Лекари събират пари за онкоболни на благотворителен бал

Фондацията, създадена с цел даряване на безплатни импланти за онкоболни жени и на зъбни протези за бедни стара хора, е сбъдната мечта на д-р Елиза и д-р Йордан Георгиеви

Средствата ще бъдат дарени за силиконови импланти на жени, претърпели мастектомия

Благотворителен бал в подкрепа на жени с карцином на гърдата организира плевенската Фондация „Св. Иван Рилски”. Инициативата е на 30 октомври в столичния хотел „Хилтън”. Дарителският куверт е на стойност 100 лева. Очаква се да бъдат събрани и допълнителни средства от продажбата на икони, пластики и книги. Парите ще бъдат използвани за поставянето на силиконови импланти на жени, претърпели мастектомия.

„Това е четвъртата благотворителна инициатива, която правим. Тази есен решихме балът да бъде в столицата, тъй като помагаме на жени от цялата страна. В София има много повече хора с възможности, на които разчитаме да ни подкрепят”, каза д-р Елиза Георгиева, специалист по образна диагностика и съпредседател на фондацията.

За поставянето на един силиконов имплант жената минава през два етапа в период от 6 месеца, обясни тя. По време на първия се слага експандер (стерилна торбичка), който цели да направи нужния обем. След около половин година той се отстранява и на негово място застава траен силиконов имплант.

Любимката Тони Димитрова (на снимката - с д-р Елиза Георгиева) също се присъедини към благородната кауза, като пя безплатно на предишния благотворителен бал

Психологът Илиан Илиев

До момента фондацията е дарила импланти на пет жени, като стойността на всеки един с поставянето е 5 500 лева.

„Малко от жените, които идват при нас, имат подобни финансови възможности и могат да си позволят такава операция”, коментира психологът на фондацията Илиан Илиев.

Според него обаче възстановяването на гърдата след мастектомия е ключов момент за последващо справяне на пациентката с болестта.

„Жените изживяват страшен шок, когато загубят гърдата си, защото тя е част от тяхната женственост. Още по-тежко е, когато при химиотерапия започне да пада и косата. Всичко това оказва изключително негативно влияние върху психиката, а основното при превенция на онкологичното заболяване е минимизирането на стреса и постигането на максимално спокойствие”, поясни психологът.



В тази посока Фондация „Св. Иван Рилски” вече работи активно с 12 онкоболни жени, които получават безплатна психологическа помощ. Организирана е специална група за споделяне на опит, в която се използват различни терапевтични практики. Всяка от пациентките може да се възползва и от индивидуална подкрепа, посочи психологът.
Източник: health.bg



ОЧЕРК ЗА Д-Р ЕЛИЗА
ОЩЕ ЗА ФОНДАЦИЯТА
КАК ВЪЗРАСТНИ СОЦИАЛНО СЛАБИ ХОРА ПОЛУЧИХА ЗЪБНИ ПРОТЕЗИ
ОЩЕ ЗА НАЧАЛОТО

Д-р Неделя Щонова: Поддържам духа си здрав с обич и прошка

Интервю на Боряна АНТИМОВА за ценностите, “белите” каузи и оцеляването във време на меркантилност, гняв и противопоставяне

Предаването й не прилича на никоя друга от здравните рубрики, с които щедро е наситен тв ефирът ни. И заглавието е различно – “Духът на здравето”. Излъчва се по bTV в ранен неделен час, 7 сутринта, но д-р Неделя Щонова е оптимист, че бързо набира аудитория, защото е уникално. И тя самата е уникална – като “извънземно”, но в оня хубав смисъл на човек с възвишени и хуманни идеали, толкова редки във все по-комерсиализираното ни общество.

Д-р Неделя Щонова е специалист невролог и се занимава с аналитична и когнитивна психотерапия. Специализирала е във Weill Cornell Medical College, Ню Йорк и Hôpital Européen Georges-Pompidou, Париж.  Член е на Европейското дружество по клинична невромузикология и на италианската фондация Giorgio Brunelli,  занимаваща се с изследване на гръбначния стълб.

Родена е на 9 юли в Пловдив. До V клас живее с родителите си в Мапуто, Мозамбик. Завършва  Медицински университет - Пловдив, специалност медицина, работи в клиниката по неврология към УМБАЛ "Св. Георги” - Пловдив.

Носител е на множество журналистически награди у нас и по света, сред които златна статуетка от Стокхолм, в конкуренция с 22 страни, за предаване на тема захарен диабет.

Преди "Духът на здравето” в продължение на 10 години д-р Щонова е автор и водещ на образователното предаване за здраве и проактивна здравна култура - "Преди лекарствата”. Съавтор е на в две книги: "Болката и нейното лечение” и  ръководството за брачно консултиране – "Аз и ти заедно възможно ли е това” -  заедно с проф. Румен Стаматов. Има дъщеря Лилия Сапфира на 7 години.

-Доктор Щонова, ащо решихте да наречете предаването си “Духът на здравето”?

-Ето един невероятен факт – Бог ни е дал великия дар на духа си, който живее в сърцата ни, а ние понякога се държим така, сякаш него го няма там. Днес имаме диктата на кредитните карти и високите токчета, консуматорският нагон е мобилизиран до край,  всичко е визия, силиконът се рее като балон с хелий в увеселителен парк, успехът, властта и лъскавият лайфстайл са основни ерогенни зони, парвенютата се кипрят като сицилиански атове…

Днес сякаш всичко  се „оттича по ледените води на егоистичната пресметливост”. Казват, че сме склонни да идеализираме нещата, които най-много ни липсват… Е, на мен, днес духът ми липсва, затова и предаването  се казва така. Защото духът на здравето не е само холестеролът да ти е 5 mmol/l и  кръвното налягане 120/80  mmHg…

В нас живее сила, далеч  по-силна от плътта и всичко видимо... И аз бих искала да поканя тази невидима, вътрешна, понякога забравена сила – духът, да влезе, да заповяда, да възкръсне във всеки дом и в душата на всеки човек и наш зрител.

Духът като семейни ценности, духът - като традиция, като приемственост между поколенията, като култура на общуване, като хубава, истинска, домашно приготвена храна, като естетична и като етична норма, ако щете… Днес е едно друго време, с едни други мотивации…с  една друга динамика…

Но вижте какво става – нацията ни, хората, децата… Губят кондиция и всички ставаме все по-болни… И все по- тъжни… Духът е  най-важното, най-крехкото, той е главният символ на вярата. И без него всичко е нищо.  Живеем го тоя  напрегнат, високотехнологичен живот, но мисля, че тоталната експанзия на материалното, не подхранва здравето…





Във Франция например е имало периоди, когато културата е била религия, сега сме свидетели как шоубизнесът и хиперконсумирането триумфират в общественото пространство. Като лекар мисля, че тази бездуховност ни разболява. Правословната духовност и тя говори за Святия дух, говори за това, да бъдем изпълнени с духа, да имаме дарбите на духа, утехата на духа…

Духовността обаче, не е абстрактен религиозен живот, а е извор на чисто познание. И  ние  го дължим на децата си – защото те са бъдещето, обичта, смехът и уроците ни. И ние им дължим тази  любов, доброта, силен дух, личен пример и труд.

От 2000 година се наблюдава осезаемо влошаване на здравословното състояние при 51% от децата у нас. Наднормено тегло, проблеми с психиката, поведенчески проблеми, агресия. Шумно рекламираното здравословно хранене в детските градини и училища не работи, децата се тъпчат с долнопробни храни, родителският контрол върху чипс, кола, боядисани сокове е доста занижен. Всяко второ-трето дете живее при разделени родители…

Този род всекидневни спектакли разболяват и ограбват. Отношението към здравето е въпрос първо на семейно възпитание. Когато нещо се прави постфактум, тогава вече имаме мисията невъзможна или трудноизпълнима. А това възпитание  - да бъдеш мъдър, благоразумен, търпелив, кротък, щедър, правилен, смиреномъдър - се движи от Духа… И точно това постигане на  вътрешен благодат възражда и има дълбоко оздравителен ефект. Затова сме „Духът на здравето”.

 -А вие лично как поддържате духа си здрав, докторе?

-С обич. Работа. И прошка. Някъде между 20 и 30 години, когато имах 10 години, посветени на учене – 6 медицина и 4 неврология,  разбрах, че психиката и тялото са кибернетична система, че между емоциите и здравето има връзка.

Естествено, като всеки човек, съм имала моменти, когато съдбата ме е притискала и аз съм реагирала деструктивно спрямо себе си и духа си. После разбрах, че  сълзите, гневът, тъгата, страхът, нуждата от контрол, конфликтите, доминацията..  са  една неправилна интерпретация и реакция на случващото се.

Бързо ми се натрупваха свидетелства в болницата, с пациентите, с приятели, изобщо от целия личен и споделен опит, започнах и  да преглеждам публикациите как  болестите са директно свързани с типа конфликт, който ние преживяваме. И така за себе си, още тогава, съвсем съзнателно и с много труд,  избрах друг път – да поддържам духа си здрав с обич, смисъл, простителност,  добронамереност и работа. С развитие на дарби и умения. С отдаденост към смислени каузи.

-Как изглежда всичко това във всекидневието ви?

Общувам активно с дъщеря си, изследваме света заедно с нея, рисуваме, свирим  на пиано, пиша статии, композирам музика на пианото, имам записан диск (пея), спортувам много – ски, тенис, плуване, балет, йога. Творя, всяко едно предаване за мен си е моето произведение на изкуството. Всеки излекуван пациент също.

В арт терапията на  това му се казва сублимация – възможност за активен израз на емоцията и  възможност за себеосъзнаване посредством творчество. С две думи поддържам духа си здрав с повече артистичност, творчески подход,  смисъл и креативност  и по-малко невротичност. Аз  за това и  станах невролог. За да зная как се държат под контрол тайните механизми на емоционалния интелект.

-Как да поддържаме духа си здрав в това болно време? Вижте какво става около нас – криза, протести, безработица, безпаричие…

-Човекът няма да оцелее ако не научи, че е гостенин на битието според великолепната формулировка на Хайдегер. Дългът на гостенина е да остави дома на домакина по-красив, по-богат и по-хуманен, отколкото го е заварил.

И понеже нищо не е вечно на този свят, дори и болното време, когато си тръгваш отнякъде – било то от политиката, от телевизията, от любовта, от работата… остави късчето земя след себе си по-облагородено.

Нека краят на всеки път е белязан с това, да сме оставили нещо красиво и смислено. Това може и да е едно прекрасно възпитано и изградено дете или дори една човешка, нравствена изключителност. Няма нужда от големи гръмкости и светещи реклами. Защото това е кардиналния въпрос според мен – какво оставих след себе си…

Дълбоко вярвам в предаването на обич, култура, дух и красота между хората, в любовта, в семейството, от екрана, между поколенията и когато отдаваш дължимото по тази линия, духът остава здрав. Крещящият от алчност свят ме ужасява.

-Какво имаше в живота ви преди това предаване?
-Винаги е имало мечтата, всяка сутрин  да събуждаме децата си с целувка и после след години да се разхождаме по дълъг безлюден плаж и внуците ни да тичат наоколо. Иначе - много учене, дисциплина,  много изпити, конгреси,  книги, винаги е имало един неутолим интерес към мозъчните неврони  и към мистиката на това как работи мозъкът. Благодаря на съдбата, в живота ми е имало и има уникални хора – като ум, достойнство,  и светоусещане.

Имало е 6 години високите вълни на Индийския океан, живяла съм в Мозамбик, 20 години пиано, имало е 6 години медицина, 4 години специализация неврология, 6 години балет, 10 години тенис, 10 години здравното предаване – „Преди лекарствата”, което правих в друга телевизия, 15 години брак, 8 години най-приказното нещо на света – това да бъда майка, куп клубни принадлежности, много спорт,  работа.. изобщо аз съм по дългите проекти… и се надявам и занапред да има още много хубави вълни по които да сърфирам

-Какво беше детството ви? Като малка играехте ли на “чичо доктор”?

-Детството ми… От него помня едно космическо синьо море, което понякога го докарват с фотошоп  в туристическите реклами за тропически дестинации – всъщност говоря за Индийския океан. И тъй като водата му е доста по-солена от това на черно море например, като се гмурнеш и след това изплуваш на повърхността, поемаш дъх, лягаш по гръб и просто можеш да се разтвориш върху почти неподвижната вода.

Това  ще го помня цял живот, изобщо  Мозамбик е един от най-прекрасните периоди в моя живот. Бяхме заедно и неразделни с брат ми, майка и татко, всяка неделя се разхождахме по крайбрежната ивица,бяхме безумно единни като фамилия,  после плувахме в Индийския океан, след като отлива освободеше голяма част от брега събирахме малки морски животинки, червени звезди, още помня невероятните пазари с екзотични плодове, манго, папая, банани, ананаси, кокосови орехи, дрехи с африкански мотиви, африканското изкуство.

В Мозамбик 50 % от населението е необразовано, а 60 % от държавния бюджет се покрива от международни помощи. Но този период ми помогна с това   - видях на практика, как   по-малко консуматорски настроените  общества, хора, души… са много по-щастливи.

-Мечтали ли сте и за друга професия като малка?

-Като малка имах три мечти – да стана лекар, пианистка и балерина. Играех си и на трите по много. А и моят баща, много обича медицината, когато е кандидатствал медицина, не го приемат за малко, той е бил първият след чертата. И понеже аз много обичам родителите си, за мен бе въпрос на чест да сбъдна една мечта на татко.

А майка, като всяка предана загрижена майка смяташе, че е твъъъърде тежка специалност за нейната малка синеока балеринка, но аз винаги съм следвала личната си легенда. Не си падам по лесните и повърхностни роли.




-Защо избрахте да специализирате точно неврология?

-Винаги съм искала да разбирам геометрията на мозъка, високите характеристики на съзнанието, наличието на духа, природата на духа, висшата енергия на човека.. и как всичко това бива впрегнато за растежа на един човек или пък за неговия провал…За да разбереш това, е  необходимото ниво на познание…

Че аз като се явявах на изпита за специалност по неврология, знаех всичките ядра, структури и проводници в мозъка, на срезове през два милиметра. Мисля, че за да разбираш и анализираш чувствата и душата, трябва да си много наясно с анатомията на мозъка и централната нервна система.

Една от най-трайните мистерии в науката е как е създадено нашето уникално чувство за себе си, от къде извира нашата идентичност – от анатомичния мозък или??? Кое дава основание за нашите емоции? В продължение на векове това си остава един от най-неуловимите въпроси – как работи умът?

През последните десетилетия има експлозия на интерес не само от езотеричните  царства и философи, но и от  научните изследователи  и невролозите по цял свят.  Всички се пробват да демистифицират личния живот на мозъка. И за мен е щастие да бъда част от тази „научна”екскурзия дълбоко вътре в дебрите на човешкия мозък, в плетеницата от клетки, електрически импулси, молекули и невротрансмитери. Мисля, че неврологията е уникална специалност.

-Липсва ли ви лекарската практика в “центрофугата” на телевизията?

-Мисля, че още преди да дойдем на тази Земя, ние поемаме нещо като обет към Създателя, какво ще свършим, докато сме в това ни земно въплъщение. И тук не става дума нито за привилегия, нито за тежък жребий. Всеки си  има мисия.

Ако погледнем в контекста на смисъла на нашето съществуване – духовното  усъвършенстване – то тогава служенето на „бели каузи” е един от много преките пътища към целта. За мен и медицината, и здравното предаване , са „бели каузи”. Моите „ бели каузи”. И в този кръговрат, дали ще прегледам 10 души на нощно дежурство или ще направя интервю, с откривателя на тумор-супресорния ген p53 например – проф. Джузепе Пеличи, което интервю и послания ще стигнат до 100 000 души, са просто две страни на една монета – тази да помагаш на хората.

Зрителите на „Духът на здравето” са гледали материали от Милано, Бергамо, Рим, Бреша, Монако, Виена, Кьолн. Аз бях там и отразявах за тях. И са били в контакт с новостите от света на медицината, докладвани от водещи и качествени специалисти – нови открития било то за рисковите фактори, за  страничните  ефекти на лекарства, или за нови лекарствени молекули, или нови теории за възникване на заболяванията...

В моята глава схемата се движи така: Медицината -  от грижите в реанимацията до загрижеността още на ниво профилактика, тоест лентата се връща, кълбото се развива към началото, към съзнанието, че грам профилактика струва повече от килограм лечение. Все повече пациенти търсят по-хуманни медицински грижи, а такива днес няма много. Според мен това да разпръскваш знания и да развиваш съзнанието в посока превантивно мислене, е също част от хуманизма на лекарската професия.

 Когато направих първата си лумбална пункция, оказа се окървавен ликвор, пациентът имаше субарахноидна хеморагия, а това е състояние, при което голям процент от болните завършват с летален изход независимо от проведеното лечение. Но моят пациент оживя. Тогава си помислих, че това е нещо  чудно... Бях много щастлива.

Когато друга моя пациентка, бременна жена излезе от кома след инсулт и ме погледна в очите, пак си помислих, че това е абсолютната истина за живота – да помагаш на хората да не умират и да се бориш в реанимацията за всеки живот.

Спомням си, че тогава това ми се струваше велико. И сега се възхищавам на колегите, който се борят там за всеки живот… Няма друга професия като лекарската… Това е велико изкуство…

После, 10 години по-късно, на един абитуриенстки бал в Търново, идва при мен  непозната  жена, на около 50 години, заедно с нейния съпруг и сина им и ми носят едно парче кекс. Заповядайте – ми казва тя, това е нещо много малко, а вие ни давате толкова много, заповядайте – малко е, но от сърце. И дава една малка салфетка с пухкав жълт домашен кекс…Един мекичък беше, ухаеше на портокал…

А какво ви давам аз – попитах. А тя ме погледна с едни големи, пълни с любознателност очи и каза – Знания. Давате ни знания как да живеем преди лекарствата и да не се разболяваме. Всяка неделя сядаме с едно тефтерче пред екрана, и аз и мъжът ми и синът и си записваме полезните неща от предаването. Получаваме отговори на много въпроси, които няма на кого да зададем, а искаме да знаем как да преодоляваме болестите и  тревогите.

И тогава отново  изпитах същото онова  чувство, както в реанимацията. Да поставяш хората в контакт с познанието, с профилактичната медицина и новите подходи за лечение, да насърчаваш здравословните избори, сега днес ми се струва точно толкова хуманно и ценно.

Така че лекарската професия, упражнявана в традиционния и вариант, към момента не ми липсва. Усещането, че моята мисия продължава е живо, това е част,  друга част от приложната магия в тази най-велика на света професия – лекарската.

С Мария Рожевска

-Как се отнасяте към алтернативните методи за лечение - хомеопатия, фитотерапия, ароматерапия, източна медицина?

-Аз съм привърженик на официалната, академична медицина, както и на медицината базирана на доказателства. На науката, която се докладва в списания с импакт фактор.  Но… вярвам, че внушението, убеждението и вярата могат да правят чудеса. Защото е факт – има много неща, които официалната медицина все още  не може да обясни…

И тук е уговорката - Ако алтернативните методи стимулират вярата и мобилизират вътрешния изцелителен потенциал на тялото, нека хората ги ползват. Но това е доста крехко като съвет, защото понякога хората залитат по алтернативни решения, а подлежащото заболяване си прогресира, без да се овладява официално  както трябва.

Групата на шарлатаните се развива в едно естествено кресчендо, има наистина освежаващо абсурдни примери – например да лекуваш рак, само със сода бикарбонат или вярването че сокът от нар и антиоксидантната мечта  добавят 3 години към продължителността на живот и че куркумата има силно защитно действие срещу много видове рак, особено на простатата.

Всички ние имаме право на своите клинични догадки, но днес има много измами.. на козметичната индустрия, нутриционизма, детоксикационните програми и т.н. Та само в САЩ, стойността на диетичната индустрия за една година е 100 милиарда долара. А вие виждали ли сте дъвка за отслабване, пластир за не-пушене или  рингтоун за ерекция, които действително да работят ?! Аз не съм …(Смее се)




-“Здрав дух в здраво тяло”, гласи максимата, но не се ли получава обратното – когато е болен духът, се разболява и тялото?

-Да, склонна съм да се съглася. И учителят Петър Дънов го е казал – Болестите се дължат на духовни причини. Емоциите имат клинично значение. Хроничната тревожност, както и хората, затъващи в дълги периоди на тъга и песимизъм, непримиримо враждебните и мнителните обикновено имат 3 пъти по–висок риск от заболяване.

И в това е въпросът – как да не е болен духът??? Мисля че егото, "купонът" на егото прави доста бели… Колкото повече животът е хармонизиран с добродетелите, толкова по-малка е контролиращата роля на безкомпромисното его. Ако разгледаме извиненията, които доминират в живота ни, ще видим, че голяма част от тях са фокусирани върху егото – "Аз не мога да направя това, онова"…"Ох, аз съм твърде заета", "Ей... никой няма да ми помогне"... "Аз съм твърде уморен".... "Аз съм велик" … Живот на извинения …

Хайде обаче да се замислим – да изместим вниманието от себе си и да го насочим към универсалната истина. Навикът да си съсредоточен единствено върху себе си и собствените доводи разболява. В акта на даване и разбиране има много повече утеха, радост и здраве. И най-голямата радост за духа според мен идва от даването. Защото да взема,  да разрушава и да бъде лош – това го може всеки.

-А когато се злоупотребява с получаването?

-Естествено, трябва да те бива в тоя живот и да има какво да дадеш, което си иска само едно  - работа, работа и пак работа. Дали ще дадеш емоционален интелект и ще умиротвориш критична ситуация, или ще изсвириш вълшебното ноктюрно на Шопен в до диез мажор и ще завладееш публиката с любов и красота, или ще направиш уникална сърдечна операция, без спиране на сърцето и ще спасиш живот... всичко това изисква не само талант, но и всекидневен, целенасочен труд. А Това е страхотен щит за здравия дух!

И още - да почиташ другите, да живееш с естествена искреност, да практикуваш нежност, да бъдеш в служба на другите. Нежно да затвориш вратата, нежно да натиснеш педала на газта, нежно да превключиш скоростите… Това е реверанс към духа за цял живот -  да виждаш себе си по един любящ начин и да се отнасяш и с другите така – с  доброта, внимание  и чувствителност… към тяхната духовна истина или различност.

Нежността означава да приемаме  хората такива, каквито са, вместо да настояваме те да бъдат като нас. И да не говорим излишно – освен ако не можем да подобрим тишината. Но като цяло, за духа на здравето - да живеем  с лекота… нищо не е чак толкова важно. Да бъдем мъдри… това осигурява десетилетия спокоен живот…

С дъщеря си Лилия Сапфира

-Как да запазим здравето си, когато ни изостави половинката?

-Краят на всяка любовна  връзка е трудно нещо и е разбираем процес на естествен  „траур”. Но дори и да се чувстваме слаби и с усещането сякаш никога отново няма да намерим  радост, покой и любов в живота, е хубаво да знаем, че въпреки кризите и след подобен „разпад”, с течение на времето нашият ум отново се връща към по-щастливата и стабилна версия за себе си… Със или без професионален терапевт.

Това е един вид еволюционен невропластичен инстинкт за самосъхранение.  Хубаво е да влезем във форма,  да спортуваме активно  и да избягваме саморазрушителните тенденции, които могат да възникнат след разпадането – алкохол, емоционално хранене, безразборни гастроли със съмнителни и незадоволителни заместители  и т.н.

Отдаването на малките удоволствия също помага. По принцип малките неща правят човека щастлив, големите го заробват  – музика, социализация, педикюр, масаж, релаксиращи вани, вдъхновяващи книги, изложби, концерти, всякакви форми на душевен оргазъм, дори … Накарайте някого да се смее, просто пробвайте да разсмеете някого, вместо да му  разтоварите един самосвал с печал и самосъжаление.

Д-р Щонова празнува рождения си ден, юли 2013 г.

Сега е моментът и да почистим – от пода до тавана, всяко чекмедженце, всяко ъгълче... Почистването и излъскването на мястото, макар и символично, може да направи чудеса за духа.

И още нещо – бъдете феноменално добри със себе си. Въпреки сърцераздирателния момент… е изключително важно да се научим да бъдем добри към себе си. Пазете вярата, че нещата ще се оправят с течение на времето и както се казва в любимата ми мъдрост –  Дори когато всичко е загубено, остава само едно – бъдещето!

Ние винаги можем да имаме нашите глави, сърца и умове, движещи се в нова посока, към нови хоризонти, а и… понякога… някои подаръци на съдбата идват опаковани в „ шкурка”… и действително човек когато губи, просто си няма идея колко много печели… Това, последното, го казвам от личен опит.

-Вдъхновението може ли да лекува?
-Абсолютно. Според мен, най-големият подарък, който един човек може да направи  на друг, е вдъхновението – във всеки един план – оздравителен, любовен, социален, градивен… Каквото и да правите с вдъхновението си, не го губете! Това е уникален допинг...

-Напоследък е много модерен позитивизмът, но някои специалисти го отричат, защото ни държи нонстоп на педя над земята и ни пречи да бъдем реалисти… Какво мислите по въпроса?

-Позитивизъм не означава да се литкаш с арфичка и да пърхаш с крилца 5 метра над земята, да си фалшиво приповдигнат,  да плуваш в захарни памуци от розови облаци или да наденеш маската на пресилената доброжелателност…

Да, модата за позитивно мислене е бизнес за милиарди днес и това е бон-тонът на цивилизования консуматор. Но  както се казва – старая се да мисля позитивно в духа на нормативния оптимизъм. Това е. Позитивизъм = толерантност …. Равно на  приемане, равно на усмихнат „кръстоносец”…

Това не е обреченост… Това е позитивизъм – изкуството на житейската мъдрост да  проявяваш  емоционално изискан вкус и овладяна подготвеност, че съдбата може да бъде и сурова, че в живота има и разочарования.

Д-р Щонова с Джон Кехоу

Да приемем спокойно и благоразумно, че в картите на съдбата има от всичко – както тежки моменти, така  и вълшебни такива ...Да сме подготвени.  И с достатъчен запас от подобен позитивен реализъм човек не става жертва на капризите на съдбата. Ударите идват… вълната минава …да,  това е неминуемо, ала важното е след всяка промяна и след всяко бойно поле вкусът да става по-изискан и по-благороден.


За мен позитивизъм е дори и  в супер инфарктна ситуация  да реагираш великодушно и благородно. Да останеш сдържан, дори и когато съдбата не е учтива … Да събереш сили, да се изправиш  и да продължиш напред. Няма безизходни ситуации. Ама на думи е лесно, нали?! (Усмихва се)


Публикувано в Pogled.info на 25 октимври 2013 г.

Емил Камиларов е!

От Българската Социална Мрежа

Днес, докато се ровех да разбера колко медии са уважили едно събитие – откриването на III Международен фестивал и конкурс за млади цигулари “Проф. Емил Камиларов” (виж линковете долу), попаднах на тази прекрасна статия за “Паганини булгаро” и реших веднага да я споделя с читателите на “Икар”. Авторът не е посочен, а бих искала да го знам, за да му стисна ръката… Като видях статията, си казах: “Ура, ето един съмишленик!”.

Свидетел съм как за трета поредна година проф. Дина Шнайдерман организира събитието при неимоверни трудности, унижения и с изключително малък бюджет. При това – на една достолепна възраст и в недобро здраве… Аз съм една от безименните българи, които абсолютно безплатно помагат на именитата ни цигуларка, диригент и преподавател, тъй като съм убедена, че името на Емил Камиларов е национална ценност и трябва да остане в културната ни съкровищница.

Наскоро в интервю за в. "Преса" изключителният хореограф Мила Искренова каза: "Жадни сме за неща, които ни издигат"... Жадни сме да знаем повече за гениите като него, за българите, оставили най-ярка следа в световното културно наследство...

Ерудитът Петър Увалиев по време на своите коментари по ББС  за българските писатели нарече всепризнатия майстор на словото Йордан Йовков "Той е!". Основателно може да се твърди, че със световните си музикални постижения цигуларят Емил Камилров също може да бъде наречен "Той е!"
.
През 1961 г. в Генуа Емил Камиларов печели Голямата награда в създадения през 1953 г. конкурс на името на великия гений Николо Паганини. Тая награда се счита за най-престижното отличие за всеки цигулар.

В ръцете на Паганини цигулката звучала като цял оркестър. Композиците му в техническо отношение са толкова сложни, че трудно могат да бъдат изсвирени. Необходимо е дълго обучение, как да се докосват струните и как да се движи лъка.

Но най-важното според него е: "Да стигне до моята тайна, цигуларят трябва да има добра техника, чрез нея да успее да вникне в характера на инструмента и така да покори съзнанието на слушателите". Това Камиларов успя да покаже на конкурса и в европейските музикални среди е наричан "Булгаро Паганини".

Той е единственият музикант в света, който два пъти е свирил с цигулката на Николо Паганини. Първият път по регламент като лауреат в международния конкурс в Генуа, вторият път в Упсала - Швеция, когато той и съпругата му Дина Шнайдерман издействат кметството на Генуа да разреши уникалната цигулка и нейно точно копие да бъдат предоставени на двамата големи български музиканти, които изнасят с изключителен успех шест концерта в Упсала, където около 30  години живееха.

В ръцете на Паганини цигулката звучала като цял оркестър. Композиците му в техническо отношение са толкова сложни, че трудно могат да бъдат изсвирени. Необходимо е дълго обучение, как да се докосват струните и как да се движи лъка.

Но най-важното според него е: "Да се вникне в моята тайна, ако мога да я нарека така. Цигуларят трябва да има добра техника и чрез нея да успее да вникне в характера на инструмента и така да покори съзнанието на слушателите". Това Камиларов успя да покаже на конкурса, посветен на гениалния италиански цигулар, бе наречен "Булгаро Паганини".

Емил Камиларов е роден през 1928 г. край Тулуза във влак, който пътувал за този френския град. Завършва Музикалната академия с София. Учил в Ленинградската консерватория, където защитава дисертация.

През 1960-те години със съпругата си сформират в София "Български камерен оркестър". Свирят в дует и се превръщат в абсолютни фаворити на публиката. И до днес световни радиостанции излъчват издадения от "Балкантон" на винилна плоча запис на Първия концерт на Паганини със Софийската филхармония, дирижирана от Васил Стефанов. От 1963 г. Камиларов е професор.
.
Паганини е имал трагична съдба и това е поводът да бъде наречен "Прокълнатият Паганини". Логично свързвам съдбата на Емил Камиларов със съдбата на гениалния музикант, защото, когато Емил е на върха на славата си, срещу него започва организиран политически натиск и професионални нападки.



В началото на 1980-те години Камиларов и Шнайдерман биват  принудени да напуснат България, режимът ги обявява за "невъзвращенци" и ги вкарва в "черния списък". Но примката около двамата именити музиканти започва да се затяга още в средата на 60-те години. Властта не гледа с добро око на Камиларов, защото е от богато буржоазно семейство.

След 9 септември 1944 г. къщата им в Русе е национализирана и се превръща в сграда на окръжния комитет на БКП. Осигуряват им материална сигурност, но им забраняват да участват в концерти. Световно известните музиканти не могат да понесат тая жестока за всеки творец забрана и официално се разделят с България, като изнасят своя Прощален концерт.

Установяват се в Швеция, където откриват музикална школа и продължават да концертират по света. Камиларов преподава в музикалните академии в Гьотеборг и Упсала. В средата на 1990-те години семейството се завръща на българска сцена, изнася струнен концерт и води майсторски клас.

Университетът в шведския град Упсала, където проф. Емил Камиларов остави трайни следи в музикалното изкуство на северната страна и Европа

Университетът в шведския град Упсала, където проф. Емил Камиларов остави трайни следи в музикалното изкуство на северната страна и в Европа.

.
"Мен ме отстраниха от педагогическа работа. Издадоха заповед, с която аз и съпругата ми Дина Шнайдерман нямаме право да свирим в България. Стигна се дотам, че ни бяха осигурени наистина големи заплати, но с условие да не участваме в концертния живот на страната. Това за нас беше невъзможно.

Няма обяснение за това. Предполагам, че до голяма степен това беше неколегиално отношение или по-точно казано - завист. Така го усетихме, така го преживяхме. И взехме решение - изоставихме всичко, градено тук, и започнахме от нулата. Не ни създадоха пречки при напускане на България, за да се "отърват" от нас", тълкува приживе събитията, довели до емиграцията маестро Камиларов.
.
Проф. Емил Камиларов почина на 4 октомври 2007 г. в Упсала, Швеция. Според семейното споразумение погребението е скромно и без разгласа там и в България.

По тази причина Министерството на културата съобщава късно тъжната вест: "Проф. Емил Камиларов е един от най-ярките и неповторими майстори на музикалното изкуство, изключителен цигулар, без чийто ювелирен талант българската и световната култура нямаше да са същите.

Отиде си от този свят един голям българин, чието сърце остана в Родината. Житейската и творческата му съдба го свърза завинаги с Швеция, но за голямата му дарба нямаше граници и препятствия.

Наричаха го "българския Паганини". Неговите ярки и одухотворени изпълнения го нареждат сред най-вдъхновените популяризатори на класическото изкуство.

Далеч от творческата суета, проф. Емил Камиларов раздаваше своя талант без остатък. Невероятна бе дарбата му да извисява музиката и да я превръща в магия, неподвластна на времето и на съдбата".
.
До неговия последен ден, а и след смъртта му, отношенията с България остават неизяснени. Натрупани в продължение на много години обиди, оскърбления и недоразумения са причина за скъсаната връзка на големия музикант с родината. Нито една държавна институция не му присъди държавно отличие.

РЕПОРТАЖ ОТ ОТКРИВАНЕТО НА КОНКУРСА
СЛОВО НА ОТКРИВАНЕТО НА КОНКУРСА
ИНФОРМАЦИЯ ЗА ФЕСТИВАЛА И КОНКУРСА "ЕМИЛ КАМИЛАРОВ"
ИНТЕРВЮ С ДИНА ШНАЙДЕРМАН

Шестгодишни деца откриха конкурса за млади цигулари “Емил Камиларов”

В емоционално слово проф. Дина Шнайдерман за пръв път спомена непознати факти от шведския период на именития си съпруг

Боряна АНТИМОВА

Пет невръстни “музиканти” на възраст 6 и 7 години се качиха за пръв път на голяма сцена като “солисти” на оркестър “Симфониета” за откриването на III Международен фестивал и конкурс за млади цигулари “Емил Камиларов”.

По традиция “Симфониета", дирижиран от проф. Дина Шнайдерман, изпълни "Симфония на играчките" от Моцарт. Децата, които никога не са се занимавали сериозно с музика, с удоволствие свириха на нетрадиционни инструменти, почти играчки.

В емоционално слово проф. Шнайдерман спомена интересни и непознати факти от шведския период в творческата биография на най-големия ни цигулар Емил Камиларов, известен в цял свят като “Паганини булгаро”. Той единствен в света два пъти има привилегията да свири с цигулката на гения Николо Паганини – “Гуарниери дел Джезу”, която се съхранява при изключителни мерки за сигурност в общината в Генуа.

През 1961 г. в Генуа Камиларов печели Голямата награда в създадения през 1953 г. конкурс на името на великия гений. Години по-късно, през 1996-а, реликвата на Паганини за пръв път напуска Генуа, за да гастролира в Упсала, поверена в ръцете на Емил Камиларов – “Паганини булгаро”.

“Емил Камиларов искаше да прави такъв конкурс за млади музиканти, докато беше жив, но до смъртта му през 2007 г. не можахме да се преборим. А сега мое задължение е да не се забравя това име. Дълг към моя Емил, който беше невероятно чист и почтен човек. Тъй като приживе той изнасяше десетки концерти без никакво заплащане, по всякакви поводи, в негова чест концертите на фестивала са безплатни”, каза просълзена проф. Шнайдерман.

Конкурсът, който за трета поредна година организира проф. Шнайдерман, при невероятни трудности, унижения и с нисък бюджет, намери невероятно широк отзвук сред млади цигулари, които идват и участват на свои разноски от всички краища на света - Европа, далечна Азия и Латинска Америка, респектирани от името на легендарния ни цигулар Емил Камиларов.

Всяка година се разширява географската карта на участниците. На първия конкурс имаше деца от България, Германия, но и от Китай, които прекосиха два континента на свои разноски, за да участват. Миналата година участваха млади цигулари от Южна Корея и Венецуела. Тази година, освен от България, пристигнаха участници от Германия, Австрия, и за първи път идват деца от Япония и Русия. Това показва, че името на Камиларов е известно и почитано в целия свят.

В тържествената обстановка на залата в Централния военен клуб, украсена със знамената на България, Европейския съюз и Швеция – втората родина на проф. Камиларов, присъства Хелена Пилсас Алин, посланик на Швеция и специално пристигнала от Стокхолм за откриването. Там беше и военният министър Ангел Найденов, който предостави сцената за престижния форум, музиканти и приятели, почитатели на двамата ни най-обичани цигулари, които през 80-те препълваха залите на концертите си.

Проф. Шнайдерман благодари на двамата, които заедно с кмета на София Йорданка Фандъкова, са официални патрони на събитието.

Проф. Шнайдерман благодари за подкрепата и на фонда “13 века”, фондация “Св. Св. Кирил и Методий”, Държавна музикална академия “Панчо Владигеров”, Министерството на културата. Специални благодарности тя отправи към целия екип на хотел “Славянска беседа”, които за трета поредна година предоставят базата си за участниците, на спонсорите, пожелали да останат анонимни, и на многото безименни хора, част от тях дори не познава, които оказват ценна безкористна помощ.

“Всички те помагат да не се забравя името на най-големия български цигулар Емил Камиларов”, подчерта развълнувана дамата. Тя изслуша поздравителни писма от президента Росен Плевнелиев и военния министър Ангел Найденов.

Музикалната част беше открита с националния химн. После на сцената изтичаха пет невръстни “музиканти” на по 6 и 7 години, като символ на фестивала и конкурса, които на необичайни инструменти, подобни на играчки - кречетало, кукувичка, окарина, барабан, триъгълник, свирки и дрънкалки, солираха на оркестър “Симфониета” в изпълнението на "Симфония на играчките" от Моцарт. Проф. Шнайдерман коментира, че не е ясно дали тя е написана от Леополд Моцарт или от гениалния му син Волфганг Амадеус, но че важното в случая е децата да усетят и да заобичат музиката.

В празничната и приповдигната атмосфера оркестърът под диригентството на проф. Шнайдерман изпълни весели и жизнерадостни полки на фамилия Щраус – “Влакът на удоволствието”, “Трич-трач”, “Безгрижие”. За последната проф. Шнайдерман спомена, че е писана от Щраус, когато получава известие, че е болен от неизлечима болест. В “Безгрижие” той се надсмива над смъртта. “За съжаление смъртта се оказа по-силна и от Щраус, и от Емил”, коментира с тъга дамата.

В залата сякаш замириса на Коледа и Нова година. Публиката слушаше същите композиции, които сме свикнали от години да слушаме на празничния концерт на Виенската филхармония.

“Камиларов беше един от основателите и организаторите на така наречения Семеен Новогодишен концерт, който по традиция се изпълняваше на матинета на 31 януари. Той беше хубаво послание към семействата в Упсала и на него се изпълняваха произведения на семейства, създаващи музика. Свиреха се композиции на папа Леополд и сина му Валфганг Амадеус Моцарт, а също и на Щраус – баща и син. В чест на Емил днес ще изпълним тези произведения”, каза развълнувана проф. Шнайдерман.

Програмата продължи с “Гръм и мълния” на Бетовен и “Наковалня и чук” на Щраус, изпълнени много артистично от музикантите и самата проф. Шнайдерман, която дирижираше с лявата ръка, тъй като дясната й е гипсирана заради нелепо падане в мокър коридор. Много емоционален беше и финалът – с “Радецки марш” на Щраус.

Проф. Шнайдерман коментира, че е хубаво човек да се връща в миналото, в историята си, и покани на сцената един от невръстните музиканти – момче, облечено в пълна четническа униформа, което нарече “пра-пра-внук на Радецки”. “В действителност не съм пра-правнук, това е символ, проф. Шнайдерман реши така”, каза след спектакъла 11-годишният Емилиан Ганев, единственият “пенсионер” в групата от невръстни солисти. “Аз много обичам музиката и за мен е чест да участвам в това събитие”, каза момчето, явно развълнувано от досега си с голямата сцена.

ЦЯЛОТО СЛОВО НА ОТКРИВАНЕТО:
ОЩЕ ЗА КОНКУРСА
ПРОГРАМА НА ФЕСТИВАЛА
ИНТЕРВЮ С ДИНА ШНАЙДЕРМАН

Проф. Дина Шнайдерман: Сбъднах мечтата на съпруга ми – конкурс за млади цигулари “Емил Камиларов”

pressadaily.bg

Слово по случай откриването на III Международен фестивал и конкурс за млади цигулари “Проф. Емил Камиларов”, което се състоя на 22 октомври от 18 часа в Централния военен клуб в столицата

Уважаеми дами и господа,

За трета поредна година откриваме Международния фестивал, в рамките на който се провежда международният конкурс за млади цигулари на името на най-големия български цигулар Емил Камиларов, наричан в цял свят “Паганини булгаро” след присъждането му през 1961 г. на голямата награда на конкурса “Паганини” в Генуа, Италия. Трябва да се отбележи, че и досега Емил Камиларов остава единственият българин, получил тази награда.

Малко българи знаят, че през същата 1961 година също в Генуа се учредява и награда на името на Христофор Колумб, роден в Генуа. Наградата се дава за най-големите постижения в техниката и културата, а първи получават престижния приз космонавтът Юрий Гагарин, който същата година излита в Космоса, и българинът Емил Камиларов - “Паганини булгаро”.

В началото на 80-те години прехвърлят Емил Камиларов от Музикална академия „Панчо Владигеров”, където той е професор, в Софийска филхармония, където го назначават като солист. Заповедта завършва с думите „без право да свири”. Една година той се мъчеше да отмени тази абсурдна за най-големия ни цигулар заповед.

Ние разбирахме какво става, защото беше ясно, че без право на говорене заповед може да бъде издадена от правителството. Но заповедта „без право да свири” беше дело на някой от бездарните му колеги, които се бяха домогнали до някакъв административен пост и се възползваха от положението си, за да ликвидират талантите на страната.

След година опити да отмени абсурдната заповед организирахме в зала „България” концерт, който озаглавихме „Прощалният концерт на Емил и Дина”. Никой не разбираше какво означава това. Преди да започнем да свирим, Емил прочете тази заповед и каза: „Смятаме, че още сме млади, още можем да преподаваме и свирим, но тъй като не успяхме да отменим тази заповед, сме принудени да отидем там, където ще можем да работим”.

Още има хора, които са присъствали на този прощален концерт при препълнена зала „България”.

Така отидохме в Швеция. Започнахме от нищото, без никакъв договор. От този момент започна шведският период в творческия живот на проф. Емил Камиларов.
В средата на 80-те години по негова инициатива той става един от основателите на „Упсала камерен оркестър”.

В края на 80-те години е един от основателите на Международен музикален фестивал, в рамките на който се организира конкурс за млади диригенти и инструменталисти. Всичко това става в един замък близо до Упсала.

В началото на 90-те години свирим и в програмите ни винаги са присъствали произведения както на шведски, така и на български композитори.

През 1996 г. италианското правителство и общината на Генуа, политици и музиканти дават съгласие една от реликвите на Италия – цигулката на Николо Паганини, която се съхранява в общината на Генуа, да гастролира в Упсала. Заедно с нея пристига копие на цигулката.

В продължение на 8 дни в замък до Упсала се организира изложба с тази цигулка и изнасяме 16 концерта, всеки ден по два. На дневните концерти Камиларов разказва историята на цигулката, на Паганини. Вечерта се изнасят концерти за обществеността.

Този концерт предизвиква невероятен отзвук в медиите по цял свят, от Москва до Ню Йорк, от Париж до Барселона всички вестници и телевизии разказват за това изключителното събитие – че цигулката, за която никога не беше получено такова разрешение, беше изнесена за пръв път в чужда страна, Швеция, и поверена на Камиларов. Цигулката, която винаги в родината си е охранявана строго, да свири на открит публичен концерт. В „Таймс” и всички други големи вестници заедно със снимки на принцеса Даяна излизаха снимки на Камиларов с цигулката на Паганини.

Една година по-късно, през 1997-ма, тази новина стига до България, във вестниците се появяват съобщения за това и получаваме писмо-покана, дали желаем да дойдем тук да участваме в юбилейния концерт на, както го наричахме „Камерен оркестър към община Банкя”. На което отговорихме, че ще участваме. И отново зала „България” ни прие обратно, претъпкана от зрители. Още на летището ни посрещнаха много хора, целуваха му ръцете, благодаряха му, че отново ще свири за България.

През 1998 г. той е един от инициаторите и организаторите на гостуването на Тракийското златно съкровище в замъка в Упсала. Към тази изложба всяка вечер се организираха концерти с оркестъра на Банкя, който гастролира в града, с програма от български и шведски композитори.

Камларов е един от основателите и организаторите на така наречения Семеен Новогодишен концерт, който е послание не само към семействата в Упсала, но и се изпълняват произведения на семейства, които създават музика. Свиреха се произведения на папа Леополд и сина му Валфганг Амадеус Моцарт, а също и на Щраус – баща и син.

В края на 90-те години идват първите сигнали за заболяването му от рак. Последното му изпълнение наживо пред българска публика беше в края на 2006 г., когато двамата бяхме поканени в предаването “Чай” по БНТ. Тогава Емил свири директно в ефир, като поздрави сънародниците си по случай приемането на България в Европейския съюз.

Конкурсът, който тази година се организира за трети път, намери невероятно широк отзвук сред млади цигулари, които идват и участват на свои разноски от всички краища на света - Европа, далечна Азия и Латинска Америка, респектирани от името на легендарния ни цигулар Емил Камиларов.

Всяка година се разширява географската карта на участниците. На първия конкурс имаше деца от България, Германия, но и от Китай, които прекосиха два континента на свои разноски, за да участват. Миналата година участваха млади цигулари от Южна Корея и Венецуела. Тази година, освен от България, пристигнаха участници от Германия, Австрия, и за първи път идват деца от Япония и Русия. Това показва, че името на Камиларов е известно и почитано в целия свят.

Важно е да се отбележи също, че всяка година пада възрастта на участниците в конкурса. Миналата година 8-годишната Ю Джин Шим от Южна Корея събра овациите на журито и публиката с великолепните си изпълнения. Това ни накара да променим регламента на конкурса, като включим и трета възрастова група – за най-малките. Тази година се явява още по-малка участничка – момиченце на 7 години от Австрия.

Всички представители на тези страни, когато се върнат у дома си, в различни интервюта, радио и телевизионни предавания и в автобиографиите си подчертават своето задоволство от участието си в конкурса. Те разказват и колко вълнуващо са прекарали своите няколко дни в София, колко хубаво впечатление им е направила столицата на България.

Разбира се, много е важно ние да говорим колко сме добри, но още по-важно е, когато хора от други страни дават тази оценка на София, столицата на България. Тази оценка е невероятно ценна за подпомагане на кандидатурата на София за културна столица на Европа през 2019 г.

Емил Камиларов искаше да прави такъв конкурс за млади музиканти, докато беше жив, но до смъртта му през 2007 г. не можахме да се преборим. А сега мое задължение е да не се забравя това име. Дълг към моя Емил, който беше невероятно чист и почтен човек. Тъй като приживе той изнасяше десетки концерти без никакво заплащане, по всякакви поводи, в негова чест концертите на фестивала са безплатни.

Накрая бих искала да отбележа, че сме невероятно благодарни на хората, които подкрепят нашия фестивал. Това са г-жа Йорданка Фандъкова, кмет на София, г-н Ангел Найденов, министър на отбраната на Република България, и Н. Пр. Посланикът на Швеция в България г-жа Хелена Пилсас Алин, под чийто патронаж се провежда събитието.

Също така бих искала да благодаря за подкрепата на Фонд “13 века”, Фондация “Св. Св. Кирил и Методий”, Държавна музикална академия “Панчо Владигеров”, Министерството на културата и много други.

Специални благодарности и на целия екип на хотел “Славянска беседа”, които за трета поредна година се грижат престоят на участниците във фестивала да е спокоен и приятен. Благодаря за финасовата помощ и на спонсорите на фестивала, които пожелаха да останат анонимни.

Освен това използвам случая да благодаря на многото безименни хора, част от тях дори не познавам, които ни оказват невероятно ценна безкористна помощ. Всички те помагат да не се забравя името на най-големия български цигулар Емил Камиларов.

Откривам Третия международен фестивал “Емил Камиларов”

ПРОГРАМА НА ФЕСТИВАЛА

ПРОГРАМА НА ФЕСТИВАЛ И КОНКУРС ЗА МЛАДИ ЦИГУЛАРИ “ЕМИЛ КАМИЛАРОВ”

ТЪРЖЕСТВЕНО ОТКРИВАНЕ
22 октомври, вторник, 18 ч., Централен военен клуб

МАТИНЕ
Камерен концерт
Среща на финалисти с НМА “Панчо Владигеров”
26 октомври, събота, 11 ч., Концертна зала на НМА “Панчо Владигеров”

МАТИНЕ
Камерен концерт на проф. Веселин Парашкевов – цигулка
27 октомври, неделя, 11 ч., Централен военен клуб

ЗАКЛЮЧИТЕЛЕН КОНЦЕРТ
Връчване на наградите на участниците в Трети международен конкурс за млади цигулари “Емил Камиларов”

Симфоничен оркестър “Симфониета”
Диригент: Свилен Симеонов
Солисти: Лауреати на Трети международен конкурс за млади цигулари “Емил Камиларов”
30 октомври, сряда, 18 ч., Централен военен клуб

Открива се III Международен фестивал и конкурс за млади цигулари „Проф. Емил Камиларов"

Проф. Емил Камиларов, сн. bnr.bg

Боряна АНТИМОВА

На 22 октомври (вторник) в Централен военен клуб в София се открива III Международен фестивал и международен конкурс за цигулари „Проф. Емил Камиларов”, който ще продължи до 1 ноември 2013 г. Инициатор на събитието е едноименната фондация с председател г-жа проф. Дина Шнайдерман, съпруга на големия цигулар.

Според регламента в конкурса участват млади цигулари от 3 възрастови групи: I група – деца под 15 години; II група - навършили 15 години и III група – от 16 до 30 г.

Най-големият български цигулар Емил Камиларов е наричан в цял свят “Паганини булгаро” след присъждането му през 1961 г. на голямата награда на конкурса “Паганини” в Генуа, Италия. И досега Емил Камиларов остава единственият българин, получил тази награда, макар че много други наши цигулари участват в най-престижния конкурс. Двамата с проф. Дина Шнайдерман са и единствените българи, свирили с цигулката на гения Николо Паганини, марка “Гуарниери дел Джезу”.

Малко българи знаят, че през същата 1961 година също в Генуа се учредява и награда на името на Христофор Колумб, роден в Генуа. Тя се дава за най-големите постижения в областта на науката, техниката и културата. Двама са първите носители на престижното отличие: космонавтът Юрий Гагарин, който същата година излита в Космоса, и българинът Емил Камиларов - “Паганини булгаро”.

“Конкурсът намери невероятно широк отзвук сред млади цигулари, които идват и участват на свои разноски от всички краища на света - Европа, далечна Азия и Латинска Америка, респектирани от името на легендарния ни цигулар. Всяка година се разширява географската карта на участниците.

На първия конкурс имаше деца от България, Германия, но и от Китай, които прекосиха два континента, за да се състезават в престижната награда, която е своеобразен трамплин за по-нататашната им кариера. Миналата година участваха млади цигулари от Южна Корея и Венецуела.

Тази година, освен от България, пристигнаха участници от Германия, Австрия, и за първи път идват деца от Япония и Русия. Това показва, че името на Камиларов е известно и почитано в целия свят”, подчерта организаторът на конкурса проф. Дина Шнайдерман.

Всяка година пада възрастта на участниците в конкурса. Миналата година 8-годишната Ю Джин Шим от Южна Корея събра овациите на журито и публиката с великолепните си изпълнения. Това накара проф. Шнайдерман да промени регламента на конкурса, като включи и трета възрастова група – за най-малките. Тази година се явява още по-малка участничка – момиченце на 7 години от Австрия.

“Има и друго важно нещо. Всички представители на тези страни, когато се върнат у дома си, в различни интервюта, радио и телевизионни предавания и в автобиографиите си подчертават своето задоволство от участието си в конкурса. Те разказват и колко вълнуващо са прекарали своите няколко дни в София, колко хубаво впечатление им е направила столицата на България.
Разбира се, много е важно ние да говорим колко сме добри, но още по-важно е, когато хора от други страни дават тази оценка на София, столицата на България. Тази оценка е невероятно ценна за подпомагане на кандидатурата на София за културна столица на Европа през 2019 г., която беше официално подадена преди броени дни, на 18 октомври”, каза още г-жа Шнайдерман.

Събитието се провежда под патронажа на кмета на София Йорданка Фандъкова. Проф. Шнайдерман благодари на министъра на отбраната Ангел Найденов и на посланика на Швеция у нас Н. пр. Хелена Пилсас Алин, както и на Министерството на културата, Фонд “13 века”, Фондация “Св. Св. Кирил и Методий”, Държавна музикална академия “Панчо Владигеров”.

Специални благодарности г-жа Шнайдерман отправи към целия екип на хотел “Славянска беседа”, които за трета поредна година се грижат престоят на участниците във фестивала да е спокоен и приятен. Благодари за финасовата помощ и на спонсорите на фестивала, които са пожелали да останат анонимни.

“Освен това благодаря на многото безименни хора, част от тях дори не познавам, които ни оказват невероятно ценна безкористна помощ. Всички те помагат да не се забравя името на най-големия български цигулар Емил Камиларов”, каза още неговата съпруга.

Тази година нелеп инцидент ще попречи на именитата цигуларка да посвири на гостите на фестивала – дясната й ръка е гипсирана. “Болна, здрава – няма значение. Правя го в памет на покойния ми съпруг. Емил Камиларов искаше да прави такъв конкурс за млади музиканти, докато беше жив, но до смъртта му през 2007 г. не можахме да се преборим.

А сега мое задължение е да не се забравя това име. Дълг към моя съпруг, който беше невероятно чист човек и истински българин. Тъй като приживе той изнасяше десетки концерти без никакво заплащане, по всякакви поводи, в негова чест концертите на фестивала са безплатни за публиката”, подчерта проф. Шнайдерман.



Проф. Шнайдерман ще дирижира с гипсирана ръка

На откриването на Международния фестивал и конкурс за млади цигулари “Емил Камиларов” проф. Дина Шнайдерман ще дирижира с лява ръка, тъй като дясната й е гипсирана. Нелеп инцидент през последните дни възпрепятства сериозно работата на организатора на фестивала.

“Паднах в един мокър хлъзгав коридор”, сподели дамата. Публиката няма да може да чуе изпълнения на знаменитата ни цигуларка, но ще се наложи тя да дирижира някак, с лявата ръка, оркестър “Симфониета”, който ще свири на откриването. Солисти в него са четири талантливи българчета на 6 и 7 години.

“Не мога да пиша и свиря, но поне мога да репетирам с децата – от сутрин до вечер съм с участниците, все пак някои са в невръстна възраст и макар да са тук с придружители, непрекъснато се нуждаят от помощ и напътствия”, казва г-жа Шнайдерман, която, въпреки достолепната си възраст, е все така неуморима и борбена.

Дина Шнайдерман и Емил Камиларов

Да свириш с цигулката на Паганини…

„Българският Паганини” – така наричат Емил Камиларов. През 1961 г. той печели най-престижната надпревара за цигулари – „Паганини” в Генуа, Италия и има възможността да свири на любимата му цигулка, марка „Гуарнери дел Джезу”.

Емил Камиларов напусна този свят през 2007 г. Като почетен гражданин заедно със съпругата си Дина Шнайдерман на Кралство Швеция, българинът е погребан в специална алея на най-големите шведски знаменитости в град Упсала, Швеция, където прекарва последните години от живота си.

Първият Международен фестивал и конкурс на името на българския виртуоз “Емил Камиларов” се провежда през 2011 г., а конкретният повод е, че тогава се навършва половин век от спечелването му на конкурса на името на великия маестро.

През 2012 г. светът отбеляза 230 години от рождението на феноменалния италианец Николо Паганини. Със своята неподражаема виртуозност, която развива отвъд пределите на въображението, Паганини завинаги променя критериите за цигулковото изкуство. Именно по тази причина наградата на името на Паганини се смята за връх в изпълнителското майсторство и заветна мечта на всеки цигулар. 52 години след награждаването му Емил Камиларов остава единственият българин, завоювал тази най-престижна световна награда.

ПРОГРАМА НА ФЕСТИВАЛА

Тони Димитрова на 50: В душата имам повече октави, отколкото в гласа (II част)

Боряна АНТИМОВА

Чаровницата с дрезгав глас е родена като Антоанета Димитрова Петкова в Бургас, но едва през 1977 г. заживява там. Преди това израства в с. Звездец и в Сливен. Баща ѝ е военен, майка ѝ - волнонаемен служител с педагогическо образование. Има брат с Йордан с 4 години по-възрастен от нея.

След гимназията в Бургас завършва курсове по машинопис и стенография и работи като машинописка в общинската администрация на града. През 1990 г. започва да пее в заведения в Бургас. 

През 1995 г. се явява на конкурс, организиран от Ева и Гого от „Тоника“. В журито на конкурса е Стефан Диомов, който търси хора за попълнение на група „Горещ пясък“ и от януари 1996 г. е назначена като солистка.


От този момент започва шеметната й кариера на певица, обичана от хората. Има 8 издадени албума, сред които един дуетен през 2002 г., включващ песни с Веселин Маринов, Орлин Горанов, Гого Найденов, Пламен Ставрев, Васил Найденов. Сред най-успешните й дуети са "За кой ли път" с Борис Годжунов и “Чаша кафе” с Пламен Ставрев. Много от песните й са евъргрийни, като “Ах, морето”, “Още те обичам”, “Малка водка с портокалов сок”, “Песента на щурците”. Има дъщеря Магдалена на 13 години.

(В първата част на интервюто Тони сподели как се чувства на 50, над какво работи в момента, имало ли е ревност между нея и “Тоника” как да си “поделят” Стефан Диомов)

-Тони, в срамния за цялата поп гилдия и лично за Деян Неделчев скандал в средата на септември, при който той написа във Фейсбук след смъртта на Ана-Мария Тонкова, че си е заслужавала съдбата да се разболее, защото била пускала в "БГ радио" само песни на свои хора, а други пренебрегвала, единственото хубаво нещо беше твоето отворено писмо.

В него между другото ти пишеш: “Злото властва там, където доброто бездейства”… Как ти лично противодействаш на злото?

-Това не е моя мисъл. Все пак имам нещо, на което да се опра. Обикновено когато се скараме с някого, включително с Икебаната или преди време в прераканията ми с една колежка, се чуват коментари: “тя не може да пее, не може да вземе вярно два тона” и т.н.

Ако това беше така, нямаше да се случи така, че от 1998-ма година насам да нямам въобще почивка.

Ако бях случайно попаднала на тая сцена и ако наистина имах само два тона в гърлото си, ако не ставах за нищо, нямаше да получавам непрекъснато покани за участия. Няма да говоря за големите зали, за НДК и прочие. Когато на един певец не му вървят нещата, естествено, виновен му е друг певец.

Не се имам за представител на доброто, но в никакъв случай няма да премълча на някой, който си измисля, който не е доказал нищо през годините, освен да се самоизтъква, самообожествява и превзема. Няма как да премълча на човек, който бълва зло и несправедливо определя някого за некадърен. На никого не съм заела мястото… Абе ние сме потънали в лицемерие и озлобяване.

Знаеш ли кое е тъжното?… От година и половина аз не влизам във Фейсбук изобщо точно заради подобни конфликти и простотии. Най-тъжното е, че предадоха кой е подкрепил този човек – Икебаната.

Сред тях са имена на колеги, които и аз съм уважавала, те не са от най-широко популярните, и вероятно точно поради това се го подкрепили.

С някои от тях аз поне съм била искрена в душата си, познавала съм ги и не съм очаквала това. Най-тъжното е, че го подкрепят колеги…

…Вероятно такива, които не са въртяни достатъчно в “БГ радио”…

-Ама това ли е начинът да си отмъстиш – да тъпчеш по гроба на една жена?! Иди в радиото, говори, но така да постъпваш с един умрял… Защо преди не го правеха? Защо преди не излязоха с имената си, със същите тези думи, и той, и тези, които го подкрепят? Смелостта не е за всеки, а да си подлец и страхливец е по-лесно, отколкото да си честен и смел.

-В писмото си ти пишеш още: “Отровата ти няма да ме стигне, защото освен октави в гласа, на певеца му трябва и поне октава душа”. Колко октави има в твоята душа?

-Разсъждавала съм много по темата и това си беше моя мисъл. Понякога и аз раждам умни неща. Не помня по какъв повод беше, но един ден казах, че в душата ми има повече октави, отколкото в гласи ми (Смее се). После перефразирах тази моя измишльотина. Гледам колкото се може по-често мислите да са мои, а не откраднати. Въпреки че много чета, мисля, че разсъждавам по начин, който ме отличава от общата маса на думите и клишетата.

-Как твоята “душа камбана” отеква на случващото се в страната – протести, скандали, противопоставяне, хаос, омраза?

-Омразата е в основата на всичките ни проблеми. Когато правиш нещо с омраза, то никога не води до добър край.

Когато тръгнеш с омраза с цел отмъщение, не стигаш до никъде. Аз не знам дали е правилно това, което се случва, тия протести навсякъде, тези воища от сутрин до вечер.

Аз досега не съм пропускала гласуване. Може да съм се прибрала в 5 часа сутринта в деня на изборите, на отивам и гласувам.

Сигурна съм, че голяма част от тези, които най-много вият, не са гласували. Не може ти да си спиш вкъщи и да си казваш: “А, майната му”, както казваме ние, българите, и после в един момент да не ти харесват избраниците. Ами къде бяхте бе, хора, аз ходих и гласувах нонстоп! Що си седяхте вкъщи?…

Ето, във Варна, обожавам този град, там виха, крещяха, излизаха и после кво – отидоха да гласуват една десета от населението. Защо?! Това е резултат от нашето безразличие. Не знам доколко са искрени тези протести, дали не са подбудени от някакви други групи хора… Щом като има съмнения за плащане, за организирани неща, аз не знам на кого да вярвам.

Тъжно ми е, че това се случва в нашата държава. Никой не седна да си свърши работата и да помисли и да каже: “Кво правя аз, бе, почистих ли пред къщи, изхвърлям ли си боклука където трябва, дали ме е еня когато изгори една крушка или казвам просто “Таковал съм му майката”.

Нали на всяко нещо така казваме, и като дойдат избори пак така казваме, и затова нищо не правим! Чакаме някой да дойде и да ни оправи.

Това е цялата ни народопсихология – консуматорска, реваншистка, наблъскана с омраза. Отде толкоз омраза в тоз малък народ, не знам…

-Като говорим за политика, след като миналата година ти спряха тока заради Бойко Борисов и ти го попита фронтално защо, имаше ли развитие в отношенията ви?

-Това беше тиражирано навсякъде, истината е, че тока не ми го спря никой, ами Росен Сеновски, моят китарист, е спрял микрофона, защото като видял Бойко, е решил, че трябва. Бяхме се уговорили, че докато се появи Борисов, ще пеем и тогава ще спра.

Но това, че съм била с гръб и не съм видяла, не прави виновен Бойко Борисов. Той сто пъти ми се извини човекът, чак ми стана неудобно. Разбира се, че се обадиха хора от който вестник се сетиш, да ме питат дали той има право да ми спира тока. Казах, да, има право, но не той лично, а техническото лице, защото предстоеше официална церемония.

Най-обидното беше, че срещу мен стоеше журналистка от Бургас и тя написа в един централен всекидневник: “Бойко дръпна шалтера на най-известната местна”. Това, че не поех щафетата на клюката, тушира много по-бързо нещата.

Ако исках да си направя пиар, щях да имам голяма трибуна, но това е под достойнството ми. Човекът се почувства толкова неудобно…

-Не сте се срещали след това?

-Не сме, но какво, ако се срещнем, за това ли ще си говорим? Това е все едно да изляза на сцената, да се спъна и да си изтърва микрофона. Освен всичко мен, като ми спрат тока, като го пуснат, пак мога за продължа да пея от там, откъдето съм спряла.

-Израсла си в семейство на военен и учителка и човек си представя, че си възпитавана много строго…
-Ужасно строго. Всъщност майка ми никога не е работила като учителка. Тя е завършила педагогическо училище в Благоевград, но поради това, че татко беше военен цял живот и така се пенсионира, се местехме от град на град и нямаше как бъде учителка. Затова почна като волнонаемен в армията, работеше по поделенията и така се пенсионира.

Беше служителка в деловодства, в секретни и полусекретни дейности, в последните си години ходеше и по занятия. Татко беше полковник и имам дефицит на родителска ласка… Никога не съм го казвала… Това е едно от нещата, които винаги са ме карали да се чувствам недостатъчно обичана. Родителите ми са живи и здрави.

4-годишната Тони с брат си Йордан в Звездец

Бяха изключително строги, не ме хвалеха изобщо, не ме поощряваха изобщо, не ме галеха, може би защото те самите така са били възпитани, нито един от тях не е бил с леко детство и лек живот.

Точната дума е сурово. Но аз никога не съм ги упреквала за това. Написах им едно писъмце, разказах им някакви историйки.

Тогава им писах: “Искам си милувките за тези 40 и няколко години, които ми се полагаха през тоя живот” (Очите й се насълзяват, гласът трепери).

Тези неща няма как да се върнат, но това някакси ме направи точно обратния тип човек.

Хващам се понякога, че прекалено много прегръщам хората, може би по някакъв начин наваксвам тези дефицити. Ние не си приличаме изобщо. Този мой избор на професия за тях беше нещо чудовищно (Смее се). Те военни, аз – певица!


-Този дефицит на ласки комплексира ли те като по-млада?

-Не, ама все ми се искаше някакси вратите ми към моите приятели и към моят дом да бъдат отворени за повече чувства и повече ласки. Защото в дома на родителите ми не беше така. Може би затова вратите ми са отворени като хан. Каня всеки. У нас често идват приятели на гости. Е, пак ям шамари понякога заради това, ама то иначе няма да ми е интересен животът.

Тони с китарата, 1987 г., Бургас

-Шамари – за какво?

-Понякога разсъждавам като психолог и си казвам, че може би тия дефицити в детството ме карат да приемам всички с отворено сърце и понякога имам разочарования, които приемам като шамари.

-Известно време си живяла при баба си и дядо си в Звездец?

-Да, първите ми седем години. Родена съм в Бургас. Майка ми е от Симитли и там е родила брат ми, а мен е родила в Бургас и се връща с мен в Звездец. Така че първите ми седем години са там, вторите седем – в Сливен, защото преместиха татко там.

После, когато трябваше да вземем решение – защото едно време беше така, повишават те в чин и се местиш, татко трябваше да избира между София и Бургас и той избра второто. Оттогава съм най-върлата бургазлийка на света (Смее се).

Тони на 19 г. с баща си, Бургас

-Признаваш, че не ти върви определено в две неща - любовта и килограмите… 
-Никога не съм се чувствала като жертва на любовта, напротив. Да, казвала съм, че повече съм пяла за любов, отколкото съм я преживявала, но и не мога да се оплача от липса на преживявания. Това е една дълга пауза, която аз обаче не намирам за драматична и трагична, просто съм приела, че така трябва да бъде.

Освен това някак си не мога да тръгна на лов, да кажа, гледай аз сега съм тръгнала да си търся гадже. Далече ми е от акъла. А колкото до килограмите, не съм спряла тази битка да намалявам килограми, после да ги връщам. То това му е интересното (Смее се). Но в никакъв случай не се чувствам онеправдана.

Която любов съм искала през живота си, съм преживявала, някои даже съм преживявала, без да съм ги искала.

Ако съм можела, щях да си спестя две-три любовни истории, за да няма някакви кофти спомени после. Ама то и без това не може. Не се отказвам и за секунда от всичките си битки, поражения и победи.

-Оборудвала си, казват, фитнес център вкъщи…

-Какъв фитнес център, нищичко нямам! То вкъщи всичката Мара втасала, та и това… Апартаментът ми е много малък, че даже и бягаща пътека нямам. Ходя всяка сутрин да плувам.

Миналата година ходих при доктор Емилова, но тази година не успях, защото беше важна за дъщеря ми Магдалена, завърши VII клас и постъпи в гимназия. Не можех да я оставя, тя е в такава възраст…

Но колкото до отслабването, независимо дали връщам килограми или не, при мен борбата трябва да е постоянна. Чувствала съм се най-лека, като перце, най-безпроблемна, когато съм била при д-р Емилова и съм гладувала. На третия ден ми е идело да хвръкна. Искам го това усещане пак, защото то някак те повдига. Може да си гладен, обаче си лек като перце. Трудно е вкъщи да го направя, но начинът на отслабване е този – глад.

-Психолозите казват да се обичаш такава, каквато си.

-А, аз не се мразя такава, каквато съм, просто понякога ме е яд на мен.

С дъшеря си Магдалена на 50-годишния си юбилей, януари 2013 г.

-Магдалена вече е девойка, почти на 14. Как й понася професията на майка й?

-Не й е лесно. Тя не казва чия дъщеря е, така съм я научила, никога не се е чувствала по-специална или привилегирована, даже в гимназията учителката е казала. Единственият й дискомфорт е при моите безкрайни пътувания. Сега вече го разбира, но когато беше по-малка, ме е питала защо не работя нещо като на другите майки.

Тони признава, че още я боли за загубата на Пламен Ставрев
скъп приятел и дуетен парттньор

-Ти, която си изпитала толкова емоционални липси от родителите, сега съумяваш ли да се дистанцираш от майчината суета и да я оставиш сама да направи избора си на професия?

-Да, разбира се. Преди около месец ме изненада страхотно, като ми каза, че иска да бъде актриса, и аз подскочих 30 сантиметра, защото това е моята детска мечта, нещо, до което се докоснах едва последните две години.

-Разкажи за твоята осъществена мечта.

-Участвах в два спектакъла на Бургаския театър. Преди няколко години бях по покана на Велко Кънев, Бог да го прости, играех учителка в спектакъла “Паднал от Марс”.

Сега директорът Борислав Чакринов ме покани в една пиеса на Станислав Стратиев – “Българският модел 20 години по-късно”.

Имаме идея за още един спектакъл малко по-нататък. Така че когато Маги ми каза, че иска да стане актриса, й казах: “Браво, мамо, това е моята мечта!”. Преди, като ми е казвала, че иска да стане певица, лошо ми е ставало…

Знаеш ли, и маникюристка да стане, бих я подкрепила, това ще е нейният път, който тя си е избрала и поради това ще е най-светлият. Моля се само да е доволна от себе си, да харесва това, което прави, и да го прави с удоволствие. Няма срамна професия. Някъде бях прочела, че “няма срамен труд, има срам без труд”.

Тони пее на рождения си ден, Драго Драганов я аплодира

-Защо се отказа от приключението да участваш в тв шоуто "Африка. Звездите сигурно са полудели"?

-Защото по времето, когато трябваше да замина за снимки, вече имах доста вече потвърдени участия с концерти. Трябваше да отцепя цели 40 дни от програмата си, а пък аз имам поети доста участия. Това означаваше да бъда некоректна към хората.

Тони като идола си Едит Пиаф

-А ако можеше да заминеш, би ли яла червеи, би ли скачала с бънджи например като участниците?

-О, за червеите… бих умряла от глад, но няма да ги вкуся. А пък за бънджи… Олеле, майко, като си знам аерофобията… Но пък съм смел човек и ако е за отбора, ще скоча, какво да правя! Освен това ноември заминавам за ЮАР и Зимбабве за 10 дена, така че много ми стават тия дестинации. Канили са ме и в други риалити проекти, но работя прекалено много. Участвала съм в два, единият благотворителен – “Великолепната шесторка” и в “Пей с мен” през 2008-ма.

-Как изглежда при теб един прекрасен ден, прекаран без всякакви ангажименти?
-Направо скука за уважаемите читатели, но за мен прекрасният ден означава сутринта като стана, да си изпия кафето, това е ритуал за мен, пред телевизора, сутрешните блокове ги обикалям всички. После, ако дъщеря ми е първа смяна, аз съм я събудила и е тръгнала на училище.

После разхождам кучето, ходя да плувам, оправям си вкъщи нещата, сготвя нещо, събирам се понякога с приятели и денят ми преминава с много четене. Много чета. Натрупала съм купища книги, които искам да прочета. Ходя и купувам непрекъснато книги и не мога да насмогна, защото все купувам, купувам и ако за годината прочета 40-50, чакат ме купени още 100 (Смее се). Имам си определени автори, които си събирам.

-Кои са те?

-Може на някои да прозвучи разочароващо, но събирам Ли Чайлд, Дейвид Балдачи, Майкъл Конъли, Харлан Кобън. Но най-любимият на света ми е Чудомир. Понеже къщата ми е малка, няма къде да ги слагам, ги опаковам в колет и ги пращам по разни читалища.

Публикувано във в. "Преса", 20 октомври 2013 г.