Деян Донков: Искам да остана дете на изкуството

Боряна АНТИМОВА

Деян Донков е роден на 27 август 1974 г. във Видин. През 1997 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на проф. Енчо Халачев и Снежина Танковска и магистратура при проф. Крикор Азарян.

Прави десетки запомнящи се роли в "Българска армия", а от 2003 г. – в Народния театър. Последните му силни изяви са в "Дон Жуан", "Хъшове", "Вишнева градина", "Крал Лир", “Госпожица Юлия", "Дом за разбити сърца", "Сирано дьо Бержерак", "Отело", "Полет над кукувиче гнездо", "Дневникът на Дракула” и др.

Има 4 награди “Аскеер”, 2 “Икар” и “Златна роза”. Впечатляващо е и участието му в киното - над 30 филми и сериали, между които “Цветът на  хамелеона”, “Стъпки в пясъка”,  “Изпепеляване”, “Откраднати очи”, “Подгряване на вчерашния обяд”.

Има син Деян на 8 г. от актрисата Анастасия Ингилизова и любима – актрисата Радина Кърджилова.

-Деяне, след края на театралния ти сезон ще се снима ли това лято, или ще се почива? Чу се, че ще участваш и във филм, и в сериал, и то заедно с Радина…

-Рано е още, не сме се договорили за всички подробности и роли. С Радина ще участваме в едни и същи проекти, но не се знае още дали персонажите ни ще имат нещо общо в тях. Очертава се един проект на Петър Попзлатев, но всичко е на много ранен етап. А миналата есен снимах с Коцето Бонев филма “Потъването на Созопол” и сега ходя да озвучавам. Предполагам, есента ще излезе на екран.

-Защо се включи в шоуто “Като две капки вода”?

-Най-малкото заради това, че зарадвах много деца. Като разговарям с родители и съученици на сина ми, разбирам, че голям процент от зрителите на подобни шоута са деца. Другото е предизвикателството да направиш една сериозна имитация. Доставях си удоволствие с абсолютно всички образи, но с Луис Армстронг беше по-специално, той самият е по-специален за мен.

В шоуто "Като две капки вода"

-Участието ти в “Дневника на Дракула” също е голям твой експеримент - в балетното изкуство.

-Чувствах се идеално, но нямах достатъчно време за репетиции. Аз имам афинитет към това, харесвам танците, но в България няма много традиции за такъв продукт. На театъра му трябва сериозен пиар. Понякога се изисква старото да го разръчкаш малко и да кажеш: “Тпрууу, ей натам отивай да видиш, там има по-хубаво пасище”. Да го вкараш в залата и да каже: “А! Глей ти, театър, кво било, а аз си мислих, че е нещо остаряло… То било интересно и хубаво, бе!”.

-Защо не виждаме по-често популярния Деян Донков в сериали?

-Участвах в първи и втори сезон на “Под прикритие”. Аз имам някаква хигиена на актьорския ми труд. Предпочитам да разполагам с малко повече свободно време, отколкото да се занимавам с нещо само заради пари. Винаги обичам нещата да са комплексни, да има за какво да се хване и сърцето ми в даден проект или идея.

Като Ейми Уайнхаус в "Като две капки вода"

-Ти си “модерно”,  “вървежно” име. Как се отнасяш към такъв тип определения?

-С ирония. Човек се променя всеки ден. Ние сме живи хора. Хората могат да те виждат по хиляди начини. А като актьор да ме виждат като лош, добър, такъв, онакъв, за мен е абсолютно нормално, аз самият не се познавам още дотам добре, понякога успявам да изненадам сам себе си.

-Как се чувства отличникът на НАТФИЗ почти 20 години след завършването - по-зрял, по-помъдрял, уморен?

-Като актьор доста по-помъдрял, зрял и в стихията си. Не чувствам още творческа умора, напротив, винаги си оставам готов за всичко, което ми предстои. Човек винаги трябва да пълни всичко до дупка, да се опитва да е максимално зает.

-Имал ли си периоди на синдрома на “прегаряне”?

-Не, дотам не съм стигал. Винаги съм чувствал работата си като хоби, правил съм го преди всичко с удоволствие. Съхранявам това с изключително внимание, бдя над това огънче. През годините съм направил така, че хората да ми имат доверие и да знаят, че като гледат представление с мое участие, ще изпитат удоволствие от тази душевна храна и понякога катарзис. Надявам се да имам още път нагоре.

Дон Жуан в Народния

-Все още ли се вълнуваш преди всеки спектакъл, както момчето Деян преди 20 години?

-Да, по същия начин се вълнувам. Много мечти съм загубил, понеже са се сбъднали и това е прекрасно, но знаеш, че по-хубав е пътят към тях. Човек не трябва да спира да мечтае, тогава знае накъде върви. Дори да не е конкретно нещо, но да мечтаеш за щастие, за свобода, за неща, които нито можеш да купиш с пари, нито можеш да видиш или обемеш, а да ги усещаш.

Ето, гледам колелото си тук (той го показва облегнато на масичката си в гримьорната). Като карам колело, се чувствам свободен, щастлив, мога да мина оттук, оттам, да карам бързо, бавно, мога да пея, да си свиркам, да си говоря, да слушам музика и какво ли не още. Това може да те направи абсолютно свободен и щастлив.

Дракула, сн. Милена Фучеджиева

В "Дневникът на Дракула"

-Четири “Аскеер”-а, два “Икар”-а, “Златна роза”… Пазиш ли си статуетките?

-Не, единия “Аскеер” го подарих на Асето, Анастасия Ингилизова, майката на сина ми, тя ми е страшно добър приятел, един от най-добрите. Е, не са захвърлени на произвола, просто са на различни места.

-Попитах те, защото твои колеги твърдят, че не им пукало за награди, вълнували ги единствено аплаузите.

-Няма човек, който да не се радва на признание, в каквато и да било насока. Лошото е, че с това не ти се вдига цената в България и не ставаш по-специален, а би трябвало да е така. Както е при “Оскарите” – вземаш един и после не може да подпишеш договор под еди-каква си сума.

Със Стефан Вълдобрев в "Потъването на Созопол"

-Мечтаеш ли все още за роли?

-О, да, как… Човек винаги мечтае. Преди няколко дена се сетих за Фауст и ми дойде някаква идея. Даже ей сега отивам да си го купя.

-А защо не го поставиш на сцена?

-Досега не съм режисирал постановки. Оставям си го засега, гледам, че и това безброй колеги го правят просто ей така. Първо съвсем не е лесно да работиш с жива материя, с хора. Второ – важно е да знаеш защо правиш нещо, къде да го направиш и как. Оставил съм тия неща засега. Говорил съм с Крикор Азарян, който е мой ментор...

Като бунтаря Рандъл Патрик Макмърфи в "Полет над кукувиче гнездо"

-Искаш да останеш добрият актьор, а не да се разконцентрираш и в режисура?

-Естествено, това си ми е най-важното. И ако някога реша да го направя, ще е от сърце и душа, без някакви други цели.

-Определят те като силно експресивен актьор, като че ли повече ти върви драмата, отколкото комедията?

-Определям се като трагикомичен актьор. По-скоро се старая да съм универсален. По-интересно е. И абсурден дори, ако щеш. Невъзможен, хе-хе… Такива неща са ми интересни. Лудост в най-хубавия смисъл.

-През ноември ти излезе с видеообръщение в подкрепа на стачкуващите студенти. Какво мислиш сега, когато не й се вижда краят на политическата криза?

-Аз съм лаик в политиката, не се интересувам, не гледам новините, защото голяма част от тях са манипулирани. Вярваш в някакви хора, после се обезверяваш, пак тръгваш да вярваш в други… Знам от политически ангажираните хора, че се уморяват и отчайват. Аз не искам да стигам до това. Искам да си остана това дете на природата, на изкуството, на свободата. Тук има големи лъжи за големи пари и по-малки лъжи за по-малки пари.

-Като каза лъжи, ако човек отвори Гугъл за последни новини за теб, трябва да прескочи цели страници с жълти “новини”… Защо толкова те нападат?

-Не знам. Може би поради същите неща, за които говорих току-що. Видят ли, че си талантлив, успяващ или щастливо влюбен, гледат да ти прережат крилцата! Гледат да те смачкат! Има изключително много хора, които завиждат, обсебени от злото и дявола.

-За да си каже публиката, че популярните хора като Деян също плачат?

-Знаеш ли кое ми е най-гадно и за какво съжалявам и дори изпитвам състрадание към тия хора, които пишат разни измислени гадости? Ние обичаме изкуството, а то е свобода. Раздаваш се на хората, отваряш душата си пред тях и истинските зрители в театъра те обичат заради това. А тези… как да ги нарека… Те са много мръсни хора. Душите им не са жълти, а са направо клоака отвътре. Само гадории минават през тях, като отходна тръба.

Деян и Радина

-Какво ново внесе в живота ти Радина?

-Много спокойствие и много вълнение и напрежение, в най-общия и чист смисъл.

-Напрежение? Боиш ли се, че може да я загубиш?

-Не се ръководя толкова от страха. Мразя да ме е страх. Виждам на колко хора това им е определящото. Толкова лесно се води един човек, когато го е страх.

С Радина

-Велосипедът ти в гримьорната е готов за път, какво още обичаш да правиш, когато си почиваш?

-Аз много не обичам така да легна и да почивам. Ще легна, когато тръгна към отвъдното. Сега обичам да намирам нови или пък да развивам стари умения. Зимата карам сноуборд, с колело в града също ми е много приятно. Харесвам също кайт, сърф. Обичам и кола да шофирам, да пътешествам, да плувам, да се гмуркам, водолаз съм също. Остава време и за четене на книги, и за гледане на филми.

Ето сега “Фауст” ми е в главата, искам да седна и да го прочета, защото е едно от най-великите произведения. Искам да го чета по-втренчено, за да мога да видя по-дълбоко някои неща за себе си. По-внимателно, задълбочено, обстойно и подробно, детайлно. С Радина обичаме и да гледаме филми. Напоследък ми се върти в главата една идея - да направя бутик с моя дизайнерска марка.

-Ти нали можеш да шиеш на машина, завършил си училище с такава специалност.

-Е, няма да имам време и за това, но мога само да измислям модели и да ги давам да ги шият. Да направят например от един модел 5 размера от S до XL, бутикови неща. Мисля, че ще имам успех, защото имам нестандартно мислене. Ще бъдат еклектични неща, и дамска, и мъжка мода. Но не съм много деен, аз самият да тръгна, да настоявам. В тоя смисъл не съм амбициозен. Повече вярвам на случайността.

Деян на квадрат - лято със сина

-Амбициозен татко ли си на Деян-младши?

-Какви амбиции, важното е да го възпиташ така, че да е достоен човек. И задължително да се занимава с някакво изкуство. Сега свири на китара от 2-3 години и се развива добре.Талантлив е, смешко е, прави смешки и е много чувствителен, забавен… Чудесен е.

-Любимото ви занимание заедно?

-О, правим какво ли не. Сега сме на тема футбол, понеже Деян играе в един отбор “RD спорт”, вратар е. Снощи имаше изумителен мач на световното и трябва да му звънна и да му кажа, че вече имам фаворит за купата. Аз не гледам футбол, но на световно е по-различно, интересно е да видиш една държава срещу друга. По-велики са битките.

-Израсъл си близо до Белоградчик...

-Магично място е за мен. Моето детство е минало в едно селце Пролазница. Там сме турлаци. Ние сме хора с изключително мистично усещане за живота и много свободолюбиви. Турлаците много ожесточено са се били с турците. Били са много неподатливи на дресировка. Такива хора сме и детството ми беше много хубаво до пубертета. След това във Видин, училище. Но помня летата, много слънчево и хубаво детство имах.

Много скитахме по реката, ловяхме раци, за да си ги печем и ядем, бяха много вкусни. На Дунава беше вторият етап от детството ми, по-страшният, защото тогава много пъти преплувахме Дунава, ходехме до Румъния, до един остров. Случвало ми се е да спасявам удавници. Добър плувец съм, обичам водата и явно и тя ме обича, щом не ме убива. Бях много буйно и палаво дете, чак веднъж бях умрял.

-Как така умрял?

-Паднах с главата надолу в една варница, дупка с негасена вар. Бил съм в безсъзнание и баба ми чула, че нещо пада, и случайно ме е намерила. Видяла само краката ми да стърчат от варницата. После се събудих в болницата. Не знам каква би била съдбата ми, ако баба ми не беше кметица. Единственият телефон в селото беше вкъщи, такъв, от старите, с врътка. С него тя се свързваше с полиция и бърза помощ през някаква централа. Та ако тя не беше отреагирала толкова бързо, аз нямаше да разговарям сега с теб.

Радина, Деян и Деян-младши на път

-А губил ли си се из Белоградчишките скали?

-Не, не съм се разхождал много по скалите, защото там има много змии лятото, и то пепелянки. Пък и ни беше далече да ходим пеша като деца, моето селце е на 5-6 км по стария път. Имахме респект от тия скали, като тръгнехме да се катерим, беше опасно, знаехме случаи как някои са падали. Сега обаче ходя там по скалите, спирам с колата, сядам някъде… Изумително красиво и наистина магично място по всяко време на годината.

-Какво би казал на хората за финал?

-По-често да гледат в небето и там в някое облаче да потърсят своето детство.


Публикувано във в. "Преса", 29 юни 2014 г.

Радина Кърджилова: И в ролите, и в любовта се хвърлям на сто процента

Боряна АНТИМОВА


Ако човек потърси Радина по телефона и тя не вдигне, има голяма вероятност да я намери на номера на Деян Донков. Една от най-популярните светски двойки няма нужда да се кълне  “Заедно сме”, опровергавайки неспирните атаки на жълтата клюка.

Срещата е в Народния, където играе Деян. Той пък ходи на нейни репетиции в “Армията”. Радина се готви за премиерата на спектакъла “Йерма” по Федерико Гарсия Лорка. Тя идва на срещата без грим, естествена, усмихната, дружелюбна и открита, макар леко да й личи сценичната треска. Твърди, че е спокойна, защото до себе си има двама силни мъже, които я подкрепят – баща й и любимият Деян…

Радина Кърджилова е родена на 17 юни 1986 г. в София. През 2009-а завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ, в класа на проф. Пламен Марков. В трупата е на театър “Българска армия”, където направи поредица от силни роли: Жулиета в “Ромео и Жулиета”, Поли в “Бандитска опера” и Йерма от едноименния спектакъл. Снима се и като Беки във филма “Тилт”. Стана много популярна с ролята си на Сиана в сериала “Стъклен дом”, и като Ива във “Фамилията” по bTV.


-Радина, как се чувстваш в “кожата” на Йерма - сложен и многопластов образ?

-Беше ми много трудно при работата над образа, макар да ме определят като drama queen (“кралицата на драмата”, както наричат актрисите с драматичен натюрел – бел.ред.). Това е най-вълнуващата ми работа до момента, най-трудната и тази, на която наистина се отдадох с цялото си сърце. Хвърлих се на сто процента.

Един от проблемите беше, че все още не съм изпитала чудото да имаш дете, липсва ми този житейски багаж. Много работихме с режисьора Диана Добрева, беше ми изключително, изключително трудно, но и изключително интересно. Диана се опита да извади от мен нещата, които дори не съм подозирала, че мога да крия в себе си – толкова много сила например.

С Веселин Анчев в "Йерма"

-Нали казват, че някои роли те карат да преоткриеш себе си?

-Да, самата пиеса, Лорка, темата на представлението някак си носеха една много голяма тежест. Сякаш имаше някакъв облак над всеки от нас, докато репетирахме. Много бяхме мрачни, притеснени. Но както каза Диана, дали ще репетираш комедия, трагедия, драма или нещо друго, всяка пиеса носи своето репетиционно настроение, духа на това, което искаш да предадеш на публиката. Имахме своите хубави и тежки моменти, но дадох много от себе си и се държах като воин.

С Веселин Анчев в "Йерма"

-Казват, заслепила си мъжките погледи на предпремиерата, излизайки на финала само по парфюм…

-О, да, какво ли не писаха – че съм се възнесла накрая гола в небето… Всеки може да си го интерпретира както си иска. Това е режисьорско решение на Диана, а аз още в самото начало на репетиционния период казах, че й се доверявам напълно. Имаше някакви варианти да съм чисто гола, полугола, по гащи (Смее се). Самата пиеса не е като кардиограма, а върви нагоре, нагоре, и развръзката е на самия финал. Там търсим акцента в това извисяване на разголената Йерма в небето.

Дали е естетически издържано да съм топлес, тоест само по гащи, или чисто гола в следващите представления, ще реши Диана. Но с подходящо осветление и декор се получава красиво послание. Голото тяло е още един от начините на изразяване на някаква идея. Аз по принцип съм против самоцелната голота, само заради атракцията. Не може да сложиш един чисто гол актьор само заради ефекта, и да не знаеш какво да го правиш. Решението на Диана е много точно, финалът е много разтърсващ и силно въздействащ.

-Деян как прие разголването ти?

-Нормално, като колега. Не забелязах ревност. Той идваше по време на репетиции, беше част от екипа и даваше много приятни и градивни съвети.

-На 28 март получи “МаксиМ” от колегите ти в “Армията” за твоята Поли в мюзикъла “Бандитска опера”. Не беше ли и това скок в най-дълбокото?

-Да, и доста голям риск, тъй като още от НАТФИЗ не съм от гласово даровитите студенти. Изпитът ми по пеене в академията беше най-големият ми кошмар, някакво жестоко притеснение. Глътнах си граматиката и не можах да изкарам един верен тон. И до ден днешен страшно много се притеснявам, когато трябва да пея.

С Веселин Анчев в "Бандитска опера"

-Вземаше ли уроци?

-Още като кандидатствах в НАТФИЗ. Леля ми е пианистка и в Бургас лятото минах през целия солфеж, но не мога да кажа, че съм много музикално грамотна. Не мога да пея добре, но имам слух, ритмична съм. Много обичам музиката, но ако сложа ръка на сърцето си, не мога да пея. Нужни са много упражнения и съм благодарна на театъра и колегите за помощта.

-Трета сложна роля – да си поредният прочит на Жулиета… Това смущаваше ли те?

-Не. Както вече казах, в такива случаи се хвърлям на сто процента. Не мисля кой какво е правил преди това. Чета много литература, гледам някакви неща, свързани с пиесата.

-Абстрахирала си се от другите Жулиети?

-Това е най-верният път към изграждането на образа.

-Какво от себе си вложи в твоята Жулиета?

-Може би тази правота, праведност. Желанието ми за свобода е много силно изградено в мен като характер и вложих това в Жулиета. Тя носи тази чистота, желанието да обича човека, който иска да обича, без да позволи на никого около нея да й попречи.

С Антоанета Добрева-Нети и Албена Колева в "Ромео и Жулиета"

-Къде още може да те гледаме?

-Играя и в “Декамерон” и “Железния светилник”, където заместих колежката си Лидия Инджова.

-Беше определена за актриса номер едно на "Армията”, пак след гласуването от колегите си. Как приемаш подобни жестове?

-Бях поласкана и много се радвах. Освен всичко, в този жест видях огромната подкрепа и прегръдка, която ми дават моите колеги. Защото аз съм най-скоро постъпилата в този театър и те ме приеха с много доверие и любов.

-Вече те определят като актриса с огромен диапазон. Сложните роли – това ли е правилният път?

-Да, но много важно е и желанието за работа. Това, че не мрънкаш, не хленчиш, не се оплакваш. Може би колегите са гласували за мен, защото съм всеотдайна в работата си и това им е направило впечатление.

-Е да, но си и една от топ красавиците на трупата.

-Красотата е до едно време. Важно е какво носиш отвътре.

Сн. pressadaily.bg

-Мина ли през етапа опиянение от славата?

-Не, опиянение не е имало. По-скоро страдам от славата.

-Това – в периода на Сиана от “Стъклен дом” ли?

-Да, точно този период беше най-кошмарният. Страх ме беше от славата.

-Защо така? Та през 2010-а беше избрана за най-обичаната българка!

-Тогава медиите ме гледаха под лупа, бяхме най-интересни и най-сладки за коментиране. Имам време до етапа опиянение от славата. Може би ще го изживея след 40-те…

-Как гледаш на участието си в сериали?

-Като на удоволствие и допълнителен доход.

-Но във “Фамилията” си в тайнствения образ на мъртво момиче… Не би ли искала сценаристите да те съживят в някой момент, за да се снимаш отново?

-Мислила съм, но няма да носи тази достоверност, която носи самият сериал. А други предложения в момента нямам. Но аз и не бързам с тези неща.

-Плаче ли ти се, че няма един нов филмов проект като “Тилт”?

-Обичам си Беки от “Тилт”, това всъщност е първата ми голяма и сериозна роля, най-важната до момента за израстването ми като актриса. Заформят се нови проекти, но когато се случат нещата, лично ще ти се обадя за ново интервю.

С баща си на премиерата на "Тилт"

-Дъщеря си на талантливия художник илюстратор Христо Кърджилов. Мислила ли си, дали би поела по друг път, ако не беше израснала в артистична среда?

-Не знам. Божа работа. Аз съм дете на художник и инженер. Горда съм, че точно тези хора са ми родители и че този е пътят, по който съм тръгнала. Не бих ги заменила с нищо друго.

-Връзката баща – дъщеря е много силна, така ли е и при вас?

-Да, с баща ми разговаряме много, коментираме новите ми проекти. Мога да кажа, че той е един горд баща, и не само с мен, но и с брат ми Димитър, който учи графичен и рекламен дизайн в Художествената академия.

-Най-ярките ти спомени от детството?

-Всеки път като си отида на “Хиподрума” при нашите, това са едни мигове, които ме връщат в детството. Лягам си, готвят ми, завиват ме с одеяло и някак ставам по-малка с 10-15 години… Бях палаво дете. Всичките си лета като малка изкарвах в Бургас, майка ми е от там. Събирахме тебешири, играехме на кър, на стражари и апаши. Мама, чичо или татко ми сваляха на улицата по една филия с хайвер, защото аз просто не се прибирах от сутрин до вечер. Чичо ми беше главен механик на кораб и всяка сутрин ставахме в 6 часа да ходим на кораба, да ядем кебапчета и кюфтета.

В тийн годините

С баща си Христо и майка си Гергана

С брат си Димитър

-Как реши да се посветиш на актьорството?

-Когато бях на 17, попаднах на един кастинг за филма “Последният бей на Балканите”, където ме избраха по абсолютна случайност. Реших да следвам в НАТФИЗ, а баща ми тогава леко се противеше. Но аз бях твърдо убедена, че искам да опитам, и ако ме приемат и се окаже, че ставам, да продължа. Познавам хора, които кандидатстват пета, шеста поредна година. Това не бих направила. Никога не съм страдала от болната амбиция непременно да стана актриса.

-И двамата с Деян сте обявени за секссимволи, много харесвани от другия пол, как се справяте с ревността?

-Мисля, че и двамата сме вече много зрели хора, не сме от вчера заедно, направихме три години много силна емоционална връзка. Как?… Като много често се усамотяваме, даже напоследък почти не излизаме, седим си вкъщи, готвим си, гледаме филми. И двамата сме много ангажирани, не си доспиваме и гледаме да се наслаждаваме повече на съня си.

-Ти все още много плачеш от жълтата преса…

-За съжаление, да. Разстройвам се понякога, преживявам го, но много силни хора седят до мен – баща ми, Деян, майка ми, брат ми. Те са абсолютно достатъчни, за да преглъщам всеки сух залък, който слагам в устата си. Случва ми се от време на време да изпия горчивата чаша, да преглътна. Но думите са много силни като израз – тези, които четеш за себе си, или начинът, по който се изговарят…

Да, думата е изключително силно нещо. Може да те изстреля нагоре в небето или рязко да те свали долу… А на хората от жълтата преса не бих им казала нищо. Бих ги подминала. Ако тръгна да водя словесни бунтове с тях, ще се принизя до нивото им.

-Няма как да прескочим един гаден въпрос, който се върти из “онези” медии: има ли частица истина в слуховете, че Деян ти посяга?

-Не, никога не ми е посягал, категорично. Вярно е, карали сме се, имали сме доста сериозни скандали, но не се е стигало до това. Нещата бяха изопачени след едно риалити, в което участвахме заедно. Идеята беше да ни притиснат до стената след един скандал, за да ни провокират. Но ние успяхме да удържим фронта и да покажем, че връзката ни е много по-силна от това, което се пише.






-Как любимият ти те вдига в периоди на депресия?

-Като ме изведе на разходка. Много обичаме с Деян, когато сме свободни, да се махаме от София. На Великден бяхме с неговото семейство във Видин, изкарахме си прекрасно. Бяхме много спокойни, хапнахме си агнешко, починахме си много добре и с пълни сили се върнахме в София. Деян стои плътно зад мен и се опитва да ме “събира”, когато съм в нервни кризи, помага ми да балансирам емоциите си.


-Пред Антон Хекимян споменахте нещо за дете...

-Не че планираме, това си е Божа работа. Готова съм за това и ако се появи някой ден, ще го посрещна с най-голямата си любов. Аз много обичам деца.

 -За какво мечтаеш?

-За повече спокойствие, за много любов. Мечтая майка ми и баща ми също да са по-спокойни. Мечтая всички да имаме повече възможности за хубава работа и хубави роли… и да не отделяме толкова голямо внимание на битовизмите в живота.

-Какво в живота около нас и в хората те вдъхновява?

-Желанието за живот. Хората, които непрестанно се оплакват, душевно ме затормозяват. Трябва да сме по-смирени, да не бъдем егоисти и песимисти, да сме благодарни за това, което ни се случва. Има толкова много по-страшни и жестоки неща в живота! Никога не знаеш какво може да ти се случи и трябва да живеем тук и сега – в това е смисълът на щастието, на това да оцениш и най-малкото и да го превърнеш в голямо.




Публикувано във в. "Преса", 27 април 2014 г.