейност и всеки можеше да отиде в младежкия дом или в читалището, където имаше оркестри, музиканти, да се запише и да му дадат микрофон да пее, ако е талантлив. Освен това имаше фестивали на художествената самодейност. Аз съм се явявала, през 1973-та спечелих първо място.

-Кои изпълнители слушаше тогава?
-Обичах Марги Христова, но най-любима ми беше Маргарита Хранова. И най-голямата ми тръпка беше, когато я видях наживо на "Златният Орфей"... Гледах я с обожание, поисках и автограф... А тогава, през 1982-ра, аз спечелих "Златният Орфей", а тя ме поздрави. Не беше като някои други да се нацупи.

-С кои песни грабна журито?
-Бях в международния конкурс и пях две песни. Българската беше "Остани" на Паша Христова, а другата - "Няма нищо по-силно от любовта" на Натали Кол, една страхотна балада с две октави диапазон.

-Кой беше първият ти професионален ангажимент?
-Тогава задължително трябваше да се явим пред комисия в бюро "Естрада", за да вземем категория и да имаме право да пеем по заведенията. След като завърших икономическия техникум, аз също започнах в най-големия ресторант в Монтана - "Огоста". Пеех с музиканти наживо.
 

Това продължи около два месеца, докато съвсем случайно една вечер в ресторанта са пристигнали оркестър "Бургас" заедно със Зоран Миливоевич на турне. Вечеряли, чули ме и неочаквано след три дена ми се обаждат по телефона да отида на прослушване в Бургас. Приеха ме на щат като беквокалистка в "Оркестър "Бургас" към Окръжния съвет и така започна официално моята кариера. Направихме турне из страната с Миливоевич, аз останах в Бургас и започнах да пея във вариетето на Слънчев бряг.

-Реши да станеш морско момиче?
-Бях пред дилемата Несебър или да се върна в Монтана, но предпочетох да остана. Веднага ме поканиха музиканти да пея с тях. Там се запознах с тромпетиста Данчо Капитанов, първия ми съпруг. По-късно се преместих в София и през 1979-1980-а започнах да пея в бара на японския хотел. Тогава бяха и първите ми записи с бигбенда на Вили Казасян. Записах естрадния отдел на Консерваторията и като студентка втори курс спечелих "Златния Орфей" и наградата на фестивала "Neewollah" в Индипендънс, щата Канзас в САЩ...


С Орлин Горанов - любим партньор на сцената

-Твоят "Златен Орфей" не е бил пробив, а резултат от естественото ти изкачване нагоре по стълбата на успеха...
-Да, аз тогава имах записани няколко песни с бигбенда на радиото, бях и в естрадния отдел на Консерваторията. Бях минала и през школата на ресторантите и баровете. По онова време най-добрите музиканти у нас пееха и свиреха именно в баровете и там се изпълняваха предимно джазменски, сериозни неща. Така че в никакъв случай не беше обидно да работиш на такова място, а точно обратното. Там ходеха хора от елита, там можеше да те забележат.

Така че минах през всички възможни, нормални стъпки по стълбичката нагоре в кариерата - от читалището до големите фестивали. Но тогава имаше тази възможност. Между другото, много хора не знаят, че и в момента в България има страшно много фестивали за певци и много добри школи. Например Горнооряховската, Русенската, Добричката, откъдето излизат част от добрите изпълнители. Още я има тази самодейност и децата се явяват.


"Приятелството ни с Жоро Христов е от Консерваторията и все така се обичаме"


-Но вероятно тези традиции се крепят блрагодарение на възрожденския дух, останал у някои хора?
-Да, така е, финансово имат затруднения. Но ако го има талантът, ако човекът носи харизмата, ако притежава вълшебството, магията на сцената, няма как да остане незабелязан.

-Родителите ти подкрепяха ли те?
-Да, винаги, когато е трябвало. Друг е въпросът дали наистина са вярвали, че ще стана популярна и ще си изкарвам прехраната точно с това. Но с времето се убедиха. И двамата нямаха нищо общо с музиката. Татко ми беше военен, майка ми - лаборантка. Е, баба и дядо са пели хубаво (Смее се). Но ето, аз в момента съм изправена пред същия проблем. Моят син Мартин започна да се занимава с екстремен спорт - планинско колоездене...




-Как свикна с майчиния страх от контузии?
-Първоначално го приех като временно явление, като нещо, през което той трябва да мине, до един момент, в който ми каза: "Мамо, ти няма ли да ме подкрепиш най-накрая, аз възнамерявам сериозно да се занимавам с това". И аз чак тогава си дадох сметка, че това дете може би има данни в тази насока и не трябва да го укорявам, а да го подкрепям, макар да ми се изправя косата и пулсът ми да стига до 120 удара, докато се появи на финала... Той скоро ще навърши 17 години. От 11 до 16 юни сме тримата с баща му на световно първенство в Италия.

-Преди да срещнеш "твоята половинка Георги", имаше много емоционален брак с легендарния тромпетист Данчо Капитанов...
-Около мен винаги всичко е емоционално. Големите любови в живота ми са били такива, с много преживявания и жертви. С Данчо е свързана една минала страница от моя живот, с много положителни и с много отрицателни ефекти върху мен. Но аз съм оптимистично настроен човек. Лошото не го забравям, но го оставям някъде далече.

В крайна сметка всичко ни се случва тогава, когато трябва да се случи. Запознанството ми с Георги беше още по-емоционално. Много пъти съм казвала, ей, що не го срещнах по-рано. Той е бил в комсомола и още като много млад ме е харесвал, искал е много пъти да ме покани да пея, но не се е получило. Срещнахме се, когато той беше на 33, а аз - на 35.





-Казваш, била е романтична среща?
-Всичко стана много бързо. Бях на едно участие, на което те бяха спонсори. Той се появи и между нас буквално протече ток... Беше любов от пръв поглед.

-Все така ли те носи на ръце?
-До ден днешен много ме глези. Е, кара ми се понякога, но това е нормално.

-Как се поддържа такава любов?
-За любовта са нужни двама. Колкото и изтъркано да звучи, намираш си половинката и това е. Докато сега, ако се върна назад във времето, много повече съм се възхищавала от Данчо като музикант, талант, но нямаше тази тръпка както към Жоро. Но не е хубаво човек да прави паралели между важните хора в живота си. Никой не обича това, защото в крайна сметка на всеки си дал част от себе си.

-Страхуваш ли се от неизбежните следи на старостта?
-Кой не се страхува? Точно затова аз, която винаги съм била мързелана, сега ходя три пъти седмично на фитнес, един път седмично на кардио, въобще аз спортувам, представяш ли си? (Смее се). Много отдавна съм престанала да отчитам времето. Чувствам се удобно в кожата си, искам да остана такава, каквато съм. Огледалото невинаги е най-добрият съветник. Душата е тази, която те кара да се чувстваш спокоен. Един приятел ми каза, че след 40 няма нужда човек да си брои годините (Смее се).

-Как преодоляваш емоционалните "дупки", периодите на депресия?
-Както вече казах, аз съм прекалено емоционална и понякога давам воля на чувствата си. Това ми се отразява лошо на килограмите (Смее се). Но отдавна разбрах, че човек трябва да си контролира емоциите и да се опитва да не се впуска в такива тежки преживявания, защото депресията след раздялата с Данчо например ме беше докарала до 70 килограма. Но после идва една нова любов, отслабваш и това е положението (Смях).


-Как минава един твой ден на релакс?
-Събуждам се късно, към 10 часа. Следва душ, кафе, тоалет, малко кремчета, лек макияж. Три пъти седмично съм на фитнес от 12.30. През останалото време си имам своите женски моменти на разкрасяване, сауна, масаж. В 18.30 - 19 ч. вечеряме всички заедно вкъщи. Не готвя, аз съм само по варено, печено и салата. Не съм много добър кулинар, но не са останали гладни моите мъже (Смее се).

Обичам да пътувам, но имаше един момент, в който толкова бях свикнала по хотелите, че се събуждам нощно време и не знам къде се намирам. Обичам най-много моментите, когато съм в студио и записвам. И винаги емоцията е много силна. Обичам и сцената, разбира се, а сценичната треска ми се засилва с годините, вместо да е обратното, не знам защо. Може би пак заради това, че вкарвам прекалено много емоции...






Публикувано във в. "Преса", 19 май 2013 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар