Мениджмънт в храма на Мелпомена

Театрите не трябва да разчитат само на ограниченото финансиране от републиканския и общинските бюджети

Боряна АНТИМОВА

(Статията е писана в края на 2006 г., но е актуална и днес...)
На 3 януари 2007 г., още преди да са отзвучали фанфарите по повод влизането на България в Европейския съюз, Народният театър ще отбележи 100 години от откриването на сградата си. “Окъпана” и със светеща на слънцето позлата, днес тя радва окото на минувачи и публика – резултат от неколкомесечен грандиозен ремонт.

Консервационно-реставрационните работи започнаха в началото на годината. Централната фасада беше цялостно обновена през лятото за 57 дни. Първата реставрация – на фигури, орнаменти и позлата, завърши в края на септември, а в началото на октомври започна ремонтът на южната фасада, приключил преди дни. Общо около 300 000 лв. се вложиха за излъскването на тези две най-представителни фасади, съставящи облика на един от символите на София.

Отговорен както за ремонта на Народния театър, така и за финансовата му стабилност като национална институция е главният секретар инж. Стефан Велев, едно от известните имена в българската журналистика от 70-те години на миналия век насам. Бившият генерален директор на “София-прес” признава, че в основата на успехите му като мениджър стоят добрите контакти. Не желае “да виси само на врата на Министерството на културата”, затова не спира да чука по разни врати за спонсорства и дарения, движен от библейската максима “искай и ще ти се даде”.

Как се кърпят бюджетни дупки

Така е в Народния. Но какво е положението в другите театри? Осъзнали ли са техните ръководители, че позицията “никой не дава пет пари за изкуството” няма да закърпи дупките в бюджета? Че държавата не може да реши всички проблеми на театъра? Че за да просперира българският театър и след присъединяването на страната към ЕС, повече от всякога на директорите му ще са нужни инициативност, предприемчивост, настойчивост, перфектно планиране, реинвестиране, маркетинг, реклама, пиар? Все неща, добре познати в цивилизования свят, където отдавна са осъзнали, че за театъра мениджмънт не е мръсна дума, а задължително условие изкуството да вирее и да се развива добре. Което в никакъв случай не означава комерсиализация, компромиси с подбора на заглавия, артисти и режисьори.

След голямата криза през 90-те в последните години облаците над храмовете на Мелпомена се разсейват. Повечето столични и водещи провинциални театри имат сключени договори за смесено финансиране. Което означава, че заплатите се осигуряват от Министерството на културата, а за поддръжката на сградите, режийните и постановъчните разходи и т.н. се отчисляват средства от общините – конкретизирани като годишна сума. Някои кметове са по-благоразположени към нуждите на градския театър, други упорито отказват да се обвържат или просто заделят смешно малки суми.

Допълнителното финансиране идва от продажбата на билети, от спонсорства, дарения и включване в програми по линия на ЕС и ООН. При това трето перо вече се откроява ножицата в класата и мениджърските умения на ръководителите. Някои съумяват да отделят средства и за реинвестиране и подобряване на материалната база, за по-добро комплектоване на творческите екипи. Други просто се примиряват с по-тесните рамки и застоя.

Опитът на провинциалните театри

“Проблемът в българските театри не е в недостига на средства, а в тяхното неправилно изразходване. Добрият мениджър е едновременно реалист, преследващ ясни, краткосрочни цели, и идеалист, постоянно търсещ посоката в дългосрочен план” – така обяснява формулата за успеха си Боил Банов, директор на Драматично-куклен театър “ Иван Димов” в Хасково, първенец по приходи сред извънстоличните театри за първото полугодие.

В “люлката на българския театър” – Шумен се работи по същата схема на финансиране. Директорът на Драматично-куклен театър “Васил Друмев” – Рада Спасова, обаче отдавна е осъзнала, че успехът започва от… “отглеждането” на публиката – възпитанието на пиетет към сценичното изкуство от детската градина през училището и университета. В Шумен се инвестира основно в човешки ресурси, реклама и нова техника (която от тази година е осигурена чрез реинвестиране – от печалбата от билетите). За престижа на театъра “работи” и фестивалът “Нова българска драма”, за чието връщане екипът се бори цели 15 години.

В драматичен театър “Адриана Будевска” – Бургас проблемът с “отглеждането” на публиката не стои на дневен ред, тъй като градът открай време се слави с феноменалната си публика, благоразположена не само към театъра, но и към всички културни прояви в града. Само 180 000 лв. През тази година са отчисленията от общинската хазна за храма на изкуството, споделя със задоволство директорът Борислав Чакринов. Което е една трета от парите влезли в театралната хазна. Другата трета е от министерството. Още толкова средства идват от продажбата на билети, чиито по-високи цени в сравнение с други градове се приемат като нещо нормално. Спонсорствата и даренията от местни и дори не бургаски фирми също се приемат като нещо нормално, но за тях директорът здраво е поработил.

Красимира Филипова, шеф на дирекция “Театър, цирково и вариететно изкуство” в Министерството на културата и дългогодишен директор на Плевенския театър, е запозната в детайли с проблемите на всеки столичен и извънстоличен театър. Заедно с министър Стефан Данаилов тя обикаля всички общини, за да убеждава кметовете да отчислят суми за театрите си – по споменатите вече договори за смесено финансиране.

Художествен одит

Но как се разпределят крайно недостатъчните средства за театър при положение, че и тази година Народното събрание гласува отчисленията за културата да са 0,6% от БВП? Трудно, признава г-жа Филипова, но поне заплатите са осигурени. Оказва са обаче, че тази осигуреност “да си на щат” приспива инициативността на някои ръководители на театри. На всичкото отгоре министерството “има право да осигури парите за заплати, както и да настоява пред общинските ръководства за допълнително финансиране, но няма право да се меси как се изразходват те”. Парадокс, който дамата е на път да разреши.

Ръководителите на театри са защитени от Закона за закрила и развитие на културата, поставящ ги в много благоприятна ситуация – да бъдат еднолични разпоредители на целия бюджет на театъра. “А кой ще контролира как се изразходват парите на данъкоплатците?” – пита Филипова. И отскоро се е заела с разработката на така наречения художествен одит. За да се реализира той, министерството трябва да наеме независими експерти, на които да плати и да ги прати навсякъде на проверка.

Проблемите в българските театри са много и разнопосочни, но като че ли основен си остава управленският. Повечето директори, назначени с конкурс от министерството, са артисти. Или поне хора с хуманитарно образование – такива са изискванията на ведомството. Всяка година по линия на ФАР и други международни организации за тях се осигуряват курсове по мениджмънт.

 Но в крайна сметка нещата опират до личните качества и умения. Умният директор, когато прецени, че е силен в художествената част, но са му чужди неща като планиране, управление и преразпределение на средства, си назначава за свой заместник мениджър. Защото осъзнава, че театърът е също бизнес, макар и специфичен – с изкуство. Други директори прости си кротуват уютно в рамките на осигурените заплати и общински срудства…

Публикувано в сп. “Лидер”, 4 декември 2006 г.