Радина Кърджилова: И в ролите, и в любовта се хвърлям на сто процента

Боряна АНТИМОВА


Ако човек потърси Радина по телефона и тя не вдигне, има голяма вероятност да я намери на номера на Деян Донков. Една от най-популярните светски двойки няма нужда да се кълне  “Заедно сме”, опровергавайки неспирните атаки на жълтата клюка.

Срещата е в Народния, където играе Деян. Той пък ходи на нейни репетиции в “Армията”. Радина се готви за премиерата на спектакъла “Йерма” по Федерико Гарсия Лорка. Тя идва на срещата без грим, естествена, усмихната, дружелюбна и открита, макар леко да й личи сценичната треска. Твърди, че е спокойна, защото до себе си има двама силни мъже, които я подкрепят – баща й и любимият Деян…

Радина Кърджилова е родена на 17 юни 1986 г. в София. През 2009-а завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ, в класа на проф. Пламен Марков. В трупата е на театър “Българска армия”, където направи поредица от силни роли: Жулиета в “Ромео и Жулиета”, Поли в “Бандитска опера” и Йерма от едноименния спектакъл. Снима се и като Беки във филма “Тилт”. Стана много популярна с ролята си на Сиана в сериала “Стъклен дом”, и като Ива във “Фамилията” по bTV.


-Радина, как се чувстваш в “кожата” на Йерма - сложен и многопластов образ?

-Беше ми много трудно при работата над образа, макар да ме определят като drama queen (“кралицата на драмата”, както наричат актрисите с драматичен натюрел – бел.ред.). Това е най-вълнуващата ми работа до момента, най-трудната и тази, на която наистина се отдадох с цялото си сърце. Хвърлих се на сто процента.

Един от проблемите беше, че все още не съм изпитала чудото да имаш дете, липсва ми този житейски багаж. Много работихме с режисьора Диана Добрева, беше ми изключително, изключително трудно, но и изключително интересно. Диана се опита да извади от мен нещата, които дори не съм подозирала, че мога да крия в себе си – толкова много сила например.

С Веселин Анчев в "Йерма"

-Нали казват, че някои роли те карат да преоткриеш себе си?

-Да, самата пиеса, Лорка, темата на представлението някак си носеха една много голяма тежест. Сякаш имаше някакъв облак над всеки от нас, докато репетирахме. Много бяхме мрачни, притеснени. Но както каза Диана, дали ще репетираш комедия, трагедия, драма или нещо друго, всяка пиеса носи своето репетиционно настроение, духа на това, което искаш да предадеш на публиката. Имахме своите хубави и тежки моменти, но дадох много от себе си и се държах като воин.

С Веселин Анчев в "Йерма"

-Казват, заслепила си мъжките погледи на предпремиерата, излизайки на финала само по парфюм…

-О, да, какво ли не писаха – че съм се възнесла накрая гола в небето… Всеки може да си го интерпретира както си иска. Това е режисьорско решение на Диана, а аз още в самото начало на репетиционния период казах, че й се доверявам напълно. Имаше някакви варианти да съм чисто гола, полугола, по гащи (Смее се). Самата пиеса не е като кардиограма, а върви нагоре, нагоре, и развръзката е на самия финал. Там търсим акцента в това извисяване на разголената Йерма в небето.

Дали е естетически издържано да съм топлес, тоест само по гащи, или чисто гола в следващите представления, ще реши Диана. Но с подходящо осветление и декор се получава красиво послание. Голото тяло е още един от начините на изразяване на някаква идея. Аз по принцип съм против самоцелната голота, само заради атракцията. Не може да сложиш един чисто гол актьор само заради ефекта, и да не знаеш какво да го правиш. Решението на Диана е много точно, финалът е много разтърсващ и силно въздействащ.

-Деян как прие разголването ти?

-Нормално, като колега. Не забелязах ревност. Той идваше по време на репетиции, беше част от екипа и даваше много приятни и градивни съвети.

-На 28 март получи “МаксиМ” от колегите ти в “Армията” за твоята Поли в мюзикъла “Бандитска опера”. Не беше ли и това скок в най-дълбокото?

-Да, и доста голям риск, тъй като още от НАТФИЗ не съм от гласово даровитите студенти. Изпитът ми по пеене в академията беше най-големият ми кошмар, някакво жестоко притеснение. Глътнах си граматиката и не можах да изкарам един верен тон. И до ден днешен страшно много се притеснявам, когато трябва да пея.

С Веселин Анчев в "Бандитска опера"

-Вземаше ли уроци?

-Още като кандидатствах в НАТФИЗ. Леля ми е пианистка и в Бургас лятото минах през целия солфеж, но не мога да кажа, че съм много музикално грамотна. Не мога да пея добре, но имам слух, ритмична съм. Много обичам музиката, но ако сложа ръка на сърцето си, не мога да пея. Нужни са много упражнения и съм благодарна на театъра и колегите за помощта.

-Трета сложна роля – да си поредният прочит на Жулиета… Това смущаваше ли те?

-Не. Както вече казах, в такива случаи се хвърлям на сто процента. Не мисля кой какво е правил преди това. Чета много литература, гледам някакви неща, свързани с пиесата.

-Абстрахирала си се от другите Жулиети?

-Това е най-верният път към изграждането на образа.

-Какво от себе си вложи в твоята Жулиета?

-Може би тази правота, праведност. Желанието ми за свобода е много силно изградено в мен като характер и вложих това в Жулиета. Тя носи тази чистота, желанието да обича човека, който иска да обича, без да позволи на никого около нея да й попречи.

С Антоанета Добрева-Нети и Албена Колева в "Ромео и Жулиета"

-Къде още може да те гледаме?

-Играя и в “Декамерон” и “Железния светилник”, където заместих колежката си Лидия Инджова.

-Беше определена за актриса номер едно на "Армията”, пак след гласуването от колегите си. Как приемаш подобни жестове?

-Бях поласкана и много се радвах. Освен всичко, в този жест видях огромната подкрепа и прегръдка, която ми дават моите колеги. Защото аз съм най-скоро постъпилата в този театър и те ме приеха с много доверие и любов.

-Вече те определят като актриса с огромен диапазон. Сложните роли – това ли е правилният път?

-Да, но много важно е и желанието за работа. Това, че не мрънкаш, не хленчиш, не се оплакваш. Може би колегите са гласували за мен, защото съм всеотдайна в работата си и това им е направило впечатление.

-Е да, но си и една от топ красавиците на трупата.

-Красотата е до едно време. Важно е какво носиш отвътре.

Сн. pressadaily.bg

-Мина ли през етапа опиянение от славата?

-Не, опиянение не е имало. По-скоро страдам от славата.

-Това – в периода на Сиана от “Стъклен дом” ли?

-Да, точно този период беше най-кошмарният. Страх ме беше от славата.

-Защо така? Та през 2010-а беше избрана за най-обичаната българка!

-Тогава медиите ме гледаха под лупа, бяхме най-интересни и най-сладки за коментиране. Имам време до етапа опиянение от славата. Може би ще го изживея след 40-те…

-Как гледаш на участието си в сериали?

-Като на удоволствие и допълнителен доход.

-Но във “Фамилията” си в тайнствения образ на мъртво момиче… Не би ли искала сценаристите да те съживят в някой момент, за да се снимаш отново?

-Мислила съм, но няма да носи тази достоверност, която носи самият сериал. А други предложения в момента нямам. Но аз и не бързам с тези неща.

-Плаче ли ти се, че няма един нов филмов проект като “Тилт”?

-Обичам си Беки от “Тилт”, това всъщност е първата ми голяма и сериозна роля, най-важната до момента за израстването ми като актриса. Заформят се нови проекти, но когато се случат нещата, лично ще ти се обадя за ново интервю.

С баща си на премиерата на "Тилт"

-Дъщеря си на талантливия художник илюстратор Христо Кърджилов. Мислила ли си, дали би поела по друг път, ако не беше израснала в артистична среда?

-Не знам. Божа работа. Аз съм дете на художник и инженер. Горда съм, че точно тези хора са ми родители и че този е пътят, по който съм тръгнала. Не бих ги заменила с нищо друго.

-Връзката баща – дъщеря е много силна, така ли е и при вас?

-Да, с баща ми разговаряме много, коментираме новите ми проекти. Мога да кажа, че той е един горд баща, и не само с мен, но и с брат ми Димитър, който учи графичен и рекламен дизайн в Художествената академия.

-Най-ярките ти спомени от детството?

-Всеки път като си отида на “Хиподрума” при нашите, това са едни мигове, които ме връщат в детството. Лягам си, готвят ми, завиват ме с одеяло и някак ставам по-малка с 10-15 години… Бях палаво дете. Всичките си лета като малка изкарвах в Бургас, майка ми е от там. Събирахме тебешири, играехме на кър, на стражари и апаши. Мама, чичо или татко ми сваляха на улицата по една филия с хайвер, защото аз просто не се прибирах от сутрин до вечер. Чичо ми беше главен механик на кораб и всяка сутрин ставахме в 6 часа да ходим на кораба, да ядем кебапчета и кюфтета.

В тийн годините

С баща си Христо и майка си Гергана

С брат си Димитър

-Как реши да се посветиш на актьорството?

-Когато бях на 17, попаднах на един кастинг за филма “Последният бей на Балканите”, където ме избраха по абсолютна случайност. Реших да следвам в НАТФИЗ, а баща ми тогава леко се противеше. Но аз бях твърдо убедена, че искам да опитам, и ако ме приемат и се окаже, че ставам, да продължа. Познавам хора, които кандидатстват пета, шеста поредна година. Това не бих направила. Никога не съм страдала от болната амбиция непременно да стана актриса.

-И двамата с Деян сте обявени за секссимволи, много харесвани от другия пол, как се справяте с ревността?

-Мисля, че и двамата сме вече много зрели хора, не сме от вчера заедно, направихме три години много силна емоционална връзка. Как?… Като много често се усамотяваме, даже напоследък почти не излизаме, седим си вкъщи, готвим си, гледаме филми. И двамата сме много ангажирани, не си доспиваме и гледаме да се наслаждаваме повече на съня си.

-Ти все още много плачеш от жълтата преса…

-За съжаление, да. Разстройвам се понякога, преживявам го, но много силни хора седят до мен – баща ми, Деян, майка ми, брат ми. Те са абсолютно достатъчни, за да преглъщам всеки сух залък, който слагам в устата си. Случва ми се от време на време да изпия горчивата чаша, да преглътна. Но думите са много силни като израз – тези, които четеш за себе си, или начинът, по който се изговарят…

Да, думата е изключително силно нещо. Може да те изстреля нагоре в небето или рязко да те свали долу… А на хората от жълтата преса не бих им казала нищо. Бих ги подминала. Ако тръгна да водя словесни бунтове с тях, ще се принизя до нивото им.

-Няма как да прескочим един гаден въпрос, който се върти из “онези” медии: има ли частица истина в слуховете, че Деян ти посяга?

-Не, никога не ми е посягал, категорично. Вярно е, карали сме се, имали сме доста сериозни скандали, но не се е стигало до това. Нещата бяха изопачени след едно риалити, в което участвахме заедно. Идеята беше да ни притиснат до стената след един скандал, за да ни провокират. Но ние успяхме да удържим фронта и да покажем, че връзката ни е много по-силна от това, което се пише.






-Как любимият ти те вдига в периоди на депресия?

-Като ме изведе на разходка. Много обичаме с Деян, когато сме свободни, да се махаме от София. На Великден бяхме с неговото семейство във Видин, изкарахме си прекрасно. Бяхме много спокойни, хапнахме си агнешко, починахме си много добре и с пълни сили се върнахме в София. Деян стои плътно зад мен и се опитва да ме “събира”, когато съм в нервни кризи, помага ми да балансирам емоциите си.


-Пред Антон Хекимян споменахте нещо за дете...

-Не че планираме, това си е Божа работа. Готова съм за това и ако се появи някой ден, ще го посрещна с най-голямата си любов. Аз много обичам деца.

 -За какво мечтаеш?

-За повече спокойствие, за много любов. Мечтая майка ми и баща ми също да са по-спокойни. Мечтая всички да имаме повече възможности за хубава работа и хубави роли… и да не отделяме толкова голямо внимание на битовизмите в живота.

-Какво в живота около нас и в хората те вдъхновява?

-Желанието за живот. Хората, които непрестанно се оплакват, душевно ме затормозяват. Трябва да сме по-смирени, да не бъдем егоисти и песимисти, да сме благодарни за това, което ни се случва. Има толкова много по-страшни и жестоки неща в живота! Никога не знаеш какво може да ти се случи и трябва да живеем тук и сега – в това е смисълът на щастието, на това да оцениш и най-малкото и да го превърнеш в голямо.




Публикувано във в. "Преса", 27 април 2014 г.

Дони и Нети: Когато обичаш някого, остави го свободен

Сн. Pressadaily.bg

Боряна АНТИМОВА

Влизаме в царството на Дони – студиото му в “Армията”, където се създава и записва музиката за много от спектаклите. Дони без Момчил и с Нети си е същият вглъбен и горящ в проектите си човек. Пристига тя – красива и струяща позитивност и хармония. Излъчва спокойствието на жена, която живее по начина, който й харесва, с мъжа, с когото винаги е искала да бъде. Двамата казват, че вече са се капсулирали срещу недобронамерените опити да ги разделят и развеждат в пресата. По телефона Дони споменава за тайнствен проект със странното име “Фондация”, толкова секретен, че до момента никой, освен негови колеги в Армията, не знае за това…

Добрин Векилов – Дони е роден на 7 май 1967 г. в София. Певец, текстописец, композитор, продуцент, актьор и телевизионен водещ. Завършва фармация в Медицинска академия.От 1988 г. до 1992 г. учи пеене при маестро Стефан Анастасов. Занимава се професионално с музика от 1989 г. Започва кариерата си в групите „Атлас“ (до 1993 г.) и „Медикус“, но най-голяма слава печели при дуета си с Момчил.

Носител е на над 20 музикални награди. От началото на 21 век прави дует с Нети. Дони е композитор, автор на текстовете и на аранжиментите на почти всички свои хитове. В Театър “Българска армия” е от 20 години, като композитор на музиката и актьор в много постановки. Автор е на музиката на 24 спектакъла, между които и три мюзикъла.

Нети в ролята на майката в спектакъла "Ромео и Жулиета", сн. Иван Дончев

Антоанета Добрева – Нети е родена на 14 септември 1975 г. в София. Завършва НАТФИЗ в класа на Стефан Данаилов, Илия Добрев и Ивайло Христов през 2000 г. с пълно отличие. От 4-годишна е на пианото, 8 години пее в Детския радиохор. Занимава се с театър от 1989 г. През 1994-1996 г. работи и като модел и печели първо място на конкурса „Best model“ през 1995 г.. От 2000 г. е в Театър „Българска армия“, участва в много постановки, снима се в 7 филма. Има награда за театрален дебют, “Максим” за поддържаща роля и приз на БГ радио. Този сезон играе в постановките “Ромео и Жулиета” и “Декамерон”.


-Дони, какъв е този проект, който пазите в такава дълбока тайна?
Дони: Нарича се “Фондация” и е група, създадена съвсем наскоро, преди два месеца. Досега сме правили само репетиции и един секретен концерт тук, долу, на наградите “Максим”, само пред вътрешна публика, да пробваме парчетата. Ние сме Кирил Маричков, който пее, свири на бас китара, китара и на пиано; Иван Лечев – китара и цигулка; моя милост, който пее, свири на бас китара, китара, пиано и един нов инструмент conch shell. Това е една огромна раковина, на която се свири като на духов инструмент.

В състава ни са и Славчо Николов, китаристът на БТР, и Венко Поромански, бивш член на група “ТЕ”, на ударните инструменти. “Фондация” е група, която изпълнява авторски песни на хората от състава – на “Щурците”, ФСБ, БТР, мои. Идеята за името дойде от една поредица от седем книги на писателя Айзък Азимов. И двамата с Нети сме фенове на книгата и на автора.

Група "Фондацията", сн. Стоян Гребенаров

-Репертоарът?
Дони: Пеем песни като “Клетва” и “Среща” на “Щурците”, в дует с Кирил Маричков, моите “Малкият принц”, “Уморени крила”, “Червило”, “Ближи си сладоледа” “Страхотен ден”. Направихме и “Вкусът на времето” на “Щурците”, на ФСБ – “След десет години”. Интересното е, че щурецът Кирил Маричков пее “След десет години” на ФСБ. Има и песни на БТР като “Спасение”, “Да погледна в теб”…

На 30 април ни е първият концерт в “Студио 5” в НДК. В началото на май имаме концерти в някои градове, планираме участие във фестивалите “Бургас и морето” и “Аполония” и пред българите в САЩ. Ще поддържаме форма в София единствено в “Студио 5”, един път месечно. За албум на този етап не мислим. Записахме “китка” от песни, ще направим документален клип, включващ и снимки от всички периоди на “Щурците”, ФСБ, БТР, Дони и Момчил… Това са отворени динамични проекти. В световен мащаб са правени такива групи и се наричат Old Star Band.

"Акустик Бийтълс Проджект", сн. Стоян Гребенаров

-Продължавате и с “Акустик Бийтълс Проджект”?
Дони: Да, един път месечно свирим в “Студио 5” и обикаляме страната. Там съм с Коцето-Калки, Славчо Николов, китаристът на БТР, и Венко Поромански.

-Нещата, които ви събират, са много повече от тези, които ви разделят. Заедно сте и в спектакъла “Ромео и Жулиета” в Армията, чиято премиера беше наскоро, като Дони написа музиката, а вие, Нети, играете... майката. Извинете, но защо майката, не сте ли мечтала за Жулиета?
Нети: Всъщност според пиесата тя е с десет години по-малка от мен. Жулиета е на 14 и майка й я ражда на толкова. А дали съм мечтала за Жулиета? Не точно, но съм играла много образи от този тип - мечтателки, романтични и в същото време борбени. Ако реша да играя Жулиета, не мисля, че точно възрастта ще ме спре.

Нети в ролята на майката в постановката "Ромео и Жулиета", в партньорство с Радина Кърджилова (Жулиета) театър "Българска армия", сн. Иван Дончев

-Споменахте, че героинята ви е доста различна от вас?
Нети: Да, и за пръв път съм в отрицателен образ – много силен характер, много властен, до злоба. Трябваше да намеря някакъв ключ, за да я харесам и да я играя с увереност. За зрителите е зла и лоша, но за себе си тя е абсолютно убедена, че прави най-доброто за детето си. Постарах се максимално да я направя студена, на моменти злобна, безкомпромисна. А студенината ми е тотално непривична и се радвам, че отзивите на колегите са много добри.

-Появата на дъщеря ви Лилия промени ли нещо в усещането ви за работата и в тази роля?
Нети: Има една много драматична сцена, когато майката и бащата разбират, че детето им е мъртво. Първия път, когато трябваше да излезем и да играем вече на сцената, дори не искам да го казвам, за миг мина през главата ми, че би могло такова нещо да се случи и на мен…

В Египет

-Дони, тежко ли ви беше да композирате музиката към спектакъла, какво ви вдъхновяваше?
Дони: Постарах се да изчистя от праха всичко, което би ми повлияло да имитирам каквото и да е. Имам и 4 акорда към музиката, поклон към великия Нино Рота (бел.ред. - автор на музиката към филма на Франко Дзефирели от 1968 г.). Всеки има някаква представа за Ромео и Жулиета и в 90 процента от случаите тя е, че те са икони на любовта. Хората смятат, че иконата трябва да се играе като икона, а това са живи образи, с грешките им, с всичките проблеми на тийнейджъри. Исках музиката да е много разнообразна и като резултат е най-сериозната музикална партитура, която съм създавал и като разнообразие, и като времетраене.

-Вече имате опит в създаването на мюзикли?
Дони: Да, написах “Копче за сън” преди няколко години, “Красива птичка с цвят зелен” преди години тук в театъра и “Опера за три гроша” в НАТФИЗ през 1996 г.

Сватбата им през май 2001 г. беше като приказка

-Двамата сте все повече време сте тук, в "Армията"?
Дони: Разпределяме времето си. Вече подбирам нещата, с които се занимавам. Двамата си дадохме сметка преди 2-3 години, че не ни се пътува непрекъснато да пеем на всеки местен баровец някъде. Подбираме си нещата, не драпаме на всяка цена песните ни да се изкачват по класации. Повярвайте ми, огромен брой колеги си скъсват задниците, с извинение, плащат си по радиа и телевизии да ги излъчват Ние не правим нищо на всяка цена. По-важното е да сме в театъра, да сме близо.

-Нети, вие как се чувствахте в “Декамерон”?
Нети: Много интересен спектакъл стана. Режисьорът Диана Добрева просто ни провокираше, задаваше ни теми, разигравахме етюди, а тя наблюдаваше всичко това и оформи спектакъла първо в главата си и след това го сглобихме. Много ярък стана, в него има и комедиа дел арте, но е и много стилен. Диана ни попита, дали можем да го изиграем като опера и ние буквално от първия път го направихме.
Дони: Не участвам в този спектакъл, но съм гледал, слушал и почти съм участвал в процеса. Ние с Нети сме на разстояние няколко метра тук, в театъра.

Дони и Нети в анимационния клип към постановката "Напролет както ви харесва" в театър "Българска армия", автор Златка Шеткова

-Дони, играете и зъл магьосник в Музикалния театър?
Дони: Да, в “Аладин”, мюзикъл на Марио Балтаджиев, с 60 участника, много пищно, мащабно, за деца е, но става и за възрастни. Аз съм злият магьосник, който плаши децата, пея четири арии с оркестър и диригент. Харесва ми да играя за деца.

-От колко години сте тук, в "Армията"?
Дони: Аз – от 21 години, а Нети е тук от 2001-ва, след дипломирането си в НАТФИЗ. През 1992-ра беше за пръв път представлението “Секс, наркотици и рокендрол”, наскоро чествахме 20 години, но сме в 21-вия сезон. Оттогава вече не броя за колко представления съм написал музиката и в колко съм участвал като актьор.

-Нети, и при вас музиката е била първа, преди театъра?
Нети: Да, осем години пях в Детския радиохор, преди това от 4-годишна свиря на пиано. След това завърших театралната паралелка и всички в нея умеехме да пеем, танцуваме и играем. В НАТФИЗ продължих да си развивам тези три неща. Наскоро в “Денсинг старс” танцувах индийски танц. Аз всъщност винаги съм харесвала Индия. В театралната паралелка много се впечатлих, че още от древността артистите са могли едновременно да играят, да пеят и да танцуват добре.

В Бутан

-Тези ваши пътувания до Изтока… Ако единия не го влечеше толкова тази култура, какво ли щеше да стане?
Нети: Мислила съм, че ако източната тема не беше толкова основна част от живота ни, надали бихме се събрали. Но не ме е навил Дони за това. Майка ми е физик и ходи в Индия на научна конференция. От снимките и от разказите й ми стана много интересно. Тогава по телевизията се прокраднаха няколко индийски филма, и цялата тази пищност ми е направила впечатление в комунизма, който беше доста сив.

-Бихте ли се снимали двамата в Боливуд?
Нети: Нивото там е много високо. Не като актьорска игра, в повечето случаи преиграват. Но артистите, които пеят и танцуват едновременно, са просто феноменални.

-Приятно е да ви слуша и гледа човек – излъчвате хармония…
Нети: Животът ни е динамичен, живеем в момента. Няма го у нас това усещане, че дълги години сме заедно.

Медитиране в Рим

-А кой гледа Лилия?
Нети: В момента – нейната гледачка. Сменяме се тримата, но сега, като свършихме с “Ромео и Жулиета”, доста често двамата сме си заедно с нея.
Дони: Не винаги ангажираме гледачката. Не можем да избираме между баби и гледачки, майките ни са много дейни, а вариантът ясла на тази ранна възраст не ни устройва.

-Дони, помним ви от движението срещу мутрите “Не на страха” през 1996 г. Как отекват в чувствителните ви артистични сърца протестите на улицата?
Дони: Може би в предишни години бих гледал на тях с друга емоция. Няма как човек да не се възмущава, когато някой посяга така на сметките му. Хората са много чувствителни към лъжите, особено когато се повтарят. Подкрепям протестите. Но самият съм доста променен вече и опитвам по-скоро себе си да променям. Участието в политиката не ме привлича, бих искал да съм полезен на близките ми, а в професията да се опитвам да влияя, да променям нещо в хората. Просто днес съм по-вглъбен.

Нети: Ако се заемеш с нещо такова, трябва да му отдадеш нужното време. Напълно съм наясно, че един човек не може да промени системата. А ако влезе в политиката с познанията, с идеите си, то трябва да е в конкретната сфера, в която той разбира, и да помага там. Но на тоя етап от живота ми не мисля, че имам нито опита, нито самочувствието да се го направя.

-Двамата излъчвате спокойствие и ведрост, сякаш кризата е минала покрай вас, без да я забележите. Не се оплаквате нито от липсата на ангажименти, нито от обратното – липсата на време?

Дони: Не плачем от нищо. Организираме си достатъчно добре живота. Ако характерът ми беше такъв да търся лошото във всичко, най-вероятно щях да съм голямо мрънкало, но не съм такъв човек. Ето, непрекъснато има предложения за спектакли, не аз ги намирам, а те ме намират. Но и сами си създаваме проекти – “Акустик Бийтълс проджект”, новата група “Фондацията”, двамата с Нети записваме нови парчета и не сме спрели да обикаляме по концерти.

Нети: Бийтълс проектът си е идея на Дони, той успя да запали колегите си и да я реализира, тоест, той е активният в случая. Няма повод за мрънкане. И така е било винаги в този музикантски бранш.

-Двамата имали ли сте някога тежък период, когато не сте имали достатъчно ангажименти?

Дони: Не, по отношение на работата – никога. Имало е трудни моменти в първите години, тъй като априори двамата търсим и виждаме доброто в хората. Сега съм капсулиран отвън с идеята, че има хора, които лъжат по отношение на нас. Лъжи има в някои издания – че сме се скарали, разделили.

Последното, което прочетох наскоро, беше по повод на една такава лъжа, че преди 3-4 години Нети се е изнесла от нас. Преди два дни прочетох случайно във връзка с една търсачка нещо от сорта: “Дони и Нети, които излъгаха навремето, че не са заедно, обаче много бързо ги разкрихме”… Абе, нещастници, вие лъжехте през цялото време и сега ще излезе, че ние сме лъгали… Просто не е истина! Има хора, които живеят живота на другите, впиват се като кърлежи във всекидневието ти.

В първите години съкратих отношенията си с доста хора, които, срещайки ме на улицата, ме питаха вярно ли е това или онова, което са чели. Щом някой може да допусне такова нещо, значи не ме познава. Та ако имаше нещо трудно а нас през годините – това беше. Оттук нататък никой не може по никакъв начин да ме докосне, защото съм в капсула. Тази година съм обидил много журналисти с отказа си за интервюта. Вече много рядко, веднъж в годината, давам интервю за печатна медия, защото често ми префасонират думите...

-Все още ли ви засяга завистта на хората?

Нети: По-скоро ни притеснява как близките ни ще приемат някоя лъжа.
Дони: Бяха писали, че Нети се е удавила, а аз не съм могъл да я спася, понеже не съм могъл да плувам. А съм спасил двама човека от удавяне. Майка й щяла да получи удар…
Нети: Вярвам, че постъпките на всеки са си за него. Добрите и лошите. В този живот не знам дали ще ни се върнат лошите, но всеки трябва да мисли и да постъпва добре, защото няма празно в природата.

-Нети, изглеждате някак по-спокойна, по-сдържана и обрана… Това от майчинството ли дойде?

Нети: Не бих казала, просто в момента съм спокойна. Иначе все така обичам да танцувам, да пея, да съм в компания.

Сн. сп. Story

-Какво обичате да правите, когато не се занимавате с театър и музика?
Нети: Да си седим вкъщи и да си играем с детето. Обичаме и двамата да си четем, но напоследък не ни остава много време, детето иска през цялото време да си играе с нас. Което е чудесно и ми е ясно, че сега е моментът да й отдаваме стопроцентовото си внимание. Много ни е приятно, тя е забавна и артистична, дете с чувство за хумор.

-Споменахте, че се качвала на сцената и танцувала?
Нети: Да, на вътрешното ни коледно празненство на театъра. Иначе по концерти не я водим. Но тогава не можахме да я свалим от сцената! Застана по средата, започна да танцува, усмихна се. Опитахме се два-три пъти да я свалим, но тя бавно и елегантно пак отиде до средата на сцената.

-За кое любимо занимание не ви остава достатъчно време?
Нети: Да рисувам.
Дони: Много обичам да стоя по книжарници, разглеждам и купувам много книги, които събирам за лятото, когато ги четем и двамата. Носим поне един голям сак книги, а на връщане ги подаряваме на местната библиотека и се прибираме без багаж. Обичам много да си играя вкъщи с Лия. С Нети имаме определени филми, които обичаме да гледаме заедно. Много обичам също да се ровя в сайтове, кореспондирам си с приятели тибетци във Фейсбук и по Скайп. Чета научно-популярна литература, когато сме тук, и художествена, когато сме на морето.

-Нети, как се укротява и опитомява един групар като Дони?
Нети: А защо е нужно да го укротява човек? Дони не е от този тип хора, които държат непрекъснато да са по купони, напротив, и двамата обичаме да сме си вкъщи. Нашата професия е да се срещаме с хора, самата тя е забава, така че оценяваме уюта на дома.

-Без да се засягате, творецът е егоист…
Дони: На път съм да се преборя с това и е част от работата ми върху себе си (Смее се). Но и тоталното изкореняване на егото е грешно.
Нети: Ако отидете в другата крайност, също не е добре – няма да може да докажете идеите си, няма да вярвате в себе си.

-А вие, Дони, не се ли страхувате, че може да загубите тази красива шеметна Нети?
Дони: Не, не се страхувам и не ревнувам, наистина.
Нети: Нашата връзка не се крепи само на мъжко-женските отношения. Ревността като чувство не съществува и при двама ни. Привърженичка съм на една максима за свободата на другия, Дони, как беше точно?
Дони: Когато обичаш някого, пусни го на свобода, ако се върне – твой е. Ако го сгази кола – за какво ти е. Това, последното, го казва моят любим герой Алф.





Публикувано във в. "Преса", 14 април 2013 г.