Влади Карамазов: С мотора отивам в свят, пуснат на бързи обороти

 

В артистичните среди Влади е известен като особняк, пазещ ревниво своята емоционалност и личния си живот. Затова помолих една негова приятелка да лобира за мен. Неочаквано той прие да даде интервю за в. "Преса".
Влизам в гримьорната. До тоалетката е облегнат велосипедът, готов за разходка с приятели. Влади е облечен в червен тишърт с марката на любимите му мотори - "Дукати". Бях чувала за неговата страст по моторите, но не очаквах, че е толкова силна...
Когато Карамазов започна да говори, бях почти шокирана - толкова приказлив и откровен не го бях виждала никога.
"Да, наистина рядко давам интервюта, но когато приема, съм такъв", смее се Влади...

-Влади, най-яркият ти спомен от този сезон на риалити шоуто "Сървайвър" по bTV, което започва на 15 септември?
-Живях на два метра от океана, в голяма дървена къща, точно тип островна, и вълните постоянно бяха на главата ми - така заспивах, така се събуждах. И понеже къщата беше с процепи между дъските, всичко се чуваше адски силно и наистина два месеца си живях с вълните и океана.

-Преди това се снима в “Дървото на живота”. Риалити, сериали – как гледа на тези ангажименти един актьор, влюбен в театъра?
-Това са просто различните проявления на нашата професия. Тя е хубава заради това, че е разнообразна. И когато един актьор успява да си подбира нещата, с които се занимава, и да прави това, което му харесва, все едно дали ще е телевизионно предаване, театър, филм или нещо друго, всичко носи удовлетворение. Ако го правиш само за пари, не става. Страх ме е дали ще мога да устоя да приемам винаги нещата по сърце, а не според парите. Животът може някой път така да ме притисне, че да се принудя да правя нещо за пари… Надявам се да не ми се случва.

-Сварваме те в Народния, какво репетираш за новия сезон?
-Започнахме работа по една страхотна българска пиеса с режисьора Стоян Радев – “Солунските съзаклятници” на Георги Данаилов. Ще бъде с името “Ангели-унищожители”. Ролята ми е на учителя Иван Гарванов, един от лидерите на организацията ВМРО. Интересен образ, революционен и драматичен – изучил е ученици, които стават бунтовници и искат да правят атентат в Солун. Героят ми е разкъсан между това как да опази хем комитета, хем учениците си. Премиерата е през октомври.

-Със Захари Бахаров и Юлиан Вергов направихте продуцентска компания “Three Bears Entertainment”. Защо?
-Не сме го решавали, така стана. Тримата сме приятели вече 15 години, много сме близки, много се разбираме. В един момент решихме да си направим едно представление, после още едно – “Спанак с картофи” и “Арт”. И двете вървят с голям успех. След това си казахме, защо пък ние да не поемем инициативата за нещата, които искаме да правим, вместо да чакаме някой да ни покани за роля. И двете представления започваме да ги играем отново през октомври в Сатирата. На 8-ми и 16-и – “Спанак с картофи”, а на 18-и и 29и – “Арт”.

Вергов, Бахаров и Карамазов в "Спанак и картофи"

-Възможно ли е човек да свикне с жълтите писания, които причиняват болка?
-Ами не. Това е много грозно. Да пишат, че съм дебел, че гъзът ми е голям – окей – тия неща нито нещо ми причиняват, нито някого засягат. Дори сам си пуснах една снимка във фейсбук отпреди три години, пак ми бяха снимали задника – че съм бил като кокошка-носачка. (Смее се) Да пишат, че съм циганин със син език, че съм се бил влюбил в някакъв негър на някакъв остров… Каквото си щат! Че съм обратен, дебел и циганин, са задължителни точки от дневния ред на всеки жълт вестник. Но да напишат, че си болен от левкемия – това е направо за затвор. За близките ти има едни критични два часа, докато разберат дали е истина, не може да им се причинява такъв жесток стрес!

Като Казанова

-Смятат те за затворен човек, пазещ ревниво своята емоционалност, но наскоро една случка във фейсбук много умили хората – обяви, че търсиш любимата песен на своята 90-годишна баба…
-Ами да, половината ми детство беше с едната ми баба, другата половина с нея - баба Надежда. Само тя остана жива от бабите и дядовците ми. Малко ми е тъжно, защото тя живее само в спомените си и няма настояще, нито бъдеще. Ние пък живеем в нашето настояще. В момента брат ми изпрати за един месец племенника ми Калоян да го гледат майка ми и баща ми. И всички у нас се занимаваме с него, а баба ми винаги е оставала настрана. Като й обърнем внимание, тя иска да си говорим за нейното минало, аз пък не искам, скучно ми е. Затова понякога ми става тъжно и се опитвам да правя неща, които за нея са нещо голямо, като тази песен.
Баба Надя ми е най-голямата фенка. Тя сега не вижда никак добре, но преди години, когато станах известен, е правила жестоки панаири. Ходеше наред по реповете и питаше: “Нещо да сте виждали за Владимир Карамазов във вестниците?” и те - “Защо?”, а тя – “Ами защото той ми е внук!”. Майка ми и леля ми постоянно й правеха забележки. Ние сме шестима братовчеди от трите й деца, но тя само за мен говори. Исках да й доставя малко радост с тая песен, търсих я много и когато й я пуснах, тя беше на седмото небе!

-Участваш ли вече в любителски състезания с мотори?
-Дотам не съм стигнал, но много бих искал да участвам в непрофесионални състезания. Моторите са нещо много опасно и за да стигнеш до това ниво, минават много години в учене и свикване.

-Кое те привлича в моторите и дайвинга?
-Това, че и с едното, и с другото се пренасяш в друг свят, абсолютно различен от реалността. При дайвинга попадаш в една абсолютна тишина, спокойствие и красота. При моторите отиваш в нашия свят, но пуснат на бързи обороти.

-Наистина ли би дал всичките си пари за един мотор?
-Абсолютно! (Смее се). Много е глупаво, но е така, и знам, че всеки човек, запален по моторите, би го казал. Това е една страст, мания, болест за цял живот. Има в момента един мотор, едно “Ducati Desmosedici RR” от лимитирана серия, само 1000 бройки, но трябва да стана милионер, за да си го купя.

Публикувано във в. "Преса", 13 септември 2014 г.

Цялото интервю с галерия от негови снимки ще намерите в ИКАР ПРЕС

Фб етюди: Писмо до едно влечуго

От вчера съм разтърсена от една ужасно долна и неетична постъпка. Един на пръв поглед достоен мъж, с когото се познаваме само от фейсбук, си позволи да злослови в лични съобщения по адрес на една дама, за която писах, че много харесвам и обичам. Едва сдържах гнева си, но сега искам да му кажа нещо тук, пред всички:

Влечуги винаги се намират в живота ни. Те пълзят в краката ни и се опитват да ни спънат; промъкват се в живота ни, в най-личното ни пространство, като оставят лепкава слуз след себе си, на която се подхлъзваме, но за малко. После се изправяме и разперваме криле за полет...
Дали си птица или влечуго, решаваш сам - въпрос наистина на личен избор. Да си влечуго е по-лесно - винаги може да се спотаиш в шубрака. Но решиш ли да си птица, трябва да си наясно, че всеки може да се прецели в теб... Затова влечугите са много повече от птиците. могат само да проследят завистливо полета ни, да се промъкнат в нечий свят и да се опитат да ни наклепат, докато летим.

Но ние летим високо - там, където влечугите всъщност не могат дори и да ни докоснат.
И като Икар не ни е страх от нищо.

Параскева Джукелова: По-трудно получавам роли, отколкото награди

Сн. Светослав Караджов

Боряна АНТИМОВА


Параскева Джукелова е родена в Панагюрище. През 1992 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ, в ървия клас на проф. Стефан Данаилов. Играла е на сцените на Сатирата, “Възраждане” и театър “Българска армия.

В трупата е на Народния театър, където играе в постановките “Пет жени в еднакви рокли” и “Ричард III”. Прави поредица от силни роли в киното в “Сезонът на канарчетата (“Златна роза”), “Суламит”, “Изпепеляване”, “Време за жени”, “Джулай” (награда на киноакадемията 2014). 

Два пъти е носител на награда от фестивала “Любовта е лудост” – за “Изпепеляване” и “Суламит”, и една награда на Фестивала на киноактьорите в Карлово.

Снимала се е и в няколко чуждестранни кинопродукции, като в „Икона“ партнира на Патрик Суейзи. През 2012 г. се снима в сериала “Къде е Маги”. Била е водеща на тв предаванията „Понеделник 8 и 1/2“ и “Неделя Х3” по БНТ.
От дълги години живее с кинорежисьора Виктор Божинов, имат дъщеря Калина на 5 години.

Касиел Ноа Ашер, Параскева Джукелова и Яна Титова във филма "Джулай". И трите бяха номинирани за главна женска роля от киноакадемията, спечели Параскева

-Параскева, на 7 юни ти получи наградата на киноакадемията за ролята си във филма “Джулай”. Честито! По-ценна ли е за теб заради това, че е от киногилдията?

-В изкуството наградите  винаги са субективни – на един му харесва, на друг не. Но ценното е реакцията на зрителите, които след като гледат филма, споделят какво са изпитали при моето изпълнение. Да, много е ласкателно, че колегите са забелязали моя труд, както и на другите две актриси в “Джулай” – Касиел Ноа Ашер и Яна Титова, които също бяха номинирани за главна роля тази година.

С Касиел Ноа Ашер и Яна Титова на Московския кинофестивал, 2014 г.

-На церемонията ти каза: “Тази награда е и ваша, момичета, аз съм само част от триглавата ламя в “Джулай”.

-Защото в този филм трите сме в някаква симбиоза, една без друга не можем да изградим ролите си, така е по сценарий. Вложих много желание в ролята, много любов и искреност. Беше предизвикателство, нещо различно от това, което човек би си представил, че мога да изиграя.

Героинята ми е цинична жена, с много разочарования, която почти се е отказала да се бори в живота си – нещо, което на пръв поглед не излъчвам. Всъщност най-голямата ми награда беше, когато режисьорът Кирил Станков ме одобри за ролята. Шегувам се, че по-трудно вземам роли, отколкото награди. Може да звучи високомерно, но след като се снимат толкова малко филми, естествено е да са малко хубавите женски роли.

Яна, Касиел и Параскева на плакат за "Джулай". Сн. Михаил Вучков

-Заради “Джулай” ти се прости с разкошните си руси къдрици. Не ти ли беше жал?

-Напротив, аз го поисках. Представях си героинята с тъмна коса, даже исках да е прошарена. Видът и трябваше да е по-запуснат. Външният вид говори много за начина на живот на образа.

-От дете наивно съм се чудила как актриси красавици като теб доброволно се подлагат на загрозяване в ролите си.

-Когато работя над роля, суетата я оставям на заден план. Ако една актриса държи на всяка цена да е нещо като фатална жена и секссимвол – трябва да подбира роли, в които ще изглежда красива. Но това не е актьорско предизвикателство. В театъра и в киното ми е по-интересно да направя такава промяна, че да не могат да ме познаят.

-Е, ти си една от красавиците в гилдията.

- Смея да твърдя, че съм фотогенична, а и красотата  е относително понятие, има роли, които няма как да получа, защото там трябва дълъг крак, пищен бюст и т. н. Тези роли си ги взимат манекенките, утешителното е, че малко от тях имат и нужното актьорско присъствие...

Последната й роля в киното - във филма "Съдилище"

-Но ето че силни режисьори като Стефан Командарев те ангажират - заснехте филма “Съдилището”, който есента ще е по екраните.

-Там също играя жена, която няма възможности да посещава фризьорския салон. Трябва да се приближиш максимално до образа, написан от автора. Предизвикателството е не да приближаваш образа до себе си, а да търсиш интересното в непознатото.

-Ти си жената до Виктор Божинов, един от най-изявените режисьори на сериали. Снимал е “Стъклен дом” и “Под прикритие”, а теб те няма там. Защо?

-Във всеки проект има определени роли и се търси определен типаж, има и разни продуцентски влияния и желания. Всичко около един кастинг е сложна система.

С Койна Русева, Ева Техавичарова, София Бобчева и Симона Халачева
в "Пет жени в еднакви рокли", "Сълза и смях"

-Божинов е любим на много артисти. Ти би ли приела да те режисира?

-Непрекъснато ми казват колеги колко добър режисьор е Виктор. Аз го знам, защото застанах до него още преди той да се беше доказал като режисьор и винаги съм вярвала в неговите качества. Естествено че бих работила с удоволствие с него, защото е един от малкото професионално работещи режисьори у нас. Натрупал е много опит в работата си и с американци, и с руснаци – две коренно различни школи.

Той е маниак на  тема кино, иска нещата да се изпипват докрай. Надявам се да има шанса да снима и игрален филм… Не сме решавали да не участвам в негов проект, така се случи. Два пъти имаше възможност, но единия път бях току-що родила и не бях във форма, другия път преценихме, че ролята не е достасъчно интересна за мен.


-Ваканцията още не е започнала за теб, работиш.

-Да, репетираме едно ново представление на Търговищкия театър с работно заглавие “Пеперудите са свободни”. Поканиха  ме  режисьорът на спектакъла Александър Илинденов и директорът на театъра, и на мен ми хареса идеята да се срещна с трима млади интересни актьори в добра камерна пиеса.

Играя ролята на майката на сляпо момче - жена, подчинена на правилата и предразсъдъците, и най-вече майка-орлица. Тя претърпява драматичен обрат в отношението си към сина си и точно това ме интересува в образа. Опитвам се да играя  на ръба на смешното и тъжното, движа се по острието на бръснача – хем да е ярък и почти карикатурен образ, хем да внушава някакви важни, сериозни послания.

С Асен Блатечки в "Кожа и небе", Врачански театър

-В Народния те режисира Теди Москов. Какво е усещането?

-В “Ричард III” играя кралица Елизабет или Темида, дублираме се с Радена Вълканова. Интересно предизвикателство е в рамките на едно представление да играеш две различни роли. С Теди Москов беше много интересно да се работи. Той е  уникален режисьор с изключително чувство за хумор, стигащо  до сарказъм. Трябва да имаш по-висока обща култура, за да го разбереш, да си чел повечко.

-Какво друго правиш в момента?

-Превеждам пиеси от английски. Намерила съм няколко интересни текста. Българският театър има нужда от текстове, третиращи актуални проблеми, като този за класовото неравенство. Днес има страшно търкане между различните слоеве у нас – на по-високо платените, които искат да си изградят собствен оазис, в който да не се докосват до мизерията, и на другите, които всеки ден се борят за оцеляването си. Една от пиесите се занимава с този проблем и то много интелигентно, дълбоко, но и с ирония.

Друга пиеса пък е много актуална с темата за емиграцията, за това как търсим реализация някъде, където нямаме корени, култура, приятели. Извън  родината емигрантите печелят повече, живеят един по-уреден и луксозен живот. Но трябва да се примирят с това, че децата им ще говорят чуждия език и ще скъсат връзките си с България.

Голяма част от тези хора са разкъсани между носталгията  и упоритостта си да се впишат в на пръв поглед по-благоприятната, но чужда среда. Този текст ми е много близък, защото сестра ми живее в Канада. Сега съм в процес на търсене на режисьор и на театър за тези пиеси.

-Като превеждаш, разиграваш ли всички роли?

-Когато превеждам пиеса, пробвам всички реплики на глас, как звучат, изигравам всички роли. Може да се каже, че тези пиеси вече съм ги изиграла във въображението си – и то от гледна точка на всички персонажи.

На две годинки в ролята на... мак

-Най-ярката следа от твоя професор Стефан Данаилов?

- За мен един от най-ценните му съвети и примери е стремежът да се работи  в екип - да сме много лоялни към колегите си, да си помагаме взаимно, защото театърът е отборно изкуство.

-Все повече се говори за хигиена на актьорската професия.

-Важно е, защото е позанемарена. Много мои колеги, стигнали до някакво ниво в професията, смятат, че няма нужда повече да се борят, или да поддържат актьорските инструменти – тялото и гласа.

Свикнали сме да мислим, че талантът е достатъчен, а дисциплината също е много важна, както и характерът. В западните държави няма значение, че имаш талант, ако не успяваш да го развиеш и наложиш.


-Беше и тв водеща на “Понеделник 8 ½” и “Неделя Х3”. Харесва ли ти това амплоа?

-“Неделя Х3” с Камен Воденичаров беше по-различен опит, защото се излъчваше на живо. Беше страшничко – трябва да си много съобразителен, да импровизираш, не може да разчиташ само на текста от сценаристите. Харесва ми, но не съм „телевизионер”.

Воденето на предавания не е проста работа, иска се висока обща култура, бързи рефлекси и много компромиси. Бих опитала отново в предаване само ако темите ме интересуват, ако се говори за култура и изкуство. Но в колко телевизии има предавания за култура?! Сещам се само за една!

С дъщеря си Калина

-Дъщеря ти Калина, зачената инвитро, вече е на 5 – едно изстрадано дете, чакано 10 години. Това направи ли те по-тревожна майка?

-По-тревожна като че ли беше бременността, имаше много страхове дали всичко ще е наред. Като се роди детето, нещата се нормализираха. Не мисля, че съм по-плашлива, не съм такъв характер, че да треперя.

-Какво мечтаеш за нея?

-Мечтая си да живее в подредена държава, която може би няма да е България. Виждам как вървим все повече към забатачване. Имам чувството, че нищо не се помръдва в правилната посока.

С Калина

-Мислили ли сте с Виктор за емигриране?

-Не, макар че неговата професия може да се практикува навън, той вече е работил в Русия. Но с актьорството трудно може да пробиеш в страна с различен от твоя език. Но не изключвам възможността Калина да учи и да живее в чужбина. Трябва да й дадем възможност да избере дали да бъде космополит, ако ще и изборът й да е на другия край на планетата.

-Би ли повторила отново това ходене по мъките за второ дете?

-Приемам го като доста голямо предизвикателство. Много е отговорно да имаш дете. Проблемът не е само в това да го родиш, нужно е и да му посветиш много време. Някои майки се посвещават изцяло на децата си, което сигурно е изключително полезно и ценно. Но аз пък не мога да си представя да зарежа изцяло другите си интереси, за да се посветя само на формирането на новия човек. Опитвам се да балансирам между професията и майчинството. И си признавам, че е трудно.

С Теменуга Первазова на репетиции на "Пеперудите са свободни", Търговищки театър

-Къде се срещнахте с Виктор?

-В кафето на НАТФИЗ. Той  беше гледал “Сезонът на канарчетата” и се възхищаваше на работата ми там. Беше студент по кинорежисура и един негов преподавател ни запозна. Снима ме в дипломната си работа – един  късометражен филм, заедно с Малин Кръстев и още двама колеги. Всичко започна като професионална среща, после физическото привличане и многото общи интереси ни сближиха, и така вече 20 години...

Като водеща на "Понеделник 8 1/2"

-Панагюрките и жените от тези подбалкански градчета като че ли се отличават от другите българки?

-Не мога да кажа. Да, в тези градчета - Панагюрище, Копривщица, Сопот, Карлово, Калофер като че ли по-силно са изразени възрожденските пориви и стремежът да се поддържа българското. Хората от този край са с един леко по-горд и остър манталитет.

Имаме си пример за горда панагюрка-българка - Райна Княгиня. Може би малко хора знаят, че освен че е ушила знаме и го е развявала, тази жена след това е отгледала 5 сина, офицери в българката армия и е била първата дипломирана акушерка в България. Работела е в най-бедните квартали на София и е умряла в мизерия...

-В патриархално семейство ли си отрасла?

-Да, имаше правила в детството ми, и то не толкова заради традицията, колкото, защото родителите ми са учители и държаха на дисциплината. Като дете не съм била някаква пакостница, напротив, обичах да чета, да уча. Бях пълна отличничка не защото някой ме е карал, а защото така съм искала. Научена съм да уважавам правилата, което понякога е в мой ущърб. Да си отговорен, точен и да уважаваш авторитетите в днешно време като че ли е повече минус за теб.

С Виктор на концерт на U2 в Истанбул

-Когато имате два свободни дни с Виктор, къде обичате да ходите?

-На някое от хубавите и не толкова популярни български места. Преди обичахме да ходим до разни по-трудно достъпни исторически забележителности, които не са в топ дестинациите. Сега гледаме да има и детска площадка, за да има и детето какво да прави.

А иначе обичаме да ходим на концерт в някой европейски град. Основно Виктор го организира. Последно бяхме в Букурещ на концерт на Питър Гейбриъл. Тези концерти са и урок как трябва да правиш всичко, как да се държиш към талантите си – нещо, което у нас липсва.

-Твоите хобита?

-Имам много различни интереси. Понякога се втурвам в област, която въобще не познавам, само за да видя дали мога да се справя. Миналата година така се бях втурнала към мозайката. Бях напълнила къщата в Панагюрище с парчета от керамика и тръгнах да изучавам правенето на различни мозайки.

Страшно удовлетворение ми носи да видя нещо, сътворено от собствените ми ръце. Независимо дали е содена питка, ушита от мен пола или крила на фея за Калина. Благодарение на баба ми мога да плета на една и две куки. Изработвала съм рокли на една кука, дизайнерски модели, много красиви и много сложни. Но за всичко това се иска много време. Всъщност най-силното ми хоби е актьорството, готова съм да репетирам и играя  заради удоволствието от самата игра, от превъплъщаването.

Публикувано във в. "Преса", 27 юли 2014 г.

Деян Донков: Искам да остана дете на изкуството

Боряна АНТИМОВА

Деян Донков е роден на 27 август 1974 г. във Видин. През 1997 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на проф. Енчо Халачев и Снежина Танковска и магистратура при проф. Крикор Азарян.

Прави десетки запомнящи се роли в "Българска армия", а от 2003 г. – в Народния театър. Последните му силни изяви са в "Дон Жуан", "Хъшове", "Вишнева градина", "Крал Лир", “Госпожица Юлия", "Дом за разбити сърца", "Сирано дьо Бержерак", "Отело", "Полет над кукувиче гнездо", "Дневникът на Дракула” и др.

Има 4 награди “Аскеер”, 2 “Икар” и “Златна роза”. Впечатляващо е и участието му в киното - над 30 филми и сериали, между които “Цветът на  хамелеона”, “Стъпки в пясъка”,  “Изпепеляване”, “Откраднати очи”, “Подгряване на вчерашния обяд”.

Има син Деян на 8 г. от актрисата Анастасия Ингилизова и любима – актрисата Радина Кърджилова.

-Деяне, след края на театралния ти сезон ще се снима ли това лято, или ще се почива? Чу се, че ще участваш и във филм, и в сериал, и то заедно с Радина…

-Рано е още, не сме се договорили за всички подробности и роли. С Радина ще участваме в едни и същи проекти, но не се знае още дали персонажите ни ще имат нещо общо в тях. Очертава се един проект на Петър Попзлатев, но всичко е на много ранен етап. А миналата есен снимах с Коцето Бонев филма “Потъването на Созопол” и сега ходя да озвучавам. Предполагам, есента ще излезе на екран.

-Защо се включи в шоуто “Като две капки вода”?

-Най-малкото заради това, че зарадвах много деца. Като разговарям с родители и съученици на сина ми, разбирам, че голям процент от зрителите на подобни шоута са деца. Другото е предизвикателството да направиш една сериозна имитация. Доставях си удоволствие с абсолютно всички образи, но с Луис Армстронг беше по-специално, той самият е по-специален за мен.

В шоуто "Като две капки вода"

-Участието ти в “Дневника на Дракула” също е голям твой експеримент - в балетното изкуство.

-Чувствах се идеално, но нямах достатъчно време за репетиции. Аз имам афинитет към това, харесвам танците, но в България няма много традиции за такъв продукт. На театъра му трябва сериозен пиар. Понякога се изисква старото да го разръчкаш малко и да кажеш: “Тпрууу, ей натам отивай да видиш, там има по-хубаво пасище”. Да го вкараш в залата и да каже: “А! Глей ти, театър, кво било, а аз си мислих, че е нещо остаряло… То било интересно и хубаво, бе!”.

-Защо не виждаме по-често популярния Деян Донков в сериали?

-Участвах в първи и втори сезон на “Под прикритие”. Аз имам някаква хигиена на актьорския ми труд. Предпочитам да разполагам с малко повече свободно време, отколкото да се занимавам с нещо само заради пари. Винаги обичам нещата да са комплексни, да има за какво да се хване и сърцето ми в даден проект или идея.

Като Ейми Уайнхаус в "Като две капки вода"

-Ти си “модерно”,  “вървежно” име. Как се отнасяш към такъв тип определения?

-С ирония. Човек се променя всеки ден. Ние сме живи хора. Хората могат да те виждат по хиляди начини. А като актьор да ме виждат като лош, добър, такъв, онакъв, за мен е абсолютно нормално, аз самият не се познавам още дотам добре, понякога успявам да изненадам сам себе си.

-Как се чувства отличникът на НАТФИЗ почти 20 години след завършването - по-зрял, по-помъдрял, уморен?

-Като актьор доста по-помъдрял, зрял и в стихията си. Не чувствам още творческа умора, напротив, винаги си оставам готов за всичко, което ми предстои. Човек винаги трябва да пълни всичко до дупка, да се опитва да е максимално зает.

-Имал ли си периоди на синдрома на “прегаряне”?

-Не, дотам не съм стигал. Винаги съм чувствал работата си като хоби, правил съм го преди всичко с удоволствие. Съхранявам това с изключително внимание, бдя над това огънче. През годините съм направил така, че хората да ми имат доверие и да знаят, че като гледат представление с мое участие, ще изпитат удоволствие от тази душевна храна и понякога катарзис. Надявам се да имам още път нагоре.

Дон Жуан в Народния

-Все още ли се вълнуваш преди всеки спектакъл, както момчето Деян преди 20 години?

-Да, по същия начин се вълнувам. Много мечти съм загубил, понеже са се сбъднали и това е прекрасно, но знаеш, че по-хубав е пътят към тях. Човек не трябва да спира да мечтае, тогава знае накъде върви. Дори да не е конкретно нещо, но да мечтаеш за щастие, за свобода, за неща, които нито можеш да купиш с пари, нито можеш да видиш или обемеш, а да ги усещаш.

Ето, гледам колелото си тук (той го показва облегнато на масичката си в гримьорната). Като карам колело, се чувствам свободен, щастлив, мога да мина оттук, оттам, да карам бързо, бавно, мога да пея, да си свиркам, да си говоря, да слушам музика и какво ли не още. Това може да те направи абсолютно свободен и щастлив.

Дракула, сн. Милена Фучеджиева

В "Дневникът на Дракула"

-Четири “Аскеер”-а, два “Икар”-а, “Златна роза”… Пазиш ли си статуетките?

-Не, единия “Аскеер” го подарих на Асето, Анастасия Ингилизова, майката на сина ми, тя ми е страшно добър приятел, един от най-добрите. Е, не са захвърлени на произвола, просто са на различни места.

-Попитах те, защото твои колеги твърдят, че не им пукало за награди, вълнували ги единствено аплаузите.

-Няма човек, който да не се радва на признание, в каквато и да било насока. Лошото е, че с това не ти се вдига цената в България и не ставаш по-специален, а би трябвало да е така. Както е при “Оскарите” – вземаш един и после не може да подпишеш договор под еди-каква си сума.

Със Стефан Вълдобрев в "Потъването на Созопол"

-Мечтаеш ли все още за роли?

-О, да, как… Човек винаги мечтае. Преди няколко дена се сетих за Фауст и ми дойде някаква идея. Даже ей сега отивам да си го купя.

-А защо не го поставиш на сцена?

-Досега не съм режисирал постановки. Оставям си го засега, гледам, че и това безброй колеги го правят просто ей така. Първо съвсем не е лесно да работиш с жива материя, с хора. Второ – важно е да знаеш защо правиш нещо, къде да го направиш и как. Оставил съм тия неща засега. Говорил съм с Крикор Азарян, който е мой ментор...

Като бунтаря Рандъл Патрик Макмърфи в "Полет над кукувиче гнездо"

-Искаш да останеш добрият актьор, а не да се разконцентрираш и в режисура?

-Естествено, това си ми е най-важното. И ако някога реша да го направя, ще е от сърце и душа, без някакви други цели.

-Определят те като силно експресивен актьор, като че ли повече ти върви драмата, отколкото комедията?

-Определям се като трагикомичен актьор. По-скоро се старая да съм универсален. По-интересно е. И абсурден дори, ако щеш. Невъзможен, хе-хе… Такива неща са ми интересни. Лудост в най-хубавия смисъл.

-През ноември ти излезе с видеообръщение в подкрепа на стачкуващите студенти. Какво мислиш сега, когато не й се вижда краят на политическата криза?

-Аз съм лаик в политиката, не се интересувам, не гледам новините, защото голяма част от тях са манипулирани. Вярваш в някакви хора, после се обезверяваш, пак тръгваш да вярваш в други… Знам от политически ангажираните хора, че се уморяват и отчайват. Аз не искам да стигам до това. Искам да си остана това дете на природата, на изкуството, на свободата. Тук има големи лъжи за големи пари и по-малки лъжи за по-малки пари.

-Като каза лъжи, ако човек отвори Гугъл за последни новини за теб, трябва да прескочи цели страници с жълти “новини”… Защо толкова те нападат?

-Не знам. Може би поради същите неща, за които говорих току-що. Видят ли, че си талантлив, успяващ или щастливо влюбен, гледат да ти прережат крилцата! Гледат да те смачкат! Има изключително много хора, които завиждат, обсебени от злото и дявола.

-За да си каже публиката, че популярните хора като Деян също плачат?

-Знаеш ли кое ми е най-гадно и за какво съжалявам и дори изпитвам състрадание към тия хора, които пишат разни измислени гадости? Ние обичаме изкуството, а то е свобода. Раздаваш се на хората, отваряш душата си пред тях и истинските зрители в театъра те обичат заради това. А тези… как да ги нарека… Те са много мръсни хора. Душите им не са жълти, а са направо клоака отвътре. Само гадории минават през тях, като отходна тръба.

Деян и Радина

-Какво ново внесе в живота ти Радина?

-Много спокойствие и много вълнение и напрежение, в най-общия и чист смисъл.

-Напрежение? Боиш ли се, че може да я загубиш?

-Не се ръководя толкова от страха. Мразя да ме е страх. Виждам на колко хора това им е определящото. Толкова лесно се води един човек, когато го е страх.

С Радина

-Велосипедът ти в гримьорната е готов за път, какво още обичаш да правиш, когато си почиваш?

-Аз много не обичам така да легна и да почивам. Ще легна, когато тръгна към отвъдното. Сега обичам да намирам нови или пък да развивам стари умения. Зимата карам сноуборд, с колело в града също ми е много приятно. Харесвам също кайт, сърф. Обичам и кола да шофирам, да пътешествам, да плувам, да се гмуркам, водолаз съм също. Остава време и за четене на книги, и за гледане на филми.

Ето сега “Фауст” ми е в главата, искам да седна и да го прочета, защото е едно от най-великите произведения. Искам да го чета по-втренчено, за да мога да видя по-дълбоко някои неща за себе си. По-внимателно, задълбочено, обстойно и подробно, детайлно. С Радина обичаме и да гледаме филми. Напоследък ми се върти в главата една идея - да направя бутик с моя дизайнерска марка.

-Ти нали можеш да шиеш на машина, завършил си училище с такава специалност.

-Е, няма да имам време и за това, но мога само да измислям модели и да ги давам да ги шият. Да направят например от един модел 5 размера от S до XL, бутикови неща. Мисля, че ще имам успех, защото имам нестандартно мислене. Ще бъдат еклектични неща, и дамска, и мъжка мода. Но не съм много деен, аз самият да тръгна, да настоявам. В тоя смисъл не съм амбициозен. Повече вярвам на случайността.

Деян на квадрат - лято със сина

-Амбициозен татко ли си на Деян-младши?

-Какви амбиции, важното е да го възпиташ така, че да е достоен човек. И задължително да се занимава с някакво изкуство. Сега свири на китара от 2-3 години и се развива добре.Талантлив е, смешко е, прави смешки и е много чувствителен, забавен… Чудесен е.

-Любимото ви занимание заедно?

-О, правим какво ли не. Сега сме на тема футбол, понеже Деян играе в един отбор “RD спорт”, вратар е. Снощи имаше изумителен мач на световното и трябва да му звънна и да му кажа, че вече имам фаворит за купата. Аз не гледам футбол, но на световно е по-различно, интересно е да видиш една държава срещу друга. По-велики са битките.

-Израсъл си близо до Белоградчик...

-Магично място е за мен. Моето детство е минало в едно селце Пролазница. Там сме турлаци. Ние сме хора с изключително мистично усещане за живота и много свободолюбиви. Турлаците много ожесточено са се били с турците. Били са много неподатливи на дресировка. Такива хора сме и детството ми беше много хубаво до пубертета. След това във Видин, училище. Но помня летата, много слънчево и хубаво детство имах.

Много скитахме по реката, ловяхме раци, за да си ги печем и ядем, бяха много вкусни. На Дунава беше вторият етап от детството ми, по-страшният, защото тогава много пъти преплувахме Дунава, ходехме до Румъния, до един остров. Случвало ми се е да спасявам удавници. Добър плувец съм, обичам водата и явно и тя ме обича, щом не ме убива. Бях много буйно и палаво дете, чак веднъж бях умрял.

-Как така умрял?

-Паднах с главата надолу в една варница, дупка с негасена вар. Бил съм в безсъзнание и баба ми чула, че нещо пада, и случайно ме е намерила. Видяла само краката ми да стърчат от варницата. После се събудих в болницата. Не знам каква би била съдбата ми, ако баба ми не беше кметица. Единственият телефон в селото беше вкъщи, такъв, от старите, с врътка. С него тя се свързваше с полиция и бърза помощ през някаква централа. Та ако тя не беше отреагирала толкова бързо, аз нямаше да разговарям сега с теб.

Радина, Деян и Деян-младши на път

-А губил ли си се из Белоградчишките скали?

-Не, не съм се разхождал много по скалите, защото там има много змии лятото, и то пепелянки. Пък и ни беше далече да ходим пеша като деца, моето селце е на 5-6 км по стария път. Имахме респект от тия скали, като тръгнехме да се катерим, беше опасно, знаехме случаи как някои са падали. Сега обаче ходя там по скалите, спирам с колата, сядам някъде… Изумително красиво и наистина магично място по всяко време на годината.

-Какво би казал на хората за финал?

-По-често да гледат в небето и там в някое облаче да потърсят своето детство.


Публикувано във в. "Преса", 29 юни 2014 г.

“Евробет талант”: бизнесът подава ръка на младите творци

Ръката на Владо Пенев в партньорство с водещия Стефан Щерев определи чрез лотария новото лого на проекта.

Боряна АНТИМОВА

Какво се случва, когато бизнесът и културата си подадат ръка в името на откриването, развитието и лансирането на млади таланти? Шанс за млади хора, които нямат финансовите възможности да инвестират в образованието си представя новият културен проект „Евробет талант“.

“Той е естествено продължение на дългогодишната политика на компания “Евробет” в подкрепа на българската култура. Тази година придобива нов облик и се превръща в кауза, чиято цел е да оказва съдействие на млади български творци по пътя им към голямата сцена”, обясниха организаторите. Това ще се осъществи с помощта на уникална менторска програма, в която ще участват едни от най-изявените ни творци.

Като ментори в проекта се включват актьорът Владимир Пенев, виртуoзът Теодосий Спасов, творческото дуо за визуални изкуства Богданов/Мисирков и Светослав Димитров и Калоян Иванов от спортен клуб “Дъга”.

Програмата е насочена към младежи от цяла България на възраст от 18 до 25 години Те ще могат да се представят в няколко области: музика (класическа, поп, рок, джаз, за вокални и инструментални изпълнители, солови или в група); визуални изкуства (живопис, графика, фотография); съвременно танцово изкуство.

Идеята за менторската програма се ражда от сътрудничеството й с Фестивала на изкуствата „Аполония“, при съвместно организираната юбилейна фотографска изложба „30 години Аполония“.

“Културата е най-важният посланик на една нация. Убедени сме, че когато бизнесът и културата си подадат ръка, можем да помогнем на качествените проекти да достигнат до по-голяма аудитория”, каза на представянето в театър “Българска армия” водещият Стефан Щерев.

Той напомни, че в България има много талантливи млади творци, чиито вярват, че изкуството е призовано да променя съдбите на хората. “Казах “съдба”, а “Евробет” знае много за късмета и затова в един момент си казахме, защо пък да не помогнем талантът и късметът да се срещнат”, каза още Щерев.

Менторите на програмата "Евробет талант", от ляво надясно: Светослав Димитров, Георги Богданов, Борис Мисирков, Теодосий Спасов, Владо Пенев, директорът на "Аполония" Маргарита Димитрова и Яна Рупева от ФПББ.

Яна Рупева, директор на дарителски програми от фондация “Помощ за благотворителността в България” (ФПББ), съобщи, че на младежите ще бъдат осигурени оборудване, инструменти, достъп до участия. Важен е и достъпът до авторитетите и до опита, който имат менторите, подчерта тя. Крайният срок за подаване на документите е 21 юли.

Талантите от програмата ще имат уникалния шанс да бъдат представени на един от най-престижните културни форуми “Аполония”. Маргарита Димитрова, изпълнителен и артистичен директор на фестивала, съобщи, че за 30 години от съществуването му голяма част от менторите, които сега ще помагат на младите хора, са участвали като млади таланти на форума.

Менторът Владимир Пенев подчерта, че за краткия си опит във властта – три месеца като културен министър е установил, че културата, особено на малките пазари като българския, има огромна нужда от подкрепа. Държавата сама по никакъв начин не може да се справи и не можем да приложим нито едно от търговските правила на Холивуд или на САЩ в областта на културата, коментира той.

Актьорът напомни, че предстои подписването на голямо търговско споразумение между САЩ и ЕС. “Всички европейски страни държим на това проектите, свързани с изкуство, с авторски права, с култура, да бъдат извадени от търговските споразумения. Малките култури като нашата нямат възможност да излязат на такива огромни пазари и трябва да се подпомагаме, за да запазим идентичността си. В този смисъл е прекрасно, че продължаваме да упорстваме и да се подпомагаме – и държава, и частни организации”, каза още Пенев.

Виртуозът Теодосий Спасов сподели, че от много години помага на уникални млади творци, като следи развитието им и ги кани на сцената заедно да споделят музиката. “Благодаря на програмата, че подкрепя пламъка, жаждата за развитие на младите таланти. Един ден те ще станат част от онази национална култура, която радва нас и света със своята уникалност”, каза музикантът.

Георги Богданов от творческия тандем за визуални изкуства “Мисирков/Богданов” сподели: “Двамата, бродейки непрекъснато по света и из България, мечтаем и се опитваме да срещнем следващия млад човек, който да напътстваме, и не спираме да го търсим. Мечтаем да се явят в нашите жанрове – фотография, видео, визуални изкуства - хора, които наистина да ни завладеят с желанието си да постигат неща. А ако няма добри обстоятелства, е хубаво да си ги създаваме. Затова с радост ще помагаме в програмата на хора, готови да “дадат живота си” за своите визуални проекти”.

Борис Мисирков съобщи, че двамата с Богданов в момента са “тежко заровени в миналото”, в началото на фестивала “Аполония”, в кашон, пълен с негативи. Това е архивът на фотографа на “Аполония” Тодор Денев, събиран 30 години, от фотоси, които никой не ги е виждал досега. “В него ужасно си личи как фестивалът е бил млад. В тези черно-бели кадри си личи огромният хъс, заряд и енергия, с които е започнал. Каним всички на 7 юли във Vivacom Art Hall, където ще бъдат изложени тези фотоси”, съобщи Мисирков.

Водещият Стефан Щерев показва логото на новата програма, съставено чрез лотария.

Верни на себе си, организаторите бяха решили логото на новата програма “Евробет талант” да бъде съставено чрез разиграване на варианти на лотария - играта “Лого шанс”. Всеки от присъстващите получи по един фиш, в който имаше 4 части на логото с по няколко варианта, и трябваше да отбележи с кръстче своите предположения. След като менторите изтеглиха варианти от четирите сфери, пред очите на публиката беше композирано новото лого на програмата.

… И нещо от мен

Да ме прощава културното министерство – нищо лично – но когато става въпрос за финансиране на културно събитие, винаги повече се доверявам на частния бизнес. Все едно какво произвежда той – капачки, машини, туристически или други услуги. Вярвам му повече, защото, когато става въпрос за executive, или цялостната реализация, довеждането на нещата докрай, частният бизнес работи по неумолимите закони на резултативността.

Докато един държавен чиновник може да си позволи лукса да определи средства от държавния бюджет за финансирането на културно събитие и после да се отметне с куп общи лафове, и да извади от девет кладенеца вода, за да обясни защо нещо не може да се случи, частният бизнесмен не може да си позволи да дава голи обещания. Така репутацията му отива на кино.

Освен това частният бизнес е свикнал да работи по други закони – когато е поел ангажимент нещо да се свърши, го свършва. Говоря за бизнесмените, които държат на авторитета на фирмата си.

В условията на нерегулирани отношения бизнес – дарителство – данъчно облагане все още се намират меценати, които застават зад качествен (или не толкова качествен) арт проект, бил той филм, изложба, концерт, албум и т.н. Непрекъснато водя разговори с български артисти и знам какво означава за тях да получат подкрепа за проекти, за които висшата администрация нехае.

Това е все едно да дадеш на твореца крила да лети!

А когато се подкрепят такъв важен и значителен за културния ни живот форум като фестивалът “Аполония” и проект за откриването, развитието и лансирането на млади таланти, то аз съм с две ръце “за”.

“Икар” с удоволствие ще популяризира всяка подобна мащабна инициатива на арт събития и продукти, които цени.

Ето, по тази причина публикувам настоящия текст.

Койна Русева: Бях диво дете, сега съм дива жена

Сн.  Даниел Ахчиев

Сн. Chivas

Боряна АНТИМОВА


Койна Русева е родена в Стара Загора в рода на изявени артисти, писатели, музиканти и творчески натури.

През 1993 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на проф. Крикор Азарян и Тодор Колев.

За 20 сезона е направила десетки запомнящи се роли на сцените на Младежкия театър, Театър “София”, Народния, “Сълза и смях” и Театър “199”.

От седем сезона е в трупата на Младежкия театър, където в момента играе в “Летище” , “Страхотни момчета”, “Фрида”, “Нордост”, “Любов и пари”, “Часът на вълците”, “Някои го предпочитат…”.

Във филмографията й са записани 17 заглавия на филми и сериали, като най-запомнящата й се роля напоследък е на Емилия в лентата “LOVE.NET”. На тв екрана стана известна с ролите си в сериалите “Морска сол” (Соня), “Под прикритие” (Бояна Василева, адвокат на Джаро), “Дървото на живота” (Бела).

Омъжена е, има три деца: Калина (17), Константин (15) и Калоян (10).

Сн. Даниел Ахчиев

-Койна, намираме ви в Младежкия театър, на масичката в гримьорната ви лежи папката с новата пиеса, въодушевена сте. Разкажете за новото си предизвикателство.

–Репетираме пиеса, чиято премиера ще е през септември - “Кривите огледала” на Дейвид Линдзи Ъбър, американски автор, изключително “вкусен”, много свеж и интересен. Режисьор е Ивайло Христов, което прави работата още по-интересна. Самата пиеса е шантава, а Ивайло Христов е неординерен режисьор. Всички знаем колко прекрасен актьор е и понякога се захласваме да го гледаме как ни показва, уникален е.

Ролята ми е много интересна, но няма да издавам каква е. Днес съм пробвала част от костюма и съм още по-въодушевена. В тази постановка ще претърпя сериозна физическа транформация и ми е интересно. Работила съм и други неща с видоизменяне, но в тази роля ще бъда най-метаморфозирала физически.

Във "Фрида" в Младежкия Койна е в ролята на любовницата на Фрида (Станка Калчева)

-Приключвате един доста натоварен сезон, със 7 постановки в Младежкия, и участие на други сцени…

-Да, играя на сцената “Сълза и смях” във “Вик за любов” с Асен Блатечки и под неговата режисура, а също и в “Пет жени в еднакви рокли” на Народния театър.

-С Блатечки от много години сте познати като успешен актьорски тандем на сцената и на екрана. Какво е да ви режисира?

-Забавно е. Той режисира на ход, както аз му казвам – докато тече действието на сцената, казва нещо и без да спираме, продължаваме. По време на самата сцена променя нещо и веднага се реагира. Изглежда като вид дресура и е забавно. В първата ни постановка с Блатечки ми беше малко странно, но после свикнах да реагирам по-бързо от обикновено.

Плакат на постановката в Народния с режисьор Асен Блатечки

-Отстрани, без да ви познава човек, двамата с Блатечки си приличате - като характер, излъчване.

-Двамата сме мъжкото и женското на едно и също съществуване. Мъжкият и женският вариант на един начин на мислене и отношение към работата, на поглед към живота… Да, наистина много си приличаме, много сме близко като усещане за нещата.

-Бяхте специален гост на фестивала в Кан. С какви чувства се върнахте, предвид голямата разлика в мащабите?

-Тази разлика е ясна и аз не страдам от нея. Поканата в Кан беше от бранда Jamison и Chivas Regal, които са основни спонсори на фестивала в Кан. Те са издигнали на качествено ново и различно ниво спонсорството и въобще подкрепата на дадено културно събитие. Свикнали сме да мислим, че да подкрепяш културно събитие означава просто да дадеш някакви пари. А там канят актьори от различни държави, обгрижват ги жестоко, вниманието е огромно към всички.

В Кан с тв и радиоводещия Михаил Дюзев, сн. Васил Николов

В Кан бяхме шест човека. Дадоха ни възможност да се почувстваме като истински звезди. Два дена, пълни само и единствено с прекрасни емоции. Грижеха се за нас, все едно сме най-скъпите гости на света.

Имахме честта да бъдем и на световната премиера на прекрасен филм - “Foxcatcher” (“Ловец на лисици”), чийто режисьор Бенет Милър после взе “Златна палма”. Жалко, че филмът не взе, защото заслужаваше. В него има страхотни актьорски присъствия - Стив Карел, Майк Ръфало и Чанинг Тейтъм. Това за мен беше събитие, чувствах се прекрасно!

"В Кан всички се чувствахме прекрасно", сн. Васил Николов

На червения килим в Кан с Дюзев, сн. Васил Николов

-Минахте и по прословутия червен килим като звезда. Наистина ли там всичко е режисирано? 

-Да, там има жестоки правила: тръгваш от точка А, вървиш до точка Б, спираш, 5 секунди те снимат, обръщаш се, вървиш до точка С, пак спираш, обръщаш се, отново те снимат, след което продължаваш по стълбите нагоре. Тези правила в началото ми се сториха смешни, но това е част от една много добра организация.

С Калин Яворов в "Пет жени в еднакви рокли", Народен театър

-Вие бяхте на премиерата на спектакъла на хореографа на “Арабеск” Мила Искренова “Траектории на желанието”, по повод на който тя сподели, че никога не се е срамувала да каже на западните си колеги колко й е бюджетът, тъй като те оценяват съвсем други неща. Каза, че те се възхищават как с такива малки бюджети у нас се творят чудеса. След Кан споделяте ли същото?

-Абсолютно съм съгласна с Мила. Аз отидох в Кан с моята биография. Имам страшно много театрални роли. Снимала съм се и в няколко филма, които не са на нивото на тези в Кан, разбира се. Но аз имам творческо самочувствие. Нямам никакъв проблем със самочувствието си да отида и да бъда гост там. Нямам никакъв проблем да кажа и за какви пари тук правим изкуство. Да, бюджетите са много различни. Но какво, да се откажа? Не, не желая да се отказвам! Или какво, да отида да правя изкуство някъде другаде?… Всеки си тежи на мястото.

Със Стефан Мавродиев в "Любов и пари", Младежки театър

-Вие сте една от най-изявените ни театрални актриси. Как се усещате – повече драматична, повече комедийна или не правите разделение?

-Тези разделения ги правех, като бях млада актриса, току-що завършила НАТФИЗ. Мислех си, че се чувствам по-силна в по-драматичните образи. В процеса на работата, при всяка следваща роля започнах да усещам глад и за друг вид роли. В момента хвърлям еднакво желание, любов и страст и в едните, и в другите роли.

-На щат сте в Младежкия театър, това означава ли, че трябва да приемете всяка роля, която ви предлагат?

-Когато човек е на щат, трябва да се съобразява с програмата и разпределенията. Но винаги има някакви изключения, така че можеш, ако нещо ти е крайно неинтересно, да се откажеш. Специално в Младежкия театър това досега не ми се е случвало. Интересни са ми всички пиеси, роли и режисьори, с които работя тук. Но ми се е случвало да отказвам роли в други театри. Все пак в Младежкия съм на щат от седем сезона, а творческата ми биография е от 20 сезона.

С Александър Хаджиангелов в "Някои го предпочитат"

В "Нордост" в Младежкия театър

-Как се отнасяте към клишета от типа на “българската Марлене Дитрих”?

-Подминавам ги с усмивка.

-Как гледате на участието си в сериали? Някои казват, че това не е чак толкова високо киноизкуство.

-Не, напротив, за мен това е поредната работа пред камера, ако имаш късмета с добър текст, ако зад сериала стои добър сценарен екип, и ако имаш щастието да се срещнеш с добри колеги и режисьор. На мен ми се случи.

Срещата ми с Виктор Божинов в сериала “Под прикритие” е събитийна в моя живот като усещане, като разбиране. Когато се снима сериал, времето е много малко, трябва да се бърза. И впрягаш целия си опит, цялото си можене, не само за да заснемеш адекватно сцената, а да бъдеш верен на персонажа си, при това - бързо. Затова е много важно и бързо да се разбираш с режисьора. С Виктор Божинов беше така. Ако в живота има любов от пръв поглед между двама души, в работата има разбиране от пръв поглед.

Като Бояна Василева, адвокат на Джаро в сериала "Под прикритие"

-Липсва ли ви киното?

-Не, защото точно в този момент не мога да си вдигна главата от работа. Много репетирам, много играя на сцена, пътувам из страната с постановки. Нищо не ми липсва, всичко ми е наред. В нашите среди има един израз “Днес има, утре няма”. Понякога си претоварен от работа, друг път имаш дълъг период, през който само играеш представления. Моите в момента, слава Богу, са ми достатъчно много. Задава се и нов проект. У нас актьорите, които работят повече, са ангажирани и в театъра, и в телевизията, и в киното.

-Озвучавате и анимации, харесва ли ви това?

-Да, в “Ледена епоха” озвучих един женски мамут, вдигнах си рейтинга пред децата с този филм.

Като Емилия във филма "Love.net"

-А липсва ли ви този специфичен начин на работа в киното – пътуване, снимки на различни терени?

-Защо да ми липсва, аз продължавам да пътувам, само че с театрални представления.

-Вие сте и една от “Мацките на Коко”, както наричат актрисите от изключителния клас на Крикор Азарян и Тодор Колев. Какво ви дадоха те?

-Всичко. Всичко от А до Я на нашата професия, при това – в уникален тандем! Те бяха като наши водители в прохождането ни в професията. Много внимателно, много умно ни водеха. Научиха ни да ценим и уважаваме театъра като такъв. Да уважаваме всичко, което се крие зад тази дума театър, като се започне от сценичните работници и се стигне до актьорите. Цялата машина. Да я разбираме, да я познаваме и уважаваме.

Имахме късмет да сме с тях, но мисля, че и те имаха късмет с нас, защото бяхме наистина събитиен клас. Всички днес са имена и всички до един работят в професията.

Сн. Васил Николов

-И друг етикет се употребява за вас: “Койна е мъжко момиче”.

-Ако някой си мисли, че толкова добре ме познава и може да ми сложи етикет “мъжко момиче”… Голата истина е, че слагат етикети тези, които просто имат някаква идея за Койна, а не познават същността на Койна. За мен тези етикети са някаква смешка.

-Кой познава Койна всъщност?

-В работата - никой. А в личния живот ме познава този, който аз съм решила да ме познава. Този, пред който аз съм решила да се разкрия.

-Такава ли дива и своенравна бяхте като дете?

-Въобще не смятам, че съм своенравна. Да, бях диво дете, сега съм дива жена. Дива – във всичките аспекти и нюанси на тази дума. Не бях ординерното момиченце с руса косичка и сини очички тип принцеса. Бях дивачка.

-Наследница сте на хубав старозагорски род от изявени артисти, писатели, музиканти.

-Да, симпатичен ми е родът. Аз съм смесица от здрав селски корен и градска интелигенция. Аз съм някакъв микс между тези две неща.

-Децата ви тръгнаха по вашия път…

-Силно казано.

-Калина и Константин се снимат във филми, участват в постановки…

-Да, снимат се от време на време, синът ми има и театрални постановки.

С Атанас Атанасов в "Летище", Младежки театър

Койна като дете

-Те сами ли решиха да участват, защото са израсли в театъра?

-Стремила съм се моите деца да не израстват в театъра. Държала съм ги настрани от работата ми. Не съм успявала на сто процента, разбира се, но най-често е висял по репетиции малкият ми син Калоян. Големите - Калина и Константин, не толкова много. Още е рано да се каже дали ще тръгнат по моя път. Просто са участвали в няколко проекта, където е имало нужда от деца. Обаждали са ми се колеги, пробвали са ги, аз съм видяла, че стават и съм ги подкрепяла в това, което правят.

-Най-голямата дъщеря ви Калина е на 17 години, не е ли решила вече?

-Те на 17 най-вече не знаят какво искат.

-Не се сещам за друга актриса с три деца…

-И няма такава сред българските актриси. Единствената съм. Аз съм майка-героиня (Иронизира, смее се).

Една от любимите снимки на Койна от Кан. "Направи ми я скромен
местен фотограф, не си каза името, каза само:"Ппишете Chivas"  

-Как един толкова креативен човек на изкуството би могъл да организира живота си по такъв начин, че да бъде пълноценен и вглъбен на сцената, и в същото време добър родител?

-Казвала съм го и друг път - с желание и с тичане. Не съм сама, помага и съпругът ми. Имаме и прекрасната Елза, без която сме за никъде. Имаме също и SOS баба, майка ми, която се включва в най-критични ситуации. Само едно обаждане – и тя вече е на линия. Без тези трима души не знам как бих се справила.

Между нас има добра организация. И желание, разбира се. Ако искаш само да си гледаш децата и да си стоиш вкъщи, прави го. Ако искаш да работиш и да си качествен в работата, с три деца е невъзможно без помощ от други хора. За мен животът е микс от тези неща, аз така го разбирам и така го живея.

-Какво обичате да правите, когато останете насаме със себе си?

-Най-различни неща, но те са интимни и нямам намерение да ги споделям с другите. Хоби… Какво хоби?! Не, не се занимавам с глупости. Нямам време за нищо такова.

-Мечтаете ли все още?

-Да, много обичам да си мечтая, преди да заспя. Нали няма да ме питате за какво? (смее се) Това си е моя работа.


Публикувано във в. "Преса", 15 юни 2014 г.