Койна Русева: Бях диво дете, сега съм дива жена

Сн.  Даниел Ахчиев

Сн. Chivas

Боряна АНТИМОВА


Койна Русева е родена в Стара Загора в рода на изявени артисти, писатели, музиканти и творчески натури.

През 1993 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на проф. Крикор Азарян и Тодор Колев.

За 20 сезона е направила десетки запомнящи се роли на сцените на Младежкия театър, Театър “София”, Народния, “Сълза и смях” и Театър “199”.

От седем сезона е в трупата на Младежкия театър, където в момента играе в “Летище” , “Страхотни момчета”, “Фрида”, “Нордост”, “Любов и пари”, “Часът на вълците”, “Някои го предпочитат…”.

Във филмографията й са записани 17 заглавия на филми и сериали, като най-запомнящата й се роля напоследък е на Емилия в лентата “LOVE.NET”. На тв екрана стана известна с ролите си в сериалите “Морска сол” (Соня), “Под прикритие” (Бояна Василева, адвокат на Джаро), “Дървото на живота” (Бела).

Омъжена е, има три деца: Калина (17), Константин (15) и Калоян (10).

Сн. Даниел Ахчиев

-Койна, намираме ви в Младежкия театър, на масичката в гримьорната ви лежи папката с новата пиеса, въодушевена сте. Разкажете за новото си предизвикателство.

–Репетираме пиеса, чиято премиера ще е през септември - “Кривите огледала” на Дейвид Линдзи Ъбър, американски автор, изключително “вкусен”, много свеж и интересен. Режисьор е Ивайло Христов, което прави работата още по-интересна. Самата пиеса е шантава, а Ивайло Христов е неординерен режисьор. Всички знаем колко прекрасен актьор е и понякога се захласваме да го гледаме как ни показва, уникален е.

Ролята ми е много интересна, но няма да издавам каква е. Днес съм пробвала част от костюма и съм още по-въодушевена. В тази постановка ще претърпя сериозна физическа транформация и ми е интересно. Работила съм и други неща с видоизменяне, но в тази роля ще бъда най-метаморфозирала физически.

Във "Фрида" в Младежкия Койна е в ролята на любовницата на Фрида (Станка Калчева)

-Приключвате един доста натоварен сезон, със 7 постановки в Младежкия, и участие на други сцени…

-Да, играя на сцената “Сълза и смях” във “Вик за любов” с Асен Блатечки и под неговата режисура, а също и в “Пет жени в еднакви рокли” на Народния театър.

-С Блатечки от много години сте познати като успешен актьорски тандем на сцената и на екрана. Какво е да ви режисира?

-Забавно е. Той режисира на ход, както аз му казвам – докато тече действието на сцената, казва нещо и без да спираме, продължаваме. По време на самата сцена променя нещо и веднага се реагира. Изглежда като вид дресура и е забавно. В първата ни постановка с Блатечки ми беше малко странно, но после свикнах да реагирам по-бързо от обикновено.

Плакат на постановката в Народния с режисьор Асен Блатечки

-Отстрани, без да ви познава човек, двамата с Блатечки си приличате - като характер, излъчване.

-Двамата сме мъжкото и женското на едно и също съществуване. Мъжкият и женският вариант на един начин на мислене и отношение към работата, на поглед към живота… Да, наистина много си приличаме, много сме близко като усещане за нещата.

-Бяхте специален гост на фестивала в Кан. С какви чувства се върнахте, предвид голямата разлика в мащабите?

-Тази разлика е ясна и аз не страдам от нея. Поканата в Кан беше от бранда Jamison и Chivas Regal, които са основни спонсори на фестивала в Кан. Те са издигнали на качествено ново и различно ниво спонсорството и въобще подкрепата на дадено културно събитие. Свикнали сме да мислим, че да подкрепяш културно събитие означава просто да дадеш някакви пари. А там канят актьори от различни държави, обгрижват ги жестоко, вниманието е огромно към всички.

В Кан с тв и радиоводещия Михаил Дюзев, сн. Васил Николов

В Кан бяхме шест човека. Дадоха ни възможност да се почувстваме като истински звезди. Два дена, пълни само и единствено с прекрасни емоции. Грижеха се за нас, все едно сме най-скъпите гости на света.

Имахме честта да бъдем и на световната премиера на прекрасен филм - “Foxcatcher” (“Ловец на лисици”), чийто режисьор Бенет Милър после взе “Златна палма”. Жалко, че филмът не взе, защото заслужаваше. В него има страхотни актьорски присъствия - Стив Карел, Майк Ръфало и Чанинг Тейтъм. Това за мен беше събитие, чувствах се прекрасно!

"В Кан всички се чувствахме прекрасно", сн. Васил Николов

На червения килим в Кан с Дюзев, сн. Васил Николов

-Минахте и по прословутия червен килим като звезда. Наистина ли там всичко е режисирано? 

-Да, там има жестоки правила: тръгваш от точка А, вървиш до точка Б, спираш, 5 секунди те снимат, обръщаш се, вървиш до точка С, пак спираш, обръщаш се, отново те снимат, след което продължаваш по стълбите нагоре. Тези правила в началото ми се сториха смешни, но това е част от една много добра организация.

С Калин Яворов в "Пет жени в еднакви рокли", Народен театър

-Вие бяхте на премиерата на спектакъла на хореографа на “Арабеск” Мила Искренова “Траектории на желанието”, по повод на който тя сподели, че никога не се е срамувала да каже на западните си колеги колко й е бюджетът, тъй като те оценяват съвсем други неща. Каза, че те се възхищават как с такива малки бюджети у нас се творят чудеса. След Кан споделяте ли същото?

-Абсолютно съм съгласна с Мила. Аз отидох в Кан с моята биография. Имам страшно много театрални роли. Снимала съм се и в няколко филма, които не са на нивото на тези в Кан, разбира се. Но аз имам творческо самочувствие. Нямам никакъв проблем със самочувствието си да отида и да бъда гост там. Нямам никакъв проблем да кажа и за какви пари тук правим изкуство. Да, бюджетите са много различни. Но какво, да се откажа? Не, не желая да се отказвам! Или какво, да отида да правя изкуство някъде другаде?… Всеки си тежи на мястото.

Със Стефан Мавродиев в "Любов и пари", Младежки театър

-Вие сте една от най-изявените ни театрални актриси. Как се усещате – повече драматична, повече комедийна или не правите разделение?

-Тези разделения ги правех, като бях млада актриса, току-що завършила НАТФИЗ. Мислех си, че се чувствам по-силна в по-драматичните образи. В процеса на работата, при всяка следваща роля започнах да усещам глад и за друг вид роли. В момента хвърлям еднакво желание, любов и страст и в едните, и в другите роли.

-На щат сте в Младежкия театър, това означава ли, че трябва да приемете всяка роля, която ви предлагат?

-Когато човек е на щат, трябва да се съобразява с програмата и разпределенията. Но винаги има някакви изключения, така че можеш, ако нещо ти е крайно неинтересно, да се откажеш. Специално в Младежкия театър това досега не ми се е случвало. Интересни са ми всички пиеси, роли и режисьори, с които работя тук. Но ми се е случвало да отказвам роли в други театри. Все пак в Младежкия съм на щат от седем сезона, а творческата ми биография е от 20 сезона.

С Александър Хаджиангелов в "Някои го предпочитат"

В "Нордост" в Младежкия театър

-Как се отнасяте към клишета от типа на “българската Марлене Дитрих”?

-Подминавам ги с усмивка.

-Как гледате на участието си в сериали? Някои казват, че това не е чак толкова високо киноизкуство.

-Не, напротив, за мен това е поредната работа пред камера, ако имаш късмета с добър текст, ако зад сериала стои добър сценарен екип, и ако имаш щастието да се срещнеш с добри колеги и режисьор. На мен ми се случи.

Срещата ми с Виктор Божинов в сериала “Под прикритие” е събитийна в моя живот като усещане, като разбиране. Когато се снима сериал, времето е много малко, трябва да се бърза. И впрягаш целия си опит, цялото си можене, не само за да заснемеш адекватно сцената, а да бъдеш верен на персонажа си, при това - бързо. Затова е много важно и бързо да се разбираш с режисьора. С Виктор Божинов беше така. Ако в живота има любов от пръв поглед между двама души, в работата има разбиране от пръв поглед.

Като Бояна Василева, адвокат на Джаро в сериала "Под прикритие"

-Липсва ли ви киното?

-Не, защото точно в този момент не мога да си вдигна главата от работа. Много репетирам, много играя на сцена, пътувам из страната с постановки. Нищо не ми липсва, всичко ми е наред. В нашите среди има един израз “Днес има, утре няма”. Понякога си претоварен от работа, друг път имаш дълъг период, през който само играеш представления. Моите в момента, слава Богу, са ми достатъчно много. Задава се и нов проект. У нас актьорите, които работят повече, са ангажирани и в театъра, и в телевизията, и в киното.

-Озвучавате и анимации, харесва ли ви това?

-Да, в “Ледена епоха” озвучих един женски мамут, вдигнах си рейтинга пред децата с този филм.

Като Емилия във филма "Love.net"

-А липсва ли ви този специфичен начин на работа в киното – пътуване, снимки на различни терени?

-Защо да ми липсва, аз продължавам да пътувам, само че с театрални представления.

-Вие сте и една от “Мацките на Коко”, както наричат актрисите от изключителния клас на Крикор Азарян и Тодор Колев. Какво ви дадоха те?

-Всичко. Всичко от А до Я на нашата професия, при това – в уникален тандем! Те бяха като наши водители в прохождането ни в професията. Много внимателно, много умно ни водеха. Научиха ни да ценим и уважаваме театъра като такъв. Да уважаваме всичко, което се крие зад тази дума театър, като се започне от сценичните работници и се стигне до актьорите. Цялата машина. Да я разбираме, да я познаваме и уважаваме.

Имахме късмет да сме с тях, но мисля, че и те имаха късмет с нас, защото бяхме наистина събитиен клас. Всички днес са имена и всички до един работят в професията.

Сн. Васил Николов

-И друг етикет се употребява за вас: “Койна е мъжко момиче”.

-Ако някой си мисли, че толкова добре ме познава и може да ми сложи етикет “мъжко момиче”… Голата истина е, че слагат етикети тези, които просто имат някаква идея за Койна, а не познават същността на Койна. За мен тези етикети са някаква смешка.

-Кой познава Койна всъщност?

-В работата - никой. А в личния живот ме познава този, който аз съм решила да ме познава. Този, пред който аз съм решила да се разкрия.

-Такава ли дива и своенравна бяхте като дете?

-Въобще не смятам, че съм своенравна. Да, бях диво дете, сега съм дива жена. Дива – във всичките аспекти и нюанси на тази дума. Не бях ординерното момиченце с руса косичка и сини очички тип принцеса. Бях дивачка.

-Наследница сте на хубав старозагорски род от изявени артисти, писатели, музиканти.

-Да, симпатичен ми е родът. Аз съм смесица от здрав селски корен и градска интелигенция. Аз съм някакъв микс между тези две неща.

-Децата ви тръгнаха по вашия път…

-Силно казано.

-Калина и Константин се снимат във филми, участват в постановки…

-Да, снимат се от време на време, синът ми има и театрални постановки.

С Атанас Атанасов в "Летище", Младежки театър

Койна като дете

-Те сами ли решиха да участват, защото са израсли в театъра?

-Стремила съм се моите деца да не израстват в театъра. Държала съм ги настрани от работата ми. Не съм успявала на сто процента, разбира се, но най-често е висял по репетиции малкият ми син Калоян. Големите - Калина и Константин, не толкова много. Още е рано да се каже дали ще тръгнат по моя път. Просто са участвали в няколко проекта, където е имало нужда от деца. Обаждали са ми се колеги, пробвали са ги, аз съм видяла, че стават и съм ги подкрепяла в това, което правят.

-Най-голямата дъщеря ви Калина е на 17 години, не е ли решила вече?

-Те на 17 най-вече не знаят какво искат.

-Не се сещам за друга актриса с три деца…

-И няма такава сред българските актриси. Единствената съм. Аз съм майка-героиня (Иронизира, смее се).

Една от любимите снимки на Койна от Кан. "Направи ми я скромен
местен фотограф, не си каза името, каза само:"Ппишете Chivas"  

-Как един толкова креативен човек на изкуството би могъл да организира живота си по такъв начин, че да бъде пълноценен и вглъбен на сцената, и в същото време добър родител?

-Казвала съм го и друг път - с желание и с тичане. Не съм сама, помага и съпругът ми. Имаме и прекрасната Елза, без която сме за никъде. Имаме също и SOS баба, майка ми, която се включва в най-критични ситуации. Само едно обаждане – и тя вече е на линия. Без тези трима души не знам как бих се справила.

Между нас има добра организация. И желание, разбира се. Ако искаш само да си гледаш децата и да си стоиш вкъщи, прави го. Ако искаш да работиш и да си качествен в работата, с три деца е невъзможно без помощ от други хора. За мен животът е микс от тези неща, аз така го разбирам и така го живея.

-Какво обичате да правите, когато останете насаме със себе си?

-Най-различни неща, но те са интимни и нямам намерение да ги споделям с другите. Хоби… Какво хоби?! Не, не се занимавам с глупости. Нямам време за нищо такова.

-Мечтаете ли все още?

-Да, много обичам да си мечтая, преди да заспя. Нали няма да ме питате за какво? (смее се) Това си е моя работа.


Публикувано във в. "Преса", 15 юни 2014 г.

Николай Урумов: На сцената аз летя – II част

Боряна АНТИМОВА


Николай Урумов е роден на 6 юни 1963 г. в Каварна. До VIII клас учи в с. Българево до нос Калиакра, а гимназия – в Балчик. През 1990 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ, в класа на проф. Николай Люцканов. Бил е на щат в театър "София", Народния и Младежкия театър, а след 3 сезона на свободна практика през 2011 г. се завръща в Народния театър.

Играл е на сцените на “Театър 199” и Армията, а също и на Пловдивския, Шуменския, Габровския, Търговищкия, Добричкия, Старозагорския, Русенския и Плевенския театър. Има 72 роли в наши и чуждестранни филмови продукции и сериали, 62 роли на сцената и десетки в телевизионни програми.

Сн. Александър Нишков

Има 14 награди от международни театрални фестивали. С пет номинации за "Аскеер" (1993, 1995, 2000, 2002, 2009), два пъти е носител на наградата (Каракалпаков в “Двубой”, 2000 и Клов в “Краят на играта”, 2009 г.). С две номинации за "Икар" (2002, 2004), като през 2004 е носител на наградата (Маргариди в „Криворазбраната цивилизация“). 

Носител е и на наградите "Най-добра мъжка роля" на Друмевите празници в Шумен (2011) и на "Чудомир" в Казанлък (2012). Озвучава анимационни филми, сред които “Ледена епоха” (Диего), “Алиса в страната на чудесата” (Додо), “Цар Лъв” (Скар) и др. Автор е на  разкази, публикувани във в. "Литературен форум". Женен е, има дъщеря Далия-Никол на 20 г.

В моноспектакъла "Живот в кашони"

(В първата част Николай Урумов разказа за новите си роли, за предстоящите планове и как се чувства на 50)


-Николай, много твои колеги хвърчат от снимки на сериал на сцената. Ти също си се снимал преди, но не и напоследък.

-Последните три години не се снимам в сериали.

-И то точно в разцвета на българските сериали. Защо?

-Сега е разцветът на сезонните сериали. Аз в такъв тип продукции не съм се снимал. Моите роли са били в един малко по-дълъг филм, който е от 6, 7, 8 серии от няколко часа кино.

-Причината да не се снимаш в сезонните сериали не е ли, защото в тях не може да създадеш един по-дълбок образ?

-Различни са причините. Имало е случаи, в които съм отказвал, защото не са ме провокирали предложенията. Друг път съм отказвал заради финансовата страна на договора. На някои съм отказвал, защото съм бил прекалено много зает. Защото те искат да разполагат с времето ти. Съгласи се, че не мога да играя в толкова много спектакли, да пътувам из страната и в същото време 4 или 5 дни в седмицата по 12 часа да бъда на разположение на един снимачен екип.

Аз съм имал такъв тип прекъсвания на театралните си ангажименти. Напускал съм щатния състав на Народния театър, прекратявал съм безсрочния си доживотен договор, и то в продължение на три години. Бил съм на свободна практика само и само да не бъда в тежест на театъра и да се отдам на киното.

В моноспектакъла "Лалугер"

-Кога беше това?

-От 2003-а до 2006-а. В този период се снимах в сериите на “Бай Ганьо се завръща от Европа”, сериала “Патриархат” с Дочо Боджаков,“Изпепеляване” със Станимир Трифонов. Тогава гостувах в театъра само на хонорар. Явно сега ми е повече театрален период. А има и други сериали, в които не са ме поканили, може би не съм се вписвал в техния кастинг. Но се радвам, че има такъв разцвет на нашите сериали, защото това означава тренинг, създава се среда за израстване.

-Да, но много театрални режисьори канят актьори с екранна популярност, за да привлекат повече зрители на сцената.

-Има различен тип популярност. Може би някои хора идват в театъра да ме гледат, защото са ме харесали, когато са гледали “Хайка за вълци”, “Патриархат”, “Бай Ганьо се завръща от Европа”, “Клиника на третия етаж”, “Английският съсед”, или ме помнят още от първия ми сериал – “Дом за нашите деца”…

Но популярността не играе на сцената. Популярността играе на билетната каса, докато хората си купят билети. После всичко е в ръцете на актьора на сцената.

Като смахнатия професор в сериала "Клиника на четвъртия етаж"

-Някои прекалено “стерилни” интелектуалци казват, че сериалите били едва ли не чалгата на актьорската професия.

-Не бих казал. Имаме добри сериали, като “Под прикритие”. И въобще Димитър Гочев, Димитър Митовски и Росен Цанков са един успешен екип. Всичко, което те са произвели, не бих го нарекъл чалга, напротив, работи се по законите на голямото кино. И те го знаят и владеят много добре, защото преди да стигнат до тези сериали, имаха доста филми. Освен това много четат, интересуват се, внасят най-новата техника, с която се снима навън… Е, има и такива сериали, в които на третата минута ти идва да превключиш канала.

-Някои актьори обаче съвсем искрено споделят, че се снимат в сериали за скърпване на семейния бюджет. Актьор къща храни ли?

-Преди време с оператора Емил Христов си говорихме за това, че да, ние не снимаме в сериали, държим на някаква хигиена, но в крайна сметка не се знае докога можем да издържим така. От една страна имах нужда малко от откъсване от екрана чисто на физиономията ми, но от друга страна пък трябва да се поддържа тренинг. И не бих казал, че някои колеги отиват само, за да не гладуват, не, човек би могъл да се нахрани и по достоен начин.

Не е казано, че само от сериали може да се издържаш. Ако това е причината един актьор да се снима в сериал, значи при него компромисът е бил доста голям. Разбирам ги тия колеги, вероятно не са имали достатъчно друга мотивация. Жалко…

Като смахнатия професор в сериала "Клиника на четвортия етаж"

-Някои казват: “С халтурата си осигурявам средства за живот, а пък иначе си играя каквото си искам”.

-Е да, ама не става… Във времето съм се старал да се вслушвам в хора, които уважавам и чието мнение ценя. Например за това да не се впускам в какво да е и как да е, да не допускам всеядност, ми е говорил още като студент във ВИТИЗ Теди Москов.

Беше дошъл на един от нашите годишни изпити и ме виждаше как се пробвам от едно в друго, защото ми се играеше, защото исках да опитам. Попита ме: “Защо го правиш? Ти си силен в това, което можеш, в комедията например”, а аз: “Ами нека да опитам, да видя какво е”.

Той тогава ми каза неговата максима, нещо, над което човек не може да не се замисли: “Аз не искам да свиря по малко на тромпет, на пиано, на цигулка. Може да свиря на един инструмент, но да е виртуозно”. Тези негови думи още ми стоят в съзнанието.

Коста Кейкенов във филма "Моето мъничко нещо"

Помня и друго. Когато през 2009-а получих “Аскеер” за главна мъжка роля за “Края на играта” на Бекет, режисьорът Лилия Абаджиева ми каза: “След това ти не би трябвало да приемаш каквото и да е на каквато и да е цена и както и да е. Не можеш да правиш каквото и да е”.

Старал съм се във времето и това да не изтрия от паметта си. Много са тези съвети, мисли, които са ме водили крачка по крачка напред. В главата ми още кънтят думите на Коко Азарян, Стоян Камбарев, Елена Цикова, Вили Цанков, Николай Люцканов. Това са оценките и напътствията, които са ми давани в професията. Те ме подготвиха за ситуации, в които бих могъл да попадна.

В главата ми изникват мъдри думи от разговорите с Иван Кондов, Наум Шопов, Константин Коцев, Георги Черкелов… Те са ми още някъде в мен. Спомням си какво казваше Крикор Азарян за моя герой Чеботикин от “Три сестри”, но всъщност като че ли това беше самият Азарян: “Той стои, гледа и поставя диагнози. Всичко онова, което ще им се случи на другите, на него вече му се е случило”. Тъй като всичко онова, което на мен предстоеше да ми се случи, на Азарян вече му се беше случвало, той се опитваше да ме предпази и да ме насочи в правилната посока.

С режисьора Лилия Абаджиева

-Поел си по трудния път – отдаден на театъра, не снимаш сериали, където заплащането е по-добро… Жена ти Пепа проявява ли разбиране?

-Никога не съм имал противоречие с близките ми по този въпрос. Дори майка ми и баща ми да са били на друго мнение, никога не са го изразявали открито пред мен, защото са ми вярвали, че правя правилното. И това доверие за мен е било винаги важно. Когато вкъщи при най-близките си хора имаш спокойствието и доверието, ти вече в работата си можеш да летиш.

Както казва Константин Станиславски, влизайки в театъра, човек трябва да окачи на закачалката личните си проблеми. Когато прекрачиш прага, необременен от такива проблеми, полетът ти на сцената е много по-лек.

Озвучава тигъра Диего в "Ледена епоха"...

-Озвучавал си симпатични анимации, за кеф ли го правиш?

-Да, по Коледа излезе “Нико - 2”, едно коледно филмче за едно малко еленче. Аз озвучавам един стар елен Тобиас, който е бил някога един от елените на Дядо Коледа, но вече е ослепял, остарял, пък не иска да си го признае пред мъничкото еленче. А то наивно, попада в един враждебен свят, в който този елен Тобиас му помага да оцелее… Една много красива приказка, която препоръчвам на всички, и малки, и големи.

-Напълно в традициите на големите холивудски актьори, които дават гласа си под наем за хубави анимации.

-Преди това озвучихме “Кумба”. В “Цар Лъв” съм чичо Тоскар…., който в оригинала се озвучава от Джеръми Айрънс. Но най си ми е любим “Ледена епоха”, там съм тигърът Диего. Не знам защо така се случва, но всички тигри, лъвове и леопарди ги озвучавам аз. Може би има нещо характерно в тембъра ми…

Сн. Александър Нишков

-А може би, защото си като тигър на сцената и пред камерата?

-Може. (Смее се) Но подборът на гласовете за тези озвучавания не се прави тук. Всеки глас за всяка една от ролите се записва и изпраща в Щатите, в продуцентската компания, била тя “Туенти Сенчъри фъкс” или в “Уолт Дисни”. Там прослушват всички записи и казват: “Това е гласът, който ще озвучава на български този герой”. Така попаднах в тези емблематични за последните години анимационни филми.

СЛЕДВА
ПЪРВА ЧАСТ
ТРЕТА ЧАСТ

Публикувано във в. “Преса”, 5 януари 2014 г.

България в сърцето: Отвъд Африка Родопите са прекрасни

Върнах се в родината, за да дойда на себе си, казва Нина Коларова

Боряна АНТИМОВА


“С какво ли мога да съм интересна на хората, освен с депресията си от безсмислено прекарания си живот?”, кокетничи Нина. Избрала е да посрещне 55-ия си рожден ден не под магнетичното африканско небе на Претория, приютило я за цели 20 години, а сред магията на Родопите, където всичко ухае на близко и родно.

“И хората тук са различни. Много са добри, милосърдни, природно интелигентни и духовни. Пеят, рисуват, пишат, рецитират стихове или свирят на гайда и пиано… Тук осъзнах, че без духовната храна се превръщаме в роботи, в зомбита, в човекоподобни същества. Без любов и милосърдие сме едно провалено поколение”, въздиша Нина.

“Добре че посетих Родопите, за да дойда на себе си. Живеех 20 години в Претория като в кошмарен сън. Излизах от казината само когато ми свършваха парите, за да поработя и пак да се върна обратно”, продължава дамата. Дошла е в Родопите по покана на своя приятелка от Фейсбук, художничката Нина Пишинова, чиито картини я омагьосали.

Говорим за това, в какво се превърнаха бунтарките от нашето поколение. “В най-различни героини се превърнаха… Някои станаха алкохолички, други – като мен гемблери (комарджии), трети еснафки, четвърти – огорчени неудачници. Пети се самоубиха… И тук-таме “преуспели” благодарение на успешен брак с чужденец богат…

Но има и “щастливи бунтарки”, или по-точно, те си внушават това… Със сигурност всички сме остарели – някои като външност, други като душа. И сега се надяваме внучетата да ни внесат последната порция щастие в живота”, казва тъжно дамата.

Младата актриса Нина Коларова е сред щастливците, завършили първия клас на Тодор Колев и Крикор Азарян във ВИТИЗ през 1980 г. Заедно с още четирима млади актьори я изпращат по разпределение в Димитровградския театър. Всичките са ентусиазирани, оптимистично настроени, вярващи и обичащи театъра.

При тях отива Илия Добрев и правят постановката “Пеперудите са свободни”. А Тодор Колев специално отива в Димитровград, за да направи “Човекоядката”, с голям успех. Азарян взема Нина в Сатиричния театър и играе в главната роля в “Максималиста” на Станислав Стратиев, заедно с Кирил Варийски, и в “Мъртви души” на Здравко Митков.

С Кирил Варийски в "Максималистът" 
на Станислав Стратиев  в Сатирата,
постановка Крикор Азарян, 1983 г. 

Нина емигрира през 1992 г., когато “комунизмът колабира”, а тя не може да понесе как хората се редят на опашки за насъщния и не им е до театър. Тогава е разведена, с дете на 4 години – Паолина, и среща Васил Кованджийски, технически директор в Сатиричния театър. Двамата заминават за Южна Африка, заедно с двете негови дъщери и нейната.

Установяват се в столицата Претория. “Нямахме никого там, но Васил си беше наумил, че това е най-добрият вариант за емиграция. По това време се беше разчуло, че в Претория търсят бели хора, че плащат билетите на емигрантите от страните като нашата, с нова демокрация”, разказва Нина.

Привлича ги и “най-хубавият климат в света”. Зимата там е много мека, през нощта понякога е хладно, но през деня е до 20 – 25 градуса. И всеки ден грее слънце, което, оказва се, не е чак толкова хубаво. Там също много хора гълтат антидепресанти като бонбончета.

Оказва се, че климат с недостиг на слънце и с прекалено много слънце еднакво отключват депресиите. Пък и белите жителки там са свикнали всички да живеят като кралици, преди да се намесят американците и да поискат повече свободи за тъмнокожите. “След като те превзеха властта, всичко се сгромоляса и тръгна надолу, а много бели жени започнаха да се тъпчат с антидепресанти и да карат кола, което е абсолютно противопоказно”, споделя българката.

Нина и Паолина - коя е майката?

Първата работа на Нина в Претория е като сервитьорка, за да учи езика, а мъжът й започва търговия с електроуреди. “Каква актьорска кариера?! Простих се с това още като заминах”, казва Нина. Тя отваря малко кокетно магазинче за домашни потреби в центъра на Претория и в начало нещата вървят добре.

Но постепенно кварталът около магазина се заселва от тъмнокожи. “Те нахлуха в слънчевия ни квартал - “Съни сайд” – и стана страшно. Белите започнаха да се изнасят по покрайнините, тъй като престъпността много се засили. Нямаше човек да не е пропищял от обир на къщата, или че са му отмъкнали колата.

Когато и на мен ми откраднаха моята и ми разбиха прозореца на светофар, в центъра на града, всички ми казаха, че съм била късметлийка, че съм останала жива. Защото в повечето случаи белите там са убивани и изнасилвани. В Претория е като военно положение.

По-рано беше опасно единствено когато минавахме през кварталите на африканците. Сега обаче те станаха още по-нагли, влизат в охраняеми къщи и убиват деца пред родителите им, гаврят се с тях… Напоследък съвсем са се разпасали, обират и убиват и по-заможни сънародници”, въздиша Нина.

Тя опитва и бизнес с шивашки цех, като с още две българки шият якета, блузи и печелят добре, но после дамите напускат страната и Нина закрива бизнеса. Напоследък е агент по недвижими имоти. Междувременно се разделя със съпруга си и живее 6 години сама с детето си в апартамент с ипотека.

“Преживях тежки дни, но и през ум не ми мина да се прибера. Чувах, че е нас има голяма безработица и хората бедстват. Преди 12 години, когато идвах за последен път, всичко ми се стори ужасно – мръсотия, зли, уплашени, стреснати хора. Но сега България е просто прекрасна. Това вече е Европа. Сигурно на старини ще се върна тук. Ще си купя къща в Родопите. Преди това обаче искам да поживея във Франция, на Ривиерата”, мечтае Нина.

Навремето тя изпраща дъщеря си на 18 години да учи езици в Италия, а Паолина става истинска гражданка на света. Живее година в Англия, след това в Рим, Барселона, Милано, във Франция - Ница и Монте Карло. Владее няколко езика и наскоро ще замине на работа в Швеция, хвали я щастливата майка.

“А как ухае божурът в Родопите…” – Нина с артиста от Смолянския театър Никола Пашов на разходка край с. Горна Арда 

В Претория Нина се омъжва за трети път за немския евреин от Америка Джоуи Бишоф, също агент по недвижими имоти. С него живее от 10 години, но признава, че не й върви с мъжете. “Бях много самотна в Претория. Нямаше любов, нито приятелство и след работа отивах в казиното. Бях се пристрастила и печелех много добри пари. Не съм залагала сериозни неща, като кола или жилище. Издържах детето си в Европа и се чувствах отговорна за финансите ни”, признава Нина.

“Не мога да повярвам… Станах на 55, а съм с все същия акъл и държание като в късен пубертет”, смее се Нина. Не й е много приятно, че остарява. Но смята, че промените са за добро.

“Представяш ли си цял живот да си млада, хубава, желана – така няма да ти се иска да си отидеш от тоя свят. Трябва да се опиташ да преживееш всичко, което искаш, за да си тръгнеш с удоволствие”, смята българката с африкански тен, по който времето сякаш не е изписало нито една бръчица.

Публикувано във в. "Преса", 10 юни 2012 г.