Лилия Маравиля: Домът е там, където е любовта – III част

Сн. Велислава Каймаканова-Ножарова

Боряна АНТИМОВА


Лилия Маравиля е родена на 18 януари във Варна. От малка е увлечена по театъра и във втори клас се записва в детската театрална школа на братя Райкови в родния си град.

През 1993 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на проф. Крикор Азарян, а след това и майсторски клас при руския режисьор В. Фокин по системата на Мейерхолд.

Прави десетки силни роли на сцените на Младежкия театър, „Сълза и смях”, „Българска армия”, Сатирата. От 1996 г. е в трупата на театър „София”. Има две номинации за „Аскеер” (г-ца Д Олбак в „Развратникът” и дойката в “Ромео и Жулиета”) и за “Икар” (Леони в “Ужасните родители”).

През 2011 г. получи “Златна роза” за ролята на Мила във филма “Love.net”. Стана широко популярна като Марго в сериала “Под прикритие”, снима се и в “Стъклен дом”. През ноември при голям успех премина премиерата й в главната роля в “Госпожа Министершата” в театър “София”.

Омъжена е за италианския банков консултант Лука Маравиля от 2001 г., има дъщеря Паола на 12 години.


(Във втората част Лили разказа за работата си със своя учител от НАТФИЗ Крикор Азарян, за приятелството си с “мацките на Коко”, за проблемите си заради това, че е руса красавица, и за прословутото актьорско дуенде)

-Лили, личи си, че си щастлива, че си госпожа Министершата, че си в екипа на един от най-успешните сериали “Под прикритие”, но съдбата не винаги е била благосклонна към теб, нали?

-Много съм щастлива, как иначе! Преди това имах голям период на застой – постоянно се явявах на кастинг и все не ме вземаха за филми. Това продължи доста време – 10-15 години. И в театъра ролите не бяха кой знае колко големи. Почнах вече да се отчайвам, казах си, че явно нещо не ставам за кино, явно само си мисля, че съм готина, пък не ме вземат за главни роли.

Аз съм от хората, които не търсят проблема в другите, а в себе си. На един кастинг обаче за филма “Пътят към върха” режисьорката беше жена и ме хареса. След това дойде една чудесна режисьорка, която направи сериала “Магна Аура” и ме взе за главната женска роля. Казах си, колко странно, виж как жените режисьори ме харесват и ме вземат, а мъжете - не. Защо?

-Може би, за да не ги обвинят, както навремето са нападали Коко, че са те избирали по хубост?

-Така и не разбрах защо. Но когато се явих на кастинг за “Love.net”, ролята ме привлече много силно и явно съм си изиграла добре етюда. Явих се и на втори, и на трети кастинг и си ме харесаха. Много се радвам, че ме избраха! Точно това ми беше ролята, и точно в този филм, който според мен е един от най-добрите, правени в последно време. Този жанр – романтична история, тук не беше много разпространен.

А знаеш ли, че преди да излезе филмът, на пресконференцията журналистите бяха заявили интервюта към всички актьори, а с мен никой не пожела да говори. Беше ми много обидно. Но пък след като излезе филмът, всички ме търсеха и така е по-добре – интересът към теб да дойде, след като видят работата ти.

-Оттам ли тръгна твоят втори ренесанс като актриса?

-Да. Последва “Под прикритие”. Извикаха ме на кастинг и бях сигурна, че няма да ме вземат, защото до момента никой не ме взе в друга продукция. В “Стъклен дом” се снимах в епизодичната роля на майката на Калин Врачански и там отидох само заради него. В “Под прикритие” ми предложиха ролята на жената на Попов и ме посъветваха да я приема, защото е хубава, има развитие.

Когато чух, че ще играя съпруга на Владо Пенев, приех веднага. Бях вече подписала договора за сериала и на другия ден ми излезе премиерата на “Love.net”. Хората от “Под прикритие” ме видяха във филма и много се зарадваха, че съм част от екипа. Как да не съм щастлива! Влизам в домовете на хора, които няма как да ме видят на сцена, защото никога не са били на театър например.

-Харесва ли ти този начин на привличане на публика: хората да те заобичат в някой сериал и да дойдат да те гледат и на сцена?

-Виж, аз не съм от хората, които държат да са популярни на всяка цена. Между нас казано, има много актриси, които не са толкова добри, но са по-известни от мен. И какво от това? Аз нямам тези претенции. Рядко ходя по светски партита, не се навирам на хората в очите. Предпочитам чистата оценка. Искам да ме запомнят не защото съм известна, а след като ме видят на сцената, във филм или сериал.

И досега всичко, което ми се е случвало в професията, е заради тази чиста оценка – защото някой ме е харесал в някоя предишна роля. Аз знам, че почитателите на театралното изкуство са много по-малко от зрителите на един телевизионен сериал, но предпочитам в залата да идват хората, които са ме харесали в някоя роля, а не в някое интервю или репортаж например.

Лилия и Паола

-Спомена, че си отвратена от политиката, както много хора у нас. Но представи си, че и в живота си госпожа Министершата и времето е сегашно…

-Аз съм отвратена не от политиката толкова, колкото от хората, които тук се занимават с това, и то от определени хора. Не може да се подхожда толкова елементарно към властта. Казват, че това е мръсна работа. Сигурно. Но забравяме, че политиката е отговорност, и че е една много сериозна професия. В нея трябва да бъдат хора, които се отнасят отговорно и сериозно към работата си и имат свое виждане какво трябва да се направи. Сигурна съм, че има хора, които са родени за политици и водачи, и винаги ще бъдат водачи, без значение дали са на власт или не.

-Подкрепяше ли протестите?

-Да, на колата си отзад имам една лепенка “Оставка”. Много е важно да имаш позиция, не само да излезеш и да викаш: “У-у”, а да не знаеш какво искаш да се промени. Аз искам прости, но важни неща – хората, които се занимават с политика, да са отговорни не само към семейството си, а и към другите.

В “Госпожа Министершата” роднина идва при Живка и й казва: “Чакай сега, ти първо трябва да помислиш за родата си, после за родината, защото родата е много по-близко от родината!”. Същото се случва и у нас. Тази шуробаджанащина не може да продължава. Но вярвам, че това ще се промени с времето.

Младите, които излизат, и които наричат как ли не, искат промяна. И не бива да упрекваме това поколение, че за нищо не става. Не, напротив, те са много по-различни от нас, но са иновативни, живеят в крак с това време. Аз виждам по дъщеря ми Паола, която е на 12 години. Тя няма нужда да се рови в речниците - сяда на компютъра и за нула време отсява информацията.

Не може да кажем за тези деца, че са тъпи, защото не четат. Те просто имат други възможности и нагласа. Това поколение няма защо да бъде обричано от едни хора, които продължават да живеят в онова време… Мислете за бъдещето на тези млади хора, защото ние нямаме вече бъдеще… Дайте им възможност на способните и талантливи млади хора да се развиват тук, да имат мотивация да останат и да градят.


-Това ли би казала на мъжа си, ако е министър, защото всички казват: “О, ако аз бях на неговото/нейното място, знаеш ли какви неща щях да направя!”…

-Мъжът ми Лука е страшно интелигентен човек. Той много се интересува от политика. Италианец е, но е живял на всички континенти. На 10 години е излязъл от Италия, защото баща му е бил директор на авиолинии “Ал Италия”.

На 10 години е излязъл от Италия, живял е в Африка, Америка, Европа. С баща му непрекъснато са пътували, били са в Етиопия, Ирак, Иран... Станал е космополит, много е отворен към света. Знае абсолютно всичко: къде какъв режим коя година е имало. Аз много му се възхищавам, защото не съм натрупала такава информация, моите интереси са в друга област.

С мъжа си Лука

Аз чета художествена литература, това ми е страстта. Но Лука в момента, в който се случи нещо някъде по света, веднага прави цялостен анализ на ситуацията в световен мащаб. Като го слушам да коментира, си мисля колко отговорен човек е. Много пъти съм му казвала: “Лука, при тези твои възможности защо не се занимаваш с политика? Има нужда от хора като теб, които знаят във всяка ситуация какво трябва да се направи”.

Той е завършил едно от престижните йезуитски училища в Италия, които дават много стабилно образование и възпитание. Ти знаеш ли колко е различен като възпитание и държание. Освен това е с едно ей такова огромно сърце. Много се радвам, че моята дъщеря се възпитава от него.

С Паола на миналата Нова година

-Как я възпитава Лука?

-Когато Паола беше много мъничка, беше много сладка. Всички наоколо много я обичаха и като дойдеше Коледа, стаята й беше пълна с подаръци. Ние с мъжа ми бяхме смутени от това, но не можеш да кажеш на хората да не я глезят толкова.

Когато тя беше на 3 години, на Коледа баща й каза: “Ти сега ще отваряш подаръците, но даваш ли си сметка колко щастливо дете си?”, а тя: “Си, папа” – на италиански. Той продължи: “Знаеш ли колко много деца на тоя свят нямат нито майка, нито баща, нито възможност да празнуват Коледа? Ето, ти имаш семейство и много други хора мислят за теб и те обичат, носят ти подаръци. Трябва да си много благодарна за това и никога да не го забравяш”...

Паола

След този разговор Паола беше неузнаваема. Нали всяко малко дете като види много подаръци, взема един, хвърля го, взема друг. А тя стоя няколко часа. Много внимателно отвори всеки подарък, обърна внимание на всеки и тогава посягаше към другия.

Паола от много малка е възпитавана в милосърдие и състрадание. Трябва да научим децата да мислят по този начин. Не може да се надяваме само на училище, детето трябва да се възпитава вкъщи.

Сега Паола със свои приятелки прави гривнички, продават ги. Попитах я за какво събират пари, а тя: “Да нахраним гладните деца”. Казах й: “Не може да очакваш да нахраниш гладните деца по този начин”. Тя попита как, а аз й казах: “Като учиш. Когато получиш добро образование, ще знаеш как по-добре да помогнеш на гладните деца”.

-Чие влияние е по-силно при избора й на професия – твоето или на Лука?

-И на двамата. Паола винаги идва с мен, когато гласувам, а аз не съм пропуснала нито едни избори. Не става да кажеш, че няма да гласуваш, защото всичките са маскари. Това не го разбирам. То е наша отговорност. Който не гласува, няма право да протестира.

Паола е решила да става политик, за да помага на бедните, но и не се е отказала да става актриса. Има талант в изкуството. Много добре стои на сцена, ходи в театралната школа на Ганета Атанасова – Ганди. Сама се записа там и участва с голямо желание. Но за мен по-важното е тя да общува с деца, вместо да се мота по улиците. Ганди казва: “Аз не ги правя артисти, а ги възпитавам в отношение към изкуството”. Много съм доволна, че ги учи как да се държат с другите деца.

-Къде намери този страхотен италианец?

-Когато се запознахме, аз и приятелите ми се събирахме в две заведения – “Арт клуб” на ул. “Иван Асен II” и “Суингинг хол”. Лука ме видял в “Арт кафе”. Той се познаваше с Шошо, сина на Константин Коцев. Разпитал го за мен. След това в “Суингинг хол” той дойде при мен, заговори ме на английски, попита ме актриса ли съм. Каза, че ме гледал на интервю по телевизията.

Започнахме да се срещаме. Ухажването му не беше от оня тип некрасиви свалки, бях много впечатлена от неговия интелект и възпитание. Пък и много ме дразнеха някои момичета, които гледаха да хванат чужденец на всяка цена, за да се измъкнат от България, затова бях доста резервирана – той да не си мисли, че като е чужденец, всичко може… И така, след петгодишна връзка, преди 12 години се оженихме.

сн. Кирил Проданов и Веселин Христов

-Той е финансов консултант, как го нави да остане тук?

-Не съм го навила, беше тук при родителите си, защото неговият баща, след като основа авиокомпанията “Ал Италия България”, 10 години работи като представител тук. Лука беше завършил следването си в Бостън и беше дошъл в София да види родителите си. Междувременно продължи да учи в Италия, а после остана тук и след като баща му си замина. Заради мен… Някои неща просто стават, без да си правим планове.

сн. Кирил Проданов и Веселин Христов

-Във Фейсбук си публикувала латинската сентенция, че “човек се намира не където живее, а където обича”. Говориш с много любов за мъжа си след 17-годишна връзка…

-Аз много го уважавам и съм сигурна, че го обичам. Вече не мога да си представя живота си без него. Разбира се, имаме караници, дразним се, но реагираме винаги с чувство за хумор. Харесвам си го и съм една щастлива жена, защото съм намерила такъв мъж.

-Морско момиче си, от Варна…

-Да, морска сирена. Загубих родителите си, но имам брат там, Дарин Лазаров, който живя в Италия. Той е скулптор, 9 години по-голям от мен е и се е грижил за мен, докато родителите ми бяха на работа. Много дължа на него като възпитание, етикеция… Обичаше например да ме учи на латински сентенции… Много му се радвам.

Сега като си дойде във Варна от Италия, направи една много хубава скулптура в града, на път за морската гара, над една чешма – два дракона, един женски и един мъжки, които държат яйце… Страхотен символ! Казвам му: “Много се радвам, че след теб ще остане нещо”. От моето изкуство - театъра не остава нищо материално…

-Казват, че морските хора им е трудно дълго време да живеят далече от брега.

-Сигурно. Аз вече съм свикнала. Лятото много се зареждам край морето, но в началото, когато дойдох да живея в София заради ВИТИЗ, имах чувството, че се задушавам, че нямам пространство. Първия път като се прибрах във Варна, веднага отидох да погледам морето. Гледаш тази безкрайна шир и няма бариера пред очите ти…

-Учила ли си роли на морския бряг?

-Не, но новината, че аз ще играя в “Love.net”, я чух на морския бряг. Бях на плаж, тъкмо излизах във водата и звънна телефонът. Беше режисьорът Илиян Джевелеков…

Със Снежана Макавеева по време на снимките на "Под прикритие"

-Като си толкова влюбена в професията, остава ли ти време за хоби, пишеш ли нещо?

-Писала съм есета като студентка и сега като си ги чета, много ми харесват. Но нямам много време. Виж, да гледам филми - ей това е нещо, което обожавам! Ама всякакви филми, особено умните. Много обичам британското кино, за мен то е върха като актьорска школа. Като видиш един британски актьор в холивудска продукция, веднага го разпознаваш, че е от тази школа.

Та напоследък излезе една чудна статия в “Литературен вестник” за “Госпожа Министершата”… Ама толкова хубави неща пишеше за мен! Като в хубавите британски комедии… За мен това е най-хубавият комплимент, който някога съм получавала. Това е за мен най-високата топка.

Харесвам тези качествени, умни британски филми, защото в тях всичко е загатнато, деликатно поднесено. В тях непрекъснато нещо си харесвам, някоя актриса например и си казвам: “Ох, как хубаво е направила това, искам като нея!”.

-Най-романтичното ви прекарване на Нова година с Лука?

-Спомням си как посрещнахме Милениума в Лугано, Швейцария. Бяхме в едно луксозно казино, където хай обществото танцува валсове сред перфектно подредени маси и сребърни прибори.  Когато се прибирахме, улиците и площадите бяха пълни с весели хора. Беше прекрасно.

-Тази година как ще празнувате?

-От доста години сме си тук. Родителите на Лука идваха за Коледа. Преди това, като бяха живи родителите ми, също идваха от Варна и се събирахме всички у нас. За мен Коледа е празникът, на който семейството се събира. А Нова година ще споделим с приятели.

ПЪРВА ЧАСТ
ВТОРА ЧАСТ

Публикувано във в. “Преса”, 29 януари 2013 г.

Поетесата Маргарита Петкова: Дано ни обедини каузата да опазим България

Интервю на Боряна АНТИМОВА за протестите, анархията, нищетата, катарзиса и стъпканата духовност

“Не съм апологет, нито апостол, а просто българска поетеса” – така Маргарита Петкова коментира поканата да говорим за болезнените проблеми от подранилата ни пролет. Като много от светлите ни умове тя има своя позиция по протестите и опита за диктат на улицата и на 23 февруари излезе официално с призив към своя народ. В него тя пише за тревогите си: “Ледът се пропука, господа... Но дали ще рукнат буйни пролетни води, които да изчистят и пречистят лицето на България, или ще ни залеят калните потоци от близко и далечно минало... не знам. Затова, хора, МИСЛЕТЕ!".

Любимата и енигматична българска поетеса никога не е изневерила на стила си – да бъде пряма, понякога до скандалност. Родена е на 21 февруари 1956 г. Завършила е българска филология във ВТУ. Автор е на стотици прекрасни стихове, както и на над 200 текста на популярни песни. Нейни са "Иване, Иване", "Бермудски триъгълник", "Болката отляво". Става сензация още с първата си стихосбирка "Дива къпина" от 1983 г. Следват "Писмени показания", "Ненаписани стихотворения", "Решавам аз", "Ивановден" и много други. Миналата година излезе 13-ата й книга “Подсвирквайки – към Голгота” (изд. “Персей”).

-Маргарита, протестите продължават два месеца и сякаш няма изгледи скоро да спрат. Какви са усещанията ти днес?
-Протестите започнаха спонтанно и ударно. Просто необосновано високите януарски сметки за ток бяха последната капка, която преля чашата  и изкара обикновените хора на улицата. Тези - онеправданите, с които 24 години всяко правителство се ползва само като електорална маса. Има една приказка - на българина трябва да му бръкнеш в джоба, за да се усети и да предприеме нещо в своя защита.

С цялата ми обич към своя народ - точно това бъркане в пробития джоб на хората се превърна в катализатор на неговото недоволство. България излезе на улицата, за да покаже, че повече няма да търпи, че ножът е опрял до кокала. Което изправя хората пред крайни решения. Аз не съм политолог или социолог, за да анализирам от такава гледна точка процесите. Правя го от своята гледна точка.

-В това време на стъпкани в калта кумири и анархия, какво могат да направят светлите ни умове като теб?
-Казах вече, че процесът започна като протест срещу непосилните плащания. Но той естествено прерасна от битов в политически. Резултата го видяхме - отиде си едно правителство под натиска на улицата. Дотук - да кажем, добре. Гласът на народа беше чут. Управниците (от всички партии) разбраха, че техните избиратели не одобряват политиката им, че не са изпълнили обещанията си, че са се провалили и са изгубили доверието.

Затова и нямаше политици, които да се опитат да яхнат вълната - ясно е, че народът на никого вече няма вяра. Включително и на "светлите умове", както ти се изразяваш. За мен по-плашещо е, че никой и не мисли за тях, камо ли да ги чуе. Страх ме е, че анархията би изглеждала нещо много стройно и подредено, в сравнение с политическите и икономическите искания, които улицата диктува. При това без никакво съгласуване между отделните й фракции.

-Този хаос от неясни искания и мотивация не е ли следствие на стъпкване на духовността?
-Ами хората не са чели Конституцията на Република България. А искат свикване на Велико Народно събрание и нейната смяна. С какво? Всички издигнати искания всъщност са предмет на настоящата Конституция. Народът иска пряка демокрация. Хубаво, обаче когото и да хванеш на протестите, няма да може да ти обясни какво значи това. Народът иска народовластие. Хубаво, ама знае ли, че от това искане до крайцера "Аврора" разликата е само, дето нямаме такъв крайцер. Народът иска национализация. Хубаво, обаче поне половината от този народ това са го живяли и преживяли. И 24 години роптаят срещу именно тази форма. Народът иска да не го управляват политически партии. Знае ли този народ, и ако знае - замисля ли се от кога датират вигите и торите в Англия или демократите и републиканците в САЩ?

Безспорно терминът "партия" се е превърнал в мръсна дума, само че какви знания, умения, възможности има примерно един оглавяващ протест, за да може да се занимава с политика? Политиката е много сложна материя. Повечето от така наречените ни политици не я владеят, какво остава за обикновения човек, на когото му е писнало да бъде дойна крава за сметка на държавата. Но в ентусиазма на протестната вълна, не се мисли за такива подробности. Аз не обвинявам хората. И аз съм една от тях. И на мен ми писна да влача хомота на монополите и групировките, и аз искам промяна. Към по-добро бъдеще. Но знам, че тази промяна няма как да се случи с вълшебна пръчица.

На Димчови празници в Копривщица, 2013 г.

-Макар да се издигат и политически искания, в крайна сметка нещата опират до битови проблеми. Но никой не протестира така ревностно за култура?
- Културата не бърка в джоба. Ако има потребност, българинът отива на театър, на опера, на кино, купува си книги. Това е лично отношение на отделния индивид. Ако няма тази потребност - стои си вкъщи пред телевизора или с музикалната си уредба, или просто в социалната мрежа. И особено там, много по-силно, отколкото на улицата, се люшка от протест в протест и от искане в искане.

-Парламентарна или президентска република е по-добър вариант за обществото ни от индивидуалисти?
-По действащата в момента Конституция, ролята на Президента на Републиката не е силна институциално. Парламентарната република предполага все пак повече власт на народа, като единствен суверен. Но аз не мога да правя сравнителна характеристика, има си хора, които за това са учили - да обяснят на народа кое какво е и какви са последствията от единия и от другия модел на управление. Пак стигаме до тоягата и моркова, до желязната ръка в кадифена ръкавица... Накрая, ако да бе ни останала армия, до военна хунта щяхме да опрем…

-България се събуди, вярно, но много хора са в паника – какво ще се случи със собствения им живот, дали няма да стане още по-зле…
-Нормално е хората да се страхуват за бъдещето. Особено мислещите хора. Защото предстои взимане на много важни решения. А няма кой да ги вземе и още по-страшно - кой да ги приведе в действие след това. Служебното правителство няма тези правомощия. Предстоят избори, но не съм сигурна, че и тогава ще се стигне до решение, което ще ползва поне по-голямата част от българския народ. Не ми се иска да стигнем до исторически препратки. Бог да пази България…

-Хора се самозапалват на улицата, отскоро има и нова мода – да си режат пръсти… Оправдана ли е тази саможертва?
-Това е отчаян акт. Но от друга страна е предупредител. Защото, когато си така притиснат до стената, че просто не виждаш никакъв изход, когато държавата те е докарала до "огън да ги гори", драсваш си клечката. Само че отчаянието на отделния човек и политическият акт по подобие на Ян Палах, са две различни неща. Пламен от Варна подпали чергата на Кирил Йорданов, освети пътя на хората да се борят за правата си и против диктата на явни и тайни управници. Но реално погледнато, взривът от самозапалвания е само едно отчаяние, което показва, че наистина няма накъде да се отстъпва. Което вече е страшно!

На премиерата на последната й 13-а книга "Подсвирквайки - към Голгота", 2012 г.

-Рано, късно или навреме се събуди България?
-Това може да покаже само бъдещето. Да не прибягваме до овехтялото "Вчера беше рано, утре ще бъде късно". Защото много са факторите, които на мен не са ми ясни. Не знам дали няма да се появи уж от нищото някой, който да заяви "Есть такая партия". Защото и това е вариант, който не бива да се пренебрегва. Не се наемам с прогнози. Но искам нормално бъдеще за децата си.

-Казват, че гладът и нищетата са лош съветник. Възможно ли е те да ни стимулират към нещо добро?
-Гладът и нищетата... Живял е този народ в много по-страшни времена, когато освен глад и нищета, е имало и войни. И е оцелявал. Но е имал национална идея - да се опази България. Дано това обедини и сега всички ни!

-Тези хаотични искания на улицата ще изкристализират ли някога в нещо качествено и градивно?
-Ако тръгнем от там, дето вселената е произлязла от хаоса и, че ентропията е основната движеща сила - дано. Само че, простете ми, не ми се връзват плакати "Долу монополите!" и "За чиста и свята република" редом до "Долу хеликоптера на bТВ!". Улицата се люшка - да, тя може да построи барикади, но може и просто да свърне към кръчмата на езерото "Ариана"... Ето от това ме е страх най-много.

-“Что делать?”, попита през 1862 г. Николай Чернишевски в романа си, описвайки живота на новото общество - “разумните егоисти”. Какво да се прави според теб?
-Ако знаех какво точно трябва да се направи, какви да са исканията, изискванията и каква е формата на тяхната реализация, щях да напиша "Това ще се прави!". Боя се, че не съм не само Чернишевски, ами и до Томазо Кампанела не мога да го докарам. И не трябва.

-Улицата непрекъснато извежда самозвани лидери, а политиката иска подготвени хора. Откъде да се извадят автентичните, ценните?
-Лидерите не се търсят, те се самосъздават и реализират. В контекста на казаното дотук - не виждам лидер. Явен.

-Възможно ли е някога да се отлее мръсната пяна от неясни искания и да блеснат добрите идеи?
-Диалектика. Количествените натрупвания водят до качествени изменения. Колко качествени - бъдещето ще покаже.

-Катарзис – катарзис, но ще се превърне ли по стара българска традиция във “всяко чудо за три дни”?
-Не бих се учудила, ако тази поговорка сработи отново. Да не забравяме, че улицата все още не е запълнена от всички - от лекарите, учителите, майките, пенсионерите... Не подстрекателствам към масови бунтове, метежи и размирици, напротив. Нека всяка прослойка постави своите искания, нека по някакъв начин исканията бъдат урегулирани, изяснени и поставени на масата. Но - умно! Без неадекватни действия. Без облечени в нови дрешки стари витии. На 23 февруари излязох официално със своя призив към моя народ: "Хора, МИСЛЕТЕ!". Ако нещата се оставят по течението, без ясна мисъл - не ми се мисли...

На 27 март 2013 г. двамата любими поети - Маргарита Петкова и Добромир Банев се видяха за пръв път наживо, след като за рекордно кратък срок - 13 дни, написаха заедно поетична стихосбирка онлайн - "Абсурдни времена"

-Насред руините от един срутен свят на робско търпение, ти и Добромир Банев – двама от най-обичаните и четени поети – създавате нещо качествено и красиво, неправено досега – поетичен любовен онлайн диалог между мъжа и жената… Как се чувстваш?
-Казах още в началото - аз не съм специалист по социални и политически науки. Не съм апологет, нито апостол. Аз съм, както обичам да се изразявам шеговито, просто българска поетеса. И е съвсем нормално да се занимавам с това, което Бог ми е отредил. Защото съм убедена, че всеки трябва да върши онова, което умее. Така, с твоя намеса, се случи това избухване на поетични пламъци.

С Добромир Банев се срещнах наживо едва на 27 март, когато вече бяхме написали общата ни стихосбирка онлайн. Вече пишем втория том. И преди ценях високо неговата поезия. Идеята си се роди спонтанно. Аз обичам предизвикателствата - това, което правим съвместно, е страхотно зареждане, токът, протичащ между двама ни, е с високо напрежение. Чувствам се в свои води - в най-дълбоките и най-красивите. То е закачка, и вдигане на рамо, и опипом, на сляпо. Обаче така човек се научава да проглежда. Дано читателят бъде благосклонен. Въпреки че на мен ми е достатъчно това, което ние с Добромир правим между себе си. Стихосбирката нарекохме "Абсурдни времена" и ще излезе от печат за Пролетния панаир на книгата през май.

-Преди интервюто разбрах, че стихосбирката от 112 стихотворения е била написана за рекордно време – 13 дни… Това си е за Гинес – по 2-3 стихотворения дневно?
-По две-три е нищожно малко за нашия поетичен заряд (смее се). Писахме като бесни поне по пет, а понякога и по 7-8, зависи от времето, с което разполагахме. И всичко беше красиво. Защото мъжкото и женското начало, когато си взаимодействат, вършат чудеса. В случая - нова книга. И продължаваме…

-На фона на грозната на моменти война по улиците, вие показвате, че е възможно една “война” за надмощие между мъжкото и женското начало да е красива…
-Няма война. В любовта няма надмощие. Тя е идеалният миниатюрен образец на обществото.

-В средата сме на големите Великденски пости - време и за вглъбяване, размисъл и сериозна самооценка. Какво би искала да се случи в умовете и душите на хората на Възкресение Христово?
-Да възкръсне духът им! Български и свободен!

Публикувано в Информационна агенция "Поглед инфо" на 3 април 2013 г.