Да обичаш поет…

Сн: Деница Дабижева

Снощи бях на един необикновен празник – премиерата на новата книга на Маргарита Петкова “Подсвирквайки – към Голгота”

Боряна АНТИМОВА

Обичам я много по най-традиционния начин - като почитател – с преклонение пред поезията й. И колкото и близки да ставаме двете, колкото и да разговарям и пиша за нея като журналист, винаги ще изпитвам точно същото обожание пред Поета, който “работи единствено при Бог”…

Снощи в пиано-бара на Столична библиотека въздухът беше наситен с любов и обожание. Тъй като вече бях отбелязала премиерата й с интервю във в. "Преса", отидох просто като фен, по-рано, за да си взема автограф и да я попитам слуша ли я непокорният й болен крак…

Но бях закъсняла – дълга опашка от гости с цвете и книга в ръка… Наредих се. Купчина цветя, прегръдки, целувки… Оказа се, че цял час преди това е започнало писането на автографи, а опашката така и не оредя, докато не поканиха Марги на сцената.

В залата бяха нейните деца, журналисти, приятели и просто почитатели. Беше и Михаил Белчев – на когото Маргарита благодари, че като шеф на Столична библиотека беше предоставил пиано-бара за празника.

Дойде и композиторът Стефан Димитров, на когото любимата поетеса каза, че благодарение на него и Богдана Карадочева стиховете й са станали популярни навремето. Нейната поезия прозвуча, изпята по маниер, който най-много й отива – с китара, по бардовски. Бойко Георгиев откри купона с “Обратната страна на луната”. Толкова го обичам това стихотворение! Ще ви го напиша тук:

Обратната страна на луната
Маргарита Петкова

Хайде, разказвай ми за жена си –
колко е свястна, колко е готина,
как в очите те гледа прехласнато,
какви вкуснотийки готви.
Как ти подрежда по цвят чорапките,
как сръчно си сгъва ризите,
колко е нежна, колко е сладка
и никак не е капризна.
Как сам-самичка се справя с всичко,
как те обгръща с внимание,
как ти – разбира се – я обичаш,
как втора такава – няма.
Как тя непрестанно за тебе мисли –
през час звъни да те пита
бира ли пиеш или уиски
и сърчицето ти в ритъм ли е.
Как и насън не ти дава мира
нейната кроткост и крехкост...
Разказвай ми, докато събираш
по пода пръснати – дрехите ми.
   
“От нейната поезия неизменно произтича живот” – каза авторката на предговора към новата книга Камелия Кондова. И тъй като думите й много ми харесаха, ще ви цитирам целия предговор:

“Пиша тези думи с предчувствие за празник. Защото появата на нова книга на Маргарита Петкова си е литературен празник. И то не само за изкушените над белия лист. За безбройните почитатели – читатели, които са обикнали съвременната българска поезия заради нея. Нещо повече – покрай поезията й са обикнали живота – не защото е лесен и песенен, а защото са си припомнили характера и достойнството, с които е препоръчително да се живее.

Пиша тези думи, убедена, че стиховете й са преобърнали не една съдба – защото са преляли смелост, обич и прошка – там, където делникът подвежда и не допуска подобни понятия да те извадят от измамното равновесие на рутината.

Давам си и плаха сметка за цената, с която се плащат тези безсъници. Защото поезията е безсъние – не буквалното от полунощ до зори, а онова безсъние, което не ти позволява да проспиш болката. Болката, която се носи с ударни дози гордост – затова няма хленчене, оплакване и вайкане.

Затова с моите приятели твърде често наричаме поезията на Маргарита Петкова „шамарена” – толкова категорична и безкомпромисна може да бъде само истината и само там, където не може да бъде изкривена – в стиховете.

Разминах се с амбицията на родителите си да стана юрист – така се разминах и с това да науча гражданско-процесуалния кодекс наизуст, но Моралния (не морализаторски!) кодекс, излязъл под перото на поетесата, съм изяла с кориците. Защото не са стихове, просто приятни, които прочиташ и оставяш да прашасат в библиотеката.

 
Опираш до тях почти ежедневно, решавайки някоя сложнотия и тогава ти става ясно, че нещата са категорично простички: „Рано е за рани. Късно е за късане. Ако е разпятие – значи е възкръсване”.

Тази жена е научила много хора (сред щастливците съм и аз), че драматичната поезия не е сълзливата поезия, че автоиронията е задължителна, когато наймного те боли и че болката може да се трансформира в красота, послание, философия.

И ако от живота не винаги произтича поезия – от поезията є непременно произтича живот. Най-неоспоримото доказателство, че любов и живот са синоними, съществува точно в тази книга. „От любов, е знайно, никой не умира. Впрочем, а без нея – има ли живот?”

И ти става едно безстрашно и дори едно красиво... при мисълта за смъртта. Защото по Маргаритенски към Голгота се тръгва „подсвирквайки”."

Марги със своя ангел - литературен агент Леда Аврамова

Хубаво го е казала Камелия Кондова. С поетичната си душа тя е станала и кръстница на стихосбирката на Маргарита. Казала й: "Твоите стихове просто крещят така да се казва книгата - "Подсвирквайки - към Голгота".
По някое време се случи нещо изключително – цялата зала започна да рецитира заедно с Марги стихотворението “Last”… Което никой дотогава не беше чел… Ще ви го напиша тук:

Last
От Маргарита Петкова

Не че няма къде да отидеш,
но под този пласт рехав озон
аз съм твойта последна Колхида,
ти си моят последен Язон.

Завържи ме за мачтата яко
и за мен да забравяш не смей –
аз съм твойта последна Итака,
ти – последният мой Одисей.

Не че взе да нагарча животът,
но му помня и сладкия вкус –
аз съм твойта последна Голгота,
ти си моят последен Иисус.

На ръба на вселенската бездна
райска ябълка ще ти подам –
аз съм твоята Ева – последната,
ти си моят последен Адам.

Интервю с Маргарита Петкова - ТУК