Койна Русева: Бях диво дете, сега съм дива жена

Сн.  Даниел Ахчиев

Сн. Chivas

Боряна АНТИМОВА


Койна Русева е родена в Стара Загора в рода на изявени артисти, писатели, музиканти и творчески натури.

През 1993 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на проф. Крикор Азарян и Тодор Колев.

За 20 сезона е направила десетки запомнящи се роли на сцените на Младежкия театър, Театър “София”, Народния, “Сълза и смях” и Театър “199”.

От седем сезона е в трупата на Младежкия театър, където в момента играе в “Летище” , “Страхотни момчета”, “Фрида”, “Нордост”, “Любов и пари”, “Часът на вълците”, “Някои го предпочитат…”.

Във филмографията й са записани 17 заглавия на филми и сериали, като най-запомнящата й се роля напоследък е на Емилия в лентата “LOVE.NET”. На тв екрана стана известна с ролите си в сериалите “Морска сол” (Соня), “Под прикритие” (Бояна Василева, адвокат на Джаро), “Дървото на живота” (Бела).

Омъжена е, има три деца: Калина (17), Константин (15) и Калоян (10).

Сн. Даниел Ахчиев

-Койна, намираме ви в Младежкия театър, на масичката в гримьорната ви лежи папката с новата пиеса, въодушевена сте. Разкажете за новото си предизвикателство.

–Репетираме пиеса, чиято премиера ще е през септември - “Кривите огледала” на Дейвид Линдзи Ъбър, американски автор, изключително “вкусен”, много свеж и интересен. Режисьор е Ивайло Христов, което прави работата още по-интересна. Самата пиеса е шантава, а Ивайло Христов е неординерен режисьор. Всички знаем колко прекрасен актьор е и понякога се захласваме да го гледаме как ни показва, уникален е.

Ролята ми е много интересна, но няма да издавам каква е. Днес съм пробвала част от костюма и съм още по-въодушевена. В тази постановка ще претърпя сериозна физическа транформация и ми е интересно. Работила съм и други неща с видоизменяне, но в тази роля ще бъда най-метаморфозирала физически.

Във "Фрида" в Младежкия Койна е в ролята на любовницата на Фрида (Станка Калчева)

-Приключвате един доста натоварен сезон, със 7 постановки в Младежкия, и участие на други сцени…

-Да, играя на сцената “Сълза и смях” във “Вик за любов” с Асен Блатечки и под неговата режисура, а също и в “Пет жени в еднакви рокли” на Народния театър.

-С Блатечки от много години сте познати като успешен актьорски тандем на сцената и на екрана. Какво е да ви режисира?

-Забавно е. Той режисира на ход, както аз му казвам – докато тече действието на сцената, казва нещо и без да спираме, продължаваме. По време на самата сцена променя нещо и веднага се реагира. Изглежда като вид дресура и е забавно. В първата ни постановка с Блатечки ми беше малко странно, но после свикнах да реагирам по-бързо от обикновено.

Плакат на постановката в Народния с режисьор Асен Блатечки

-Отстрани, без да ви познава човек, двамата с Блатечки си приличате - като характер, излъчване.

-Двамата сме мъжкото и женското на едно и също съществуване. Мъжкият и женският вариант на един начин на мислене и отношение към работата, на поглед към живота… Да, наистина много си приличаме, много сме близко като усещане за нещата.

-Бяхте специален гост на фестивала в Кан. С какви чувства се върнахте, предвид голямата разлика в мащабите?

-Тази разлика е ясна и аз не страдам от нея. Поканата в Кан беше от бранда Jamison и Chivas Regal, които са основни спонсори на фестивала в Кан. Те са издигнали на качествено ново и различно ниво спонсорството и въобще подкрепата на дадено културно събитие. Свикнали сме да мислим, че да подкрепяш културно събитие означава просто да дадеш някакви пари. А там канят актьори от различни държави, обгрижват ги жестоко, вниманието е огромно към всички.

В Кан с тв и радиоводещия Михаил Дюзев, сн. Васил Николов

В Кан бяхме шест човека. Дадоха ни възможност да се почувстваме като истински звезди. Два дена, пълни само и единствено с прекрасни емоции. Грижеха се за нас, все едно сме най-скъпите гости на света.

Имахме честта да бъдем и на световната премиера на прекрасен филм - “Foxcatcher” (“Ловец на лисици”), чийто режисьор Бенет Милър после взе “Златна палма”. Жалко, че филмът не взе, защото заслужаваше. В него има страхотни актьорски присъствия - Стив Карел, Майк Ръфало и Чанинг Тейтъм. Това за мен беше събитие, чувствах се прекрасно!

"В Кан всички се чувствахме прекрасно", сн. Васил Николов

На червения килим в Кан с Дюзев, сн. Васил Николов

-Минахте и по прословутия червен килим като звезда. Наистина ли там всичко е режисирано? 

-Да, там има жестоки правила: тръгваш от точка А, вървиш до точка Б, спираш, 5 секунди те снимат, обръщаш се, вървиш до точка С, пак спираш, обръщаш се, отново те снимат, след което продължаваш по стълбите нагоре. Тези правила в началото ми се сториха смешни, но това е част от една много добра организация.

С Калин Яворов в "Пет жени в еднакви рокли", Народен театър

-Вие бяхте на премиерата на спектакъла на хореографа на “Арабеск” Мила Искренова “Траектории на желанието”, по повод на който тя сподели, че никога не се е срамувала да каже на западните си колеги колко й е бюджетът, тъй като те оценяват съвсем други неща. Каза, че те се възхищават как с такива малки бюджети у нас се творят чудеса. След Кан споделяте ли същото?

-Абсолютно съм съгласна с Мила. Аз отидох в Кан с моята биография. Имам страшно много театрални роли. Снимала съм се и в няколко филма, които не са на нивото на тези в Кан, разбира се. Но аз имам творческо самочувствие. Нямам никакъв проблем със самочувствието си да отида и да бъда гост там. Нямам никакъв проблем да кажа и за какви пари тук правим изкуство. Да, бюджетите са много различни. Но какво, да се откажа? Не, не желая да се отказвам! Или какво, да отида да правя изкуство някъде другаде?… Всеки си тежи на мястото.

Със Стефан Мавродиев в "Любов и пари", Младежки театър

-Вие сте една от най-изявените ни театрални актриси. Как се усещате – повече драматична, повече комедийна или не правите разделение?

-Тези разделения ги правех, като бях млада актриса, току-що завършила НАТФИЗ. Мислех си, че се чувствам по-силна в по-драматичните образи. В процеса на работата, при всяка следваща роля започнах да усещам глад и за друг вид роли. В момента хвърлям еднакво желание, любов и страст и в едните, и в другите роли.

-На щат сте в Младежкия театър, това означава ли, че трябва да приемете всяка роля, която ви предлагат?

-Когато човек е на щат, трябва да се съобразява с програмата и разпределенията. Но винаги има някакви изключения, така че можеш, ако нещо ти е крайно неинтересно, да се откажеш. Специално в Младежкия театър това досега не ми се е случвало. Интересни са ми всички пиеси, роли и режисьори, с които работя тук. Но ми се е случвало да отказвам роли в други театри. Все пак в Младежкия съм на щат от седем сезона, а творческата ми биография е от 20 сезона.

С Александър Хаджиангелов в "Някои го предпочитат"

В "Нордост" в Младежкия театър

-Как се отнасяте към клишета от типа на “българската Марлене Дитрих”?

-Подминавам ги с усмивка.

-Как гледате на участието си в сериали? Някои казват, че това не е чак толкова високо киноизкуство.

-Не, напротив, за мен това е поредната работа пред камера, ако имаш късмета с добър текст, ако зад сериала стои добър сценарен екип, и ако имаш щастието да се срещнеш с добри колеги и режисьор. На мен ми се случи.

Срещата ми с Виктор Божинов в сериала “Под прикритие” е събитийна в моя живот като усещане, като разбиране. Когато се снима сериал, времето е много малко, трябва да се бърза. И впрягаш целия си опит, цялото си можене, не само за да заснемеш адекватно сцената, а да бъдеш верен на персонажа си, при това - бързо. Затова е много важно и бързо да се разбираш с режисьора. С Виктор Божинов беше така. Ако в живота има любов от пръв поглед между двама души, в работата има разбиране от пръв поглед.

Като Бояна Василева, адвокат на Джаро в сериала "Под прикритие"

-Липсва ли ви киното?

-Не, защото точно в този момент не мога да си вдигна главата от работа. Много репетирам, много играя на сцена, пътувам из страната с постановки. Нищо не ми липсва, всичко ми е наред. В нашите среди има един израз “Днес има, утре няма”. Понякога си претоварен от работа, друг път имаш дълъг период, през който само играеш представления. Моите в момента, слава Богу, са ми достатъчно много. Задава се и нов проект. У нас актьорите, които работят повече, са ангажирани и в театъра, и в телевизията, и в киното.

-Озвучавате и анимации, харесва ли ви това?

-Да, в “Ледена епоха” озвучих един женски мамут, вдигнах си рейтинга пред децата с този филм.

Като Емилия във филма "Love.net"

-А липсва ли ви този специфичен начин на работа в киното – пътуване, снимки на различни терени?

-Защо да ми липсва, аз продължавам да пътувам, само че с театрални представления.

-Вие сте и една от “Мацките на Коко”, както наричат актрисите от изключителния клас на Крикор Азарян и Тодор Колев. Какво ви дадоха те?

-Всичко. Всичко от А до Я на нашата професия, при това – в уникален тандем! Те бяха като наши водители в прохождането ни в професията. Много внимателно, много умно ни водеха. Научиха ни да ценим и уважаваме театъра като такъв. Да уважаваме всичко, което се крие зад тази дума театър, като се започне от сценичните работници и се стигне до актьорите. Цялата машина. Да я разбираме, да я познаваме и уважаваме.

Имахме късмет да сме с тях, но мисля, че и те имаха късмет с нас, защото бяхме наистина събитиен клас. Всички днес са имена и всички до един работят в професията.

Сн. Васил Николов

-И друг етикет се употребява за вас: “Койна е мъжко момиче”.

-Ако някой си мисли, че толкова добре ме познава и може да ми сложи етикет “мъжко момиче”… Голата истина е, че слагат етикети тези, които просто имат някаква идея за Койна, а не познават същността на Койна. За мен тези етикети са някаква смешка.

-Кой познава Койна всъщност?

-В работата - никой. А в личния живот ме познава този, който аз съм решила да ме познава. Този, пред който аз съм решила да се разкрия.

-Такава ли дива и своенравна бяхте като дете?

-Въобще не смятам, че съм своенравна. Да, бях диво дете, сега съм дива жена. Дива – във всичките аспекти и нюанси на тази дума. Не бях ординерното момиченце с руса косичка и сини очички тип принцеса. Бях дивачка.

-Наследница сте на хубав старозагорски род от изявени артисти, писатели, музиканти.

-Да, симпатичен ми е родът. Аз съм смесица от здрав селски корен и градска интелигенция. Аз съм някакъв микс между тези две неща.

-Децата ви тръгнаха по вашия път…

-Силно казано.

-Калина и Константин се снимат във филми, участват в постановки…

-Да, снимат се от време на време, синът ми има и театрални постановки.

С Атанас Атанасов в "Летище", Младежки театър

Койна като дете

-Те сами ли решиха да участват, защото са израсли в театъра?

-Стремила съм се моите деца да не израстват в театъра. Държала съм ги настрани от работата ми. Не съм успявала на сто процента, разбира се, но най-често е висял по репетиции малкият ми син Калоян. Големите - Калина и Константин, не толкова много. Още е рано да се каже дали ще тръгнат по моя път. Просто са участвали в няколко проекта, където е имало нужда от деца. Обаждали са ми се колеги, пробвали са ги, аз съм видяла, че стават и съм ги подкрепяла в това, което правят.

-Най-голямата дъщеря ви Калина е на 17 години, не е ли решила вече?

-Те на 17 най-вече не знаят какво искат.

-Не се сещам за друга актриса с три деца…

-И няма такава сред българските актриси. Единствената съм. Аз съм майка-героиня (Иронизира, смее се).

Една от любимите снимки на Койна от Кан. "Направи ми я скромен
местен фотограф, не си каза името, каза само:"Ппишете Chivas"  

-Как един толкова креативен човек на изкуството би могъл да организира живота си по такъв начин, че да бъде пълноценен и вглъбен на сцената, и в същото време добър родител?

-Казвала съм го и друг път - с желание и с тичане. Не съм сама, помага и съпругът ми. Имаме и прекрасната Елза, без която сме за никъде. Имаме също и SOS баба, майка ми, която се включва в най-критични ситуации. Само едно обаждане – и тя вече е на линия. Без тези трима души не знам как бих се справила.

Между нас има добра организация. И желание, разбира се. Ако искаш само да си гледаш децата и да си стоиш вкъщи, прави го. Ако искаш да работиш и да си качествен в работата, с три деца е невъзможно без помощ от други хора. За мен животът е микс от тези неща, аз така го разбирам и така го живея.

-Какво обичате да правите, когато останете насаме със себе си?

-Най-различни неща, но те са интимни и нямам намерение да ги споделям с другите. Хоби… Какво хоби?! Не, не се занимавам с глупости. Нямам време за нищо такова.

-Мечтаете ли все още?

-Да, много обичам да си мечтая, преди да заспя. Нали няма да ме питате за какво? (смее се) Това си е моя работа.


Публикувано във в. "Преса", 15 юни 2014 г.

Лилия Маравиля: Домът е там, където е любовта

Сн. Велислава Каймаканова-Ножарова

Боряна АНТИМОВА


Лилия Маравиля е родена на 18 януари във Варна. От малка е увлечена по театъра и във втори клас се записва в детската театрална школа на братя Райкови в родния си град.

През 1993 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на проф. Крикор Азарян, а след това и майсторски клас при руския режисьор В. Фокин по системата на Мейерхолд.

Прави десетки силни роли на сцените на Младежкия театър, „Сълза и смях”, „Българска армия”, Сатирата. От 1996 г. е в трупата на театър „София”. Има две номинации за „Аскеер” (г-ца Д Олбак в „Развратникът” и дойката в “Ромео и Жулиета”) и за “Икар” (Леони в “Ужасните родители”).

сн. Кирил Проданов и Веселин Христов

През 2011 г. получи “Златна роза” за ролята на Мила във филма “Love.net”. Стана широко популярна като Марго в сериала “Под прикритие”, снима се и в “Стъклен дом”. През ноември при голям успех премина премиерата й в главната роля в “Госпожа Министершата” в театър “София”.

Омъжена е за италианския банков консултант Лука Маравиля от 2001 г., има дъщеря Паола на 12 години.






-Лили, успешна ли беше годината за теб?

-Много съм доволна от изминалата година, защото се отдадох на театъра. Имах едно много хубаво предложение – ролята на госпожа Министершата. Много се радвам, че се получи и жъна успехи с нея. На публиката много й хареса моята интерпретация и спектакълът като цяло. Салоните са пълни и съм много щастлива. За нас, актьорите, това е най-голямата награда.

-Много нетрадиционен прочит на пиесата на Бранислав Нушич, пък и на ролята ти.

-Да, тя е много различна от моя натюрел, но много й се радвах. Както казва режисьорът Недялко Делчев, опитахме се да не правим скечово представление, но едновременно с това – да се изтръгнем и от битовото, и от духовното. Да, моята Живка е по-различна, много се забавлявам с нея.

сн. Кирил Проданов и Веселин Христов

Досега винаги са ме вкарвали в клишето на хубава, мила, чувствителна, деликатна жена. Госпожа Министершата е една много силна жена, която от мизерията изведнъж много бързо се издига в обществото. Мъжа й го канят министър и за нея започва един нов живот. (Смее се) Аз много мислих за тая жена Живка. Тя всъщност е моторът в къщата, и когато имат пари, и когато нямат, тя е главнокомандващият. Има много такива жени, които са силни вкъщи и командорят.

За нейно съжаление обаче мъжът й е доста по-почтен и не може да пробие. От самото начало пиесата започва с това: “Ех, бе моят, бе той не става за нищо! Другите се бутат в разни комисии, заседания, ама моят не умее! Ей на, виж, другите покрай партията къщи вдигнаха, моят разтури!”

Но когато внезапно идва новината, че правителството е паднало и мъжа й го викат в двореца да му предложат министерско място, изведнъж тая жена се развихря. Веднага се прекръства от Живка на Живана Попович. Както си говорихме с режисьора, изведнъж на тази жена много й се прииска да живее, да опита от това, от онова. И е амбициозна, иска да научи и това, и онова. Хвърля се в живот, в танци… Дай на простака власт и му гледай сеира.

сн. Кирил Проданов и Веселин Христов

Тя не може да се промени, защото си е една простакеса. Този тип хора са безкомпромисни във взаимоотношенията си, те нямат никакво уважение към други личности и това го наблюдаваме откак свят светува. И днес има много такива хора, особено тези, които изведнъж заемат някаква висока позиция и не са подготвени житейски за това. Пък и интелектуално не са на това ниво. Тези хора озверяват, те се срастват с поста си и нищо човешко не остава в тях.

-С какво най-много те привлича този образ?

-Най-интересното за мен е, че Живка много бързо се преобразява от женицата с проблемите и мизерията в една госпожа с всякакви възможности – само вдига телефона и животът на хората се променя. Но и претърпява много бързо фиаско, защото заради нея мъжът й си подава оставката, а тя много бързо от пиедестала слиза на земята.

Обратът е много интересен не само за мен, но и за публиката. Зрителите направо са шокирани. Всичко се случва много бързо пред очите им, а след краха Живка се обръща към публиката: “Какво ме гледате? Вие сте същите!”. Когато някой те посочи и ти каже това, започваш да се замисляш. Забавно ми е всичко в спектакъла, защото преминава със страхотно темпо, има много забързан вътрешен ритъм, с много хубави обрати. Така трябва да се прави комедия.

сн. Кирил Проданов и Веселин Христов

Харесва ми и защото е една типична балканска битова комедия. Недялко Делчев е от този тип по-деликатни режисьори. Той я представи по-интелигентно, по-различно като послание. Към това трябва да прибавим и великолепната мултимедия на Димитър Сарджев, който е направил страхотни неща. Много фина и интелигентна работа. Декорът е абсолютно изчистен, няма столове, няма маси…

-И вие, актьорите, трябва да “напълните” сцената с присъствие…

-Това беше доста трудно в началото, защото на празна сцена много трудно се играе. От друга страна пък е най-голямото удоволствие за актьора, защото това е едно актьорско представление. Екипът е от млади симпатични колеги и като отидем на представление, още докато ни гримират и обличат, всички вече играят…

А няма нищо по-хубаво в театъра от това – да отиваш с такова желание да играеш, да излезеш, да усетиш публиката и тя да те подеме… Много е хубаво! Пожелавам на всички мои колеги да имат такъв късмет да попаднат на роля, която им харесва, и да играят с такова удоволствие като мен.

-Ти се дистанцираш от Живка-Живана, но си личи, че ти е симпотична. С какво?

-Много е странно, защото аз никак не харесвам такива агресивни хора. Аз съм по-чувствителна и деликатна и такъв тип агресия като на Живка много ме притеснява, дори ме отвращава. Особено в политиката. Като видя такива хора, искрено се възмущавам и имам чувството, че това лично ме наранява. Такава безпардонност много ме дразни.

Но пък от друга страна аз исках Живка да е такава – драстично агресивна, безпардонна, простачка. Но хора, които са гледали, казват: “Тя е безпардонна, простакеса, но въпреки всичко има нещо симпатично в нея”. Може би симпатичността идва от това, че тя е любопитна, иска да се развива, да се усъвършенства.

сн. Кирил Проданов и Веселин Христов

Един приятел ми каза нещо много интересно. Той ме е гледал и като дойката в “Ромео и Жулиета”, където също имах комедийна роля и може би за пръв път ме видяха в такава светлина. След като гледа “Министершата”, ми каза: “Много странно… Дойката ми беше симпатична, докато тази ми е гадничка”. Казах: “Много се радвам, защото явно съм успяла”. Хората уж не я харесват, но по някакъв начин тази амбиция и простотията й е симпатична. (Смее се)


-На плаката на спектакъла Живана е с балетна пачка и вълнени чорапи. Това е някакъв символ, нали?

-Балетът е едно от нейните стъпала към изкачването. В някакъв момент тя решава, че трябва да отиде в балетната зала и да се научи да танцува. Ушиха ми професионална балетна пачка и това стана много емблематично и много комично, едно намигване – че може всичко, но тя ще си остане простачката с вълнените чорапи.

-От януари върви четвърти сезон на сериала “Под прикритие”, какво ще става със семейство Попови, като се разделихте?

-Много ме е яд, че са решили да ни разделят с “мъжа ми” Владо Пенев. Мъчно ми е, защото с него снимах с такова удоволствие!

С Владо Пенев като семейство Попови в сериала "Под прикритие"

-Във Фейсбук имаш цял албум “семейство Попови”…

-Да, трябваше да направим семейни снимки за сериала и един цял ден премина във фотосесия с Владо. Той е прекрасен, с него няма как снимките да не са с настроение. Много го обичам като човек и му се възхищавам, защото е прекрасен актьор. Удоволствие е да се работи с такъв човек, още повече, че той е изключително забавен човек. По време на снимките сме се смели през цялото време.

Много се обичаме с него и със Снежана Макавеева, която играе нашата дъщеря в сериала. Тримата имаме сходно чувство за хумор и  много се забавлявахме. И извън снимките се обичаме като семейство. Много леко се работи с Владо и на него му е приятно да снима с мен. Сега ми е мъчно, че са ни разделили, защото това са едни от най-хубавите ми преживявания като актриса.

С Владо Пенев като семейство попови в сериала "Под прикритие"

Знаеш ли, снимали сме много драматични епизоди, и докато минаваме през грим и коса, си повтаряме текста, пародираме и се забавляваме. Но в момента, в който сме пред камерата и кажат “Екшън”, и двамата вече сме на сто процента концентрирани и стават много вълнуващи сцени, в които и двамата плачем. Разбрах, че Владо играл прекрасно в “Скъперникът”, ще отида да го гледам, че ми липсва, а Попови трябва да се подкрепят (Смее се)

Във филма "Слънчево"

-Известно е, че някои театрални примадони и преди и сега не са обичали репортерите. Ти, след като игра журналистката Дима във филма “Слънчево”, промени ли отношението си към професията журналист?

-Аз съм научена на едно нещо от родителите си и от брат ми, който е с 10 години по-голям от мен – че трябва да уважаваме труда на всеки човек. Няма причина да не уважавам журналистите. Дразнила съм се, когато за мен се пишат неверни неща, но тези, които си измислят – това журналисти ли са?! Чувствах се добре в ролята на Дима, уважавах я. Това да си по горещите точки в света е такава отговорност, да можеш бързо да реагираш при инциденти – това изисква бърза мисъл, комбинативност.

-Във филма “Love.net” представи история, която все по-често се среща и в живота – една жена решава да си създаде фалшив профил, за да съблазни отново мъжа си, който има афера в мрежата…

-Много харесвам героинята си Мила, начина й на мислене. Тя е една изключително модерна и смела жена. В подобна ситуация, когато разбереш, че мъжът ти има любовна връзка в нета, една женка как реагира? Вдига скандал на мъжа си или намира съперницата си, нарича я кучка и я обижда. Не го разбирам това.

Сигурно е тежко да се преживее подобна измяна, но трябва да запазиш достойнството си, не може да реагираш по този начин. Замисляла съм се как аз бих реагирала, ако аз изпадна в подобна ситуация. Сигурно ще съм много гневна, но никога няма да унижа нито себе си, нито любимия си.

С Христо Шопов във филма "Love.net"

Кажи ми сега, тази жена, с която изневерява мъжът ми, какво ми е виновна? Да ми се е клела на мен във вярност? Защо трябва да оправдавам мъжа си, пък тя да е кучката, а не обратно? Какво значи “да ми откраднат мъжа”? Това е тъпо. Той ме е предал. Затова много ми хареса Мила – тя запази собственото си достойнство и това на мъжа си. Много ми хареса финала.

-Какво точно от финала?

-Той отиде при един хакер, за да разбере коя е Моника, в която се влюби в нета. Когато разбра, че всъщност се е влюбил в жена си за втори път, той отиде и я помоли да му прости, като много ми харесват финалните му реплики: “Моля те, нека Моника остане”… Много жени забравят това, заради което мъжете им са се влюбили в тях. Животът след брака не е само бит, деца и ходене на работа.

-Явно много горещо си прегърнала тази роля, защото взе и “Златна роза” за нея.

-Когато поема дадена роля, аз трябва много добре да знам какво играя. Искам да знам как мисли този човек, за да го пресъздам добре. Не е толкова важно как ходи и как изглежда, важно е как мисли. Оттам нататък всичко друго се подрежда. Актьорите рядко се харесват в ролите си, но на мен много ми харесва как отиграх последната сцена – когато Мила отваря имейла си и чете писмото от мъжа си: “Аз разбрах, че си ти”.

Колкото и нескромно да е, много ми харесва как съм го изиграла… Усетила съм го, преживяла съм го, минало е през мен… Гледам го като зрител и се вълнувам също като зрител, все едно не съм аз там… Много съм благодарна на режисьора, че ми е дал тази възможност да изградя образа по този начин.

С Владо Пенев като сем. Попови в сериала "Под прикритие"

-Сега, след еуфорията на Министершата, има ли някакъв нов проект, който да те грабне така?

-Да, има един проект, живот и здраве, дано да стане… Един сериал, в който ролята е просто убиец! Стискай палци проектът да тръгне!

(СЛЕДВА)

ВТОРА ЧАСТ
ТРЕТА ЧАСТ

Публикувано във в. “Преса”, 29 януари 2013 г.

Александър Сано – Среброто: Животът е прекалено хубав, за да си губиш времето в тъга

Фотосесия на Жоро Марков за филма “ТИЛТ”

 Боряна АНТИМОВА

Ако животът на Среброто се филмира, би се получил истински екшън, богат и завладяващ, с елементи и на комедия, и на трагедия. На 35 Александър Сано може да бъде сочен за пример на скептиците как в условия на криза не просто се оцелява, но и се реализират успешни проекти. Актьор, композитор, певец, тв водещ, преподавател… Той не се бои от опити и провали, а когато падне, бързо се изправя и продължава напред.

Александър Николов (по паспорт) е роден на 2 май 1977 г. в Асеновград, но е израснал в Русе. Като тийнеджър сформира музикални банди. Завършва професионална гимназия по мода и облекло, учи две години политология в СУ, но артистизмът му го тласка към НАТФИЗ „Кр. Сарафов“, в класа по куклено майсторство на проф. Боньо Лунгов. Учи паралелно в двата вуза почти три години. Като студент играе във вариететен театър „Албена“, после – на сцените на Народния, „Сълза и смях“, “Сфумато”, „Българска армия“, ”199“…

Легендарните братя Мангасариян, от ляво на дясно: Силвестър, Зюмбюл и Среброто

През 2004 г. е в основата на проекта „Братя Мангасариян“, като композира хитовете, оглавили всички музикални класации. Пише музика и за реклами и театър. След раздялата на “Мангасариян” продължава успешно соловата си кариера. Прави и успешни роли в киното – в “Миграцията на паламуда” и в”Тилт”, като за участието си във втория е номиниран от БФА. Водещ е в предаването “Неделя х 3” на БНТ и се снима в култовия сериал “Под прикритие” в една от емблематичните роли – на Здравко Косъма.

-Алекс, снимате ударно трети сезон на “Под прикритие”, уютно ли ти е в кожата на Косъма?

-Определено. Иначе, едва ли Косъмчето щеше да е от основните фигури в сериала вече 3 сезона.

-Как е в третия сезон Косъма, търпи ли еволюция в положителна посока, или обратно?

- Не мога да издавам, разбира се, основна информация, но с Косъма вече започнаха да се случват интересни неща. Образът е доста по-плътен от първите два сезона и в известна степен по-различен. Сезонът ще е много силен за този герой. Гледайте и ще видите.

-Един адски традиционен въпрос: имаш ли нещо общо с него?

-90 процента НЕ и държа това да е с главни букви! И слава богу. Животът на тези хора не ме привлича с нищо. Аз съм избрал друг път, смятам, че изборът ми е правилен и съм щастлив от това. Приличаме си само по чувството за хумор (смее се).


-Завършил си гимназия по мода и облекло. Сега шиеш ли нещо на жена си Нели и дъщеря си?

-О-о-о, за Бога, не! Не обичам изобщо да шия и нямам никакъв афинитет към създаването на дрехи. Обичам да си ги купувам, нося, но не и да ги произвеждам. Учих мода, защото само там нямаше приемен изпит по математика в онези години, това е.

-Първият ти академичен порив е бил политология, защо?

-Поради пресечен порив за право. Не ме приеха за адвокат и по инерция учих две години политология. До ден днешен обаче имам няколко много близки приятели от курса ми.

-Би ли използвал популярността си, за да влезеш в политиката, както правят някои твои колеги?

-Бих направил всичко, за което съм повярвал, че мога да бъда полезен с нещо. В политиката на този етап не виждам с какво мога да съм адекватен и от полза, така че за момента – не.

-Беше фронтмен на “Братя Мангасариян” и автор на абсолютните хитове „Бай Мангау“, „Тер'о Рер'о“, „Млад Силен Красив“ и „Ромео и Юлия“… Защо се разпадна това шеметно трио?

-Ами, в един момент другите двама решиха, че имат по-важни приоритети, напуснаха проекта, а аз сам група не можех да бъда.

-Някои все още въздишат по Среброто, клиповете ви са сред най-гледаните. Затворен ли е завинаги проектът?

-“Завинаги” е тежък термин, който не употребявам. Но на преден план, в музикално отношение ми е проектът “Среброто”. Така че ще има по какво да се “въздиша”.

Фотосесия на Жоро Марков за филма “ТИЛТ”

-Докъде си стигнал със “Среброто”? Албумът само по твои музика и текст ли ще бъде?

- Стигнал съм малко по-далеч от “под кривата круша” (смях). Песни има, но нямам време. Музиката винаги съм я композирал аз, още от времето на проекта “Братя Мангасариян”. И сега ще е така, но ще има и едно, две парчета от други автори, които са по-талантливи от мен (смях).

-Композираш ли нещо в момента?

-Всъщност, да! Имам няколко нови парчета и след края на снимките на Сезон 3 на “Под Прикритие” се моля да ми остане време да ги извадя на бял свят.

-Каква музика записваш в студиото си “Силвърнойз”?

-“Силвърнойз” не е точно студио, а музикален агрeгат, в който се занимаваме основно с дигитална дистрибуция на музика, видеоклипове и филми. Продуцирали сме проекти на музиканти като Tri O Five  и Phuture Shock и мислим за в бъдеще да продължим в тази насока, но е рано да говорим.

-Какво ти се играе, след като приключиш с “Под прикритие”?
-Никога не съм имал и сега нямам конкретни желания за роли. Бих се радвал да не е пак “гангстерия”. Много харесвам исторически и приключенски сюжети, но каквото и да е, ако ме грабне, ще го направя с кеф.

"Животът е толкова хубав... с Нели"

-Любимата ти – тв водещата Нели Атанасова е не по-малко известна от теб. По-приятно ли ще ти бъде, ако казват “това е жената до Среброто” вместо обратното – “това е мъжът на Нели Атанасова”?

-Между другото, чели сме и двете “версии” – “Александър Сано, по-известен като мъжът на Нели Атанасова” и “Нели Атанасова, по-известна като жената на Александър Сано”. Наистина ли не ти е ясно, защо го правят?... Това са най-обикновени “таг-ове”, за да им излизат по-напред в Гугъл “статиите”, когато човек търси информация в интернет за някой от нас двамата. Тъпо, но помага. Нямаме нищо против, всеки иска да яде хляб, а ако може и сиренце (смях).

-Как се запазва любовта между двама толкова артистични и креативни хора? Как успявате да не си омръзнете един на друг?

-Не мога да възприема креативността и артистичността за скучни! Още повече, не вярвам, че любовта омръзва някога. Ако дойде “омръзване”, значи любовта е емигрирала надалеч. Нормалните хора се взимат по любов. Любовта ми към Нели е единственият мотив да я избера за най-важния човек до мен. А, защо продължаваме да се обичаме – просто е, никак не е трудно да обичаш човек като Нели. Тя е богиня.

С любимата Нели

-В края на миналата година беше признат и за секс символ в една онлайн класация. Това гали ли суетата ти или по-скоро те дразни?

-Това беше може би най-забавното нещо, което чух за изминалата година. Само лафчетата на 3-годишната ми дъщеря са ме разсмивали повече. Слава Богу, разминах се с титлата и се успокоих. Щеше да ми е тъпо да ме наградят първо за нещо, което изобщо няма връзка с професионалните ми качества. А и за един мъж да е секссимвол изобщо не е важно. Така поне мисля аз. Но благодаря на инициаторите, били са с добронамерени подбуди.

-Твоят доведен син Иво Карамански – младши вече е момък, как си поделяте лидерството вкъщи?

-Не ни се налага. Просто имаме четири шефски места вкъщи и има лидерство за всички ни от сърце. Даже за новата година потропнахме ний хорце (смее се).

Цялото “сребърно” войнство: Нели, Ава, Иво и Александър

С деца на море: Иво, Ава, Санди

-Амбициозен баща ли си спрямо дъщеря си Ава? Кроиш ли тайничко планове за бъдещето й?

- Вече ти споменах, че кройките не ме влекат (смях). За нас е важно децата ни да са щастливи и да имат свободен избор, какво да правят с живота си. Аз съм имал такъв и не бих им го отнел. Иво вече е тръгнал по пътя на професионалния тенис и тръпнем в очакване, какво ще се случи.

-Като студент си играл и във вариететен театър - ”Албена”, какво точно правеше там?

-Това беше в студентските ми години. Какво правех ли, ами пеех, танцувах, учих занаят и доста приятно си изкарвахме с представленията на проф. Боньо Лунгов няколко лета на Албена. Моренце, спектакълче, колежки-актриси, балерини, монокини, прашки. И бяхме на по 20. Представи си (смях).

-Кукувците навремето твърдяха, че завършилите кукловодство са по-комплексни в начините си на изразяване, по-гъвкави и с по-широки възможности на сцената... Ти как си с танците например?

- Ами да, има такава версия. Вярно е, че обучението на куклените артисти е по-разширено. Това води до други натрупвания и умения. Може би по-комплексни, както каза. Но в крайна сметка, всичко е индивидуално. Един артист се ражда с определен капацитет, който трудно би могъл да надскочи, но може да се потруди да го използва по най-добрия начин. Ето, например аз няма как да бъда 2,10 м висок и да тежа 130 кг, природата ме е създала в други параметри. Но когато става въпрос за актьорско възпроизвеждане на душевност, там е, каквото Господ ти е дал.

За ролята си на Дъвката в “ТИЛТ” Сано получи номинация от
Българската филмова асоциация

-Водещ си и в предаването “Неделя х 3”, кое те привлече, само популярността, която дава телевизията, или още нещо?

-В случая по-скоро беше обратното. Телевизията заложи на популярно лице с относително приличен рейтинг сред аудиторията и ме покани, помогна и ми даде шанс да осъществя този авторски проект, наречен “Фонограма”. БНТ е единствената телевизия, която истински се интересува, създава и поддържа формати за култура и изкуство.

Предаването “Фонограма”, което е част от неделния следобеден блок “Неделя х 3”, всъщност е единственото музикално предаване (не риалити, състезание или нещо подобно) в национален ефир. Това е проект, който още преди повече от 3 години съм предлагал на двете водещи частни телевизии. Познайте какво... Изобщо не ги заинтересува.

-Остава да кажеш, че си изкушен и от изобразителното изкуство, май само там не си се пробвал…

- Абе имам една картина, нарисувах я преди 10-ина години. С дядо ми Александър сковахме рамка, опънах стар ленен чувал от кафе, грундирах. Мой приятел художник ме напътстваше по телефона как да го направя, беше много смешно. Накрая се самонарисувах с маслени бои. Пълен наивизъм се получи. Подарих я на една приятелка. Това засега е първият и последен напън в тази сфера (смях).

-Актьор, музикант, композитор, водещ… Кое от многото ти амплоа заема първо място в сърцето ти?

-Сърцето ми е широко (усмихва се). Има място и за още. Преподавам актьорско майсторство в една школа. Имам клас от 16 талантливи деца на възраст 16-18. И това е нещо, което много силно ме зарежда!

-Ето, за това си заслужава да разкажеш.

- Казва се “Училище за Таланти”. Стопанисва я мой колега от НАТФИЗ. Групите са разпределени по училищата, където децата учат, така е по-удобно и по-спокойно за родителите им. Миналата година имахме показване на спектакъл от етюди, които децата с моя помощ направиха. Игра се в Младежкия театър, на голяма сцена. Беше много вълнуващо за тях. Благодарни сме и на театъра, че ни подкрепи и им позволи да почувстват актьорството в професионална среда. Сега работим монолози на Шекспир.

Лирическо отклонение: Александър Сано на конкурса "Мис Варна", август 2012 г.

-След една толкова бурна и успешна година, какви планове кроиш?

-Искам да имам време за музиката си и за един филмов проект, който се върти в главата ми от пет години. Също и за един спектакъл, който искаме да направим с феноменалната Касиел Ноа Ашер (усмихва се). Но много ми е рано да разказвам за това. Като напредна, ще ти кажа.

-Ти невинаги си бил толкова успешен, кое те е крепяло в кондиция в тежки моменти?

-Собственият ми дух. А когато той не достигаше, на помощ идваха приятелите ми. А те са гигантски добри в подкрепянето. Най-важното е да не вземеш да си помислиш, че светът ще свърши, дори и ако краят му е пред очите ти. Щото най-вероятно става въпрос за привидение (смях). Животът е прекалено хубав, за да си губиш времето в тъжни мигове!

-Компромиси в името на прехраната – докъде и доколко?
- Правил съм, разбира се. Ефектът от всичко това ми се струва, че трябва да е в посока на “заякването” ти, да си научиш “уроците”, за да може в бъдеще да не ти се налага, или поне в много малка степен да правиш компромиси.

-Не ти ли се свива сърцето, като се сетиш, колко по-различен би бил животът ти в Холивуд например?

-Не ми се свива сърцето от предположения. Това е глупаво, а и “ако”-то мирише, както казва поговорката. Предстои ми през пролетта ходене до Холивуд, ще видя тогава, колко пък толкова е уникален (смях). Сърцето ми се свива само при новини и гледки, свързани с детско нещастие.

-Звучи вълнуващо… Участваш ли често в благотворителни инициативи, свързани с деца, и коя е твоята лична кауза?

- На първата част от въпроса не бих желал да отговоря, а иначе личните ми каузи са децата и природата. Съвременният човек трябва най-много и с най-голяма отговорност да се отнася към тези две каузи, защото това е наследството му. Иначе тази цивилизация е безмислена и отива на загиване.

"В третия сезон на "Под прикритие" образът на Здравко Косъма е доста по-плътен от първите два сезона и в известна степен по-различен", казва Сано. Кадри от сериала - многоликите превъплъщения на Среброто

Публикувано във в. "Преса", 20 януари 2013 г.

Ваня Щерева: “Под прикритие” е най-високият ми скок

Боряна АНТИМОВА

Тя е толкова разнолика, цветна и неочаквана в думи и действия, че е трудно да бъде поставена в каквито и да било рамки. Дипломирана актриса, певица, вокал на група “Мачпойнт” и автор на песни, писател и сценарист, дизайнер на кукли… Като дете забелязват таланта й във високия скок и завършва спортното училище в родния си град Варна. После е омагьосана от сцената и една година е актриса в Шуменския театър. 

Завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ, в класа на Стефан Данаилов. Докато учи там обаче, се посвещава на втората си голяма любов – музиката и е сред малкото певици, които създават сами песните си – музика и текст. По нейни стихове са пели Стенли, Ирина Флорин, Ирра, Антибиотика, Вили Кавалджиев. Автор е на книгите “Образцов дом”, “30 неизвинени”, “Фасове”, “Приказки под прозореца”, “Стъклен дом”, “Стъклен дом – Сезон 2: Време за истина”, “Татко, Аз и ангелът”, “Фасове”, сборник “Любовни упражнения”, “Мила Мерилин” в съавторство с Людмила Сланева. Сериалът “Под прикритие” е последното й голямо предизвикателство, но там тя не се снима, а… пише сценариите и твърди, че много й харесва това ново амплоа.

-Ваня, като дете сте били талантлив състезател по висок скок. Има ли това нещо общо с актьорството?
-Между спорта и актьорството има много общо. При едното се нарича „тренировка“, при другото „репетиция“.  Случвало ми се е, когато гледам представление и придружителят ми нещо ми говори, да му прошепна: „На полувремето ще ми кажеш“. А то се нарича „антракт“. Само термините са различни. Иначе и двете са свързани с много труд, самоконтрол и спазване на дисциплина.

-Кой е най-високият ви скок в живота?
-Клиширано – дъщеря ми. И не защото съм я родила, това не е трудно. Защото я гледам колко свестен човек е. И е възможно да не е само късмет, а да имам заслуга за това.

-Креативните хора изпитват вина, че нямат достатъчно време за децата си. Вие какво най-много си харесвате в отношенията с вашата дъщеря Мила?
-Липсата на вина. И приятелството между нас. Много сме щастливи една с друга.

-Налага ли се да укротявате родителските си амбиции тя да тръгне по път, определен от вас? 
-Нямам никакви амбиции – тя ще стане това, което си поиска. Вредното е, че и тя като мен прави много неща – свири на китара и пее (значително по-добре от мен), снима (учи във фотографско училище), рисува чудесно и вече има три продадени картини, измисля сюжети и снима клипове, има си собствен канал във vbox. Многото умения винаги пречат, човек се лута сред тях и се разпилява.

Мила знае на кое от нещата най-много държи – иска да е актриса. Аз не гласувам с две ръце за тази работа, но изобщо няма да се намеся. И не защото имам нещо против актрисите, а защото мисля, че е най-добра в  музикално отношение, авторските й песни са впечатляващи. Но тя отказва да ги реализира публично.

-А кой беше най-високият ви скок за 2012-а?
-През изминалата година скочих в писането на сценарии, благодарение на Димитър Митовски, който ме нави да участвам. Този човек винаги намира правилните мотиви за нещата. След отговора ми „Не“, той извади велик аргумент защо трябва да кажа „Да“. „Ела на училище“ – каза.

И наистина, в България вече се правят сериали, а за да си добър сценарист не е достатъчно да можеш да пишеш и да имаш 9 книги зад гърба си. Това е занаят, който се учи, съвсем различно е от литературата. Страшно обичам работата си за „Под прикритие“. И много се радвам, че актьорите произнасят моите реплики, без да ги редактират. А после феновете ги разпространяват из нета.

-Разкажете за началото си?
-Аз започнах да пиша за „Под прикритие“ от сезон 3. Изобщо не знам как е било в началото, но го следях и смятам, че това е най-добрият сериал, правен до момента у нас. Когато се подготвях да вляза в сериала, изгледах отново двата сезона и тотално се отчаях – толкова добро ми се видя това, което са измислили колегите от сезон 1 и сезон 2, че си казах, не, аз не мога по никакъв начин да ги стигна. Няма смисъл.

В началото продуцентите подлагат всички нови проекто-сценаристи на тест за писане на сценарий. Тогава Людмила Сланева взе моя тестов сценарий и ми каза: „Няма да се отказваш, сигурна съм, че можеш“. И ми написа първата сцена, за да видя – щом тя можела, значи и аз мога. И така тръгна, после те харесаха теста и се започна.

“Дъщеря ми Мила иска да стане актриса, но няма да й се меся”

-Музика, театър, писане – кое от трите ви амплоа страда в момента за сметка на другите?
-Театърът е неосъществено минало, след завършването си се отказах от него, после  по случайност играх в две постановки, но не се чувствах на мястото си. Много обичам театъра, но изборът ми спрямо него е да съм добър зрител. В музиката участвах заради писането – създавах сама песните си, направих текстове и за много други изпълнители. Така че в крайна сметка имам само едно занимание – писането. И никой и нищо не страдат заради него, освен детето ми: „Мамо, хайде да си говорим“ „Тихо, мамо, не виждаш ли, че пиша.“ „Ти вечно пишеш“. „Гоня срок.“

-За себе си казвате: “Дори и нищо да не правя, съм редовно в жълтите колонки, а съм една средностатистическа "звезда", която се изрисува с татуировки, продупчи се къде ли не, обръсна си главата и се разведе”… Какво не бихте искали да ви причини известността?
-А, то това беше отдавна. Сега не пишат. Или пишат, но аз не ги чета и не знам. Изобщо не ме интересува кой какво пише и дали някой ме е погледнал на улицата по-особено. Аз съм темерут, който се държи любезно, щото така е възпитано. Ако някой не ми каже какво е казано за мен, няма да разбера. Твърде ми е интересно в главата ми и някакси потъвам в мислите си. Така че тая известност, тя и не е кой знае каква, изобщо не ми пречи. Даже нямам усещане за известност.

Ваня на снимки за клипа “Тук е” на група “Мачпойнт”

-Снимахте се и без дрехи в Playboy, каква още провокация бихте искали да опитате?
-Интересуват ме само творческите провокации. Ако някога довърша книгата, която съм започнала, вероятно е тя да е провокация. Ще ми сложат грешен етикет отново, но майната им. Книгата се казва „Обратни връзки“. Дано някога да я напиша.

–Защо "Обратни връзки"?
-Не бих искала много да говоря за нея сега, само ще кажа, че е една завъртяна история с неочакван край. Изцяло измислена, няма автобиографични истории в нея. Прилича на филм.

-Думата “дом” присъства в заглавията на книгите ви. Това някакъв дефицит от детството ли е?
-Много хубав въпрос. Психолозите нали разправят, че всичко идвало от детството... Не съм имала от най-добрите детства, но всичко по въпроса съм разказала в книгите си. Особено в „Татко, аз и Ангелът“. Иначе думата „дом“ присъства само в първата ми книга – „Образцов дом“. А „Стъклен дом“ не идва от мен – там преразказах историите на чудесните сценаристи на сериала Теодора Василева и Георги Иванов.  Но някога имах магазин, казваше се „Зелената къща“. Сегашният ми магазин пък е „Стая номер 5“. Явно има сериозен дефицит в това детство...

С Катерина Евро и свои приятели на откриването на “Стая № 5”

-Веднъж споменахте, че не се задържате много в един дом, премествате се и си подреждате новото място по ваш вкус. Защо?
-Най обичам да правя ремонти. Затова. Да гледаш как помещението се променя, как придобива цвят и душа. И винаги е по-хубаво да почнеш на чисто. То нали после все някога се цапа...

-Миналата Коледа книгите ви бяха придружени с оригинални кукли, изработени от вас. Правите ли все още красиви неща за интериора?
-Доста кукли направих през изминалата година. Продължавам, те ми “махат главата”,  докато ги изработвам, носят ми безвремие, покрай тях забравям за всичко. Така потъвам в тях, че често се случва да погледна часовника и да е 5 сутринта. А на мен изобщо не ми се спи.

-Може ли с креативност да се излезе от тежка депресия? Вие как се справяте?
-Много се радвам, че не съм депресивен тип. Има нещо, което винаги ме е движело - лекотата. Не си позволявам излишни страдания. То и не е полезно. Четох някъде, мисля, че беше в книгата на Михаела Петрова „Агент на нищото“, че страданието било тежък грях.  Много ми хареса тази гледна точка на нейния гуру.  Ако нещо не става, както го искам, значи не става и точка. Спирам да му се моля. И да го тъгувам.

Ваня с групата си “Мачпойнт”

-Отстрани създавате впечатление на хладен и надменен човек, а приятелите ви казват точно обратното – че сте много сърдечна и гостоприемна, че готвите великолепно и домът ви е като хан за близките ви…?
-Ох, много се радвам, че създавам такова впечатление отстрани. Уморих се от кандидатури за приятелства. То не става така, приятелството самО се случва, ако натискаш някого, се превръща в досада. Имам най-прекрасните хора около себе си и трудно допускам други. Да, през последната година създадох прекрасно ново приятелство, но е само едно за цяла година.

Момичето се казва Ралица Анганаки, познавам я от години, винаги я виждам на премиерите на книгите си, казваше само „Здравей“. Запомнила съм я заради деликатното й присъствие. Случи се така, че всяка от нас имаше емоционални драми в един и същи момент и си ги засподеляхме. После станахме съдружници и направихме „Стая № 5“. Ралица е чудесна находка – усмихва се и контактува с клиентите и всички я заобичват на секундата. Покрай нея спокойно мога да практикувам своята надменност.

-Последния си смел експеримент – “Стая № 5” нарекохте “място за приятен престой” – нещо средно между кафене, галерия, магазин и библиотека…
-Не е точно заведение. Там се излагат ръчно изработените неща, моите и на други автори, човек може да се седне, да пие нещо, да се четат книги, да се купят книги, основно на български автори. Не мисля, че е уникално, има и други такива в София. Идеята беше отново за „дом“, за уют и не е нова, тя винаги си е стояла в мен, както се казва,  “то така си беше”.

-При толкова много таланти и реализирани идеи не ви ли е хрумвало понякога, че потискате силния пол?
-Какво да ми е хрумвало, то си е било съвършено очевидно. Ама що така се потискат тия хора...

-Подкрепяте ли максимата “по-добре сама, отколкото зле придружена”?
-Никога не съм изпитвала истерия за „придружаване“. Сама се чувствам твърде добре. Придружена също се чувствам добре. Но наистина, никога това не е „на всяка цена“.

-Без да ви прозвучи сексистки, статистиката е безжалостна към нашите мъже - оказва се, че българките се оправят по-добре в кризата. Какво е това - нов матриархат?
-Винаги съм избягвала обобщаването на категориите „мъже“ и „жени“. Има жени, които се справят и мъже, които се справят. Никак не са ми приятни понятия като „матриархат“ и „еманципация“. Намирам ги за лицемерни – ние, жените това, ние, жените – онова. Бе я стига, всички до една искате мъже, к‘во толкова се обяснявате...

-Вашата неизиграна театрална роля, неизпята песен, ненаписана книга?
-Всички роли са неизиграни и така ще си останат. Неизпятите ми песни са много хубави, те и изпятите не бяха лоши, но музиката, която правя, я слушат твърде малко хора.  Ненаписаната книга ще си остане „Казвам се Елина много често“. Беше чудесен проект – с Владо Карамазов и фотографката Вера Райчева направихме едни фотосесии за нея, но не ги довършихме. Когато изпуснеш първоначалната емоция, много е трудно после да я възобновиш. Както става с любовта.

В приказния свят на ръчно изработените кукли на Ваня:

Публикувано във в. "Преса", 6 януари 2013 г.