Хореографът на “Арабеск” Мила Искренова: Жадни сме за неща, които да ни издигат

Сн. Нели Томова

Интервю на Боряна АНТИМОВА за магията на балета и сцената, за любовта и стремежа към съвършенство



Мила Искренова е родена на 6 февруари 1960 г. в София. През 1979 г. завършва Държавното хореографско училище в София, а през 1981 г. - балетна педагогика в Института за музикални и хореографски кадри.

Специализира в Лятната балетна академия в Кьолн, в Палука шуле, Дрезден, и балетна режисура в “Лабан данс център” в Лондон.

От 1981 до 1983 г. преподава класически балет в Държавното хореографско училище, а после в ДМА „Панчо Владигеров“, ВИТИЗ и театрално училище “Любен Гройс”. Балетмайстор е на БНТ, а от 1989 г. е хореограф на националната телевизия.


От 1996 г. е преподавател в Академия Филармоника в Месина, Италия. От 2001 г. е педагог и хореограф в балет "Арабеск". Публикува статии и рецензии във в. „Култура“ и др. През 2012 . излезе първата й книга „Радостта на тялото“.





-Мила, идваш от театър “Сфумато”, какво подготвяш там?

-С композитора Асен Аврамов, по негова инициатива и предложение правим курс “Пулсиращият човек”, предимно за млади актьори и танцьори, с цел да създаде усещане за ритъм. Да осъзнаеш тялото си като пулсиращ организъм в постоянен цикъл - дишане, сърцебиене, заспиване, събуждане, ходене…

-Твоето име се свързва преди всичко с “Арабеск”. За хората от поколението на 50-годишните то открай време е било символ на неконвенционалното, алтернативното, различното. Това ли беше причината ти да се посветиш на “Арабеск”?

-Да, може да се каже. Още когато завършвах балетното училище, вече знаех, че няма да се занимавам с класически балет и единственото място, на което кандидатствах, беше “Арабеск”. Там също нямаше достатъчно места, не ме взеха и започнах едновременно да следвам и да танцувам в едно модерно студио “Ек” на Маргарита Градечлиева.

В студио "Ек" (третата отляво надясно) след спектакъла "Открих ритъм" в длечната 1883-та

То просъществува сравнително кратко, и то в доста неблагоприятна среда, защото беше нещо като опит за частна трупа, но по времето на социализма това беше невъзможно. Беше някакво неадекватно за времето си явление и затова се разпадна след 3-4 години. След това започнах да се занимавам с хореография в най-напред в театрални спектакли.

Чак след може би 6–7 години, в края на 80-те за пръв път бях поканена да направя постановка в “Арабеск”. Но вече се бях заявила като съвременно мислещ хореограф. След тези няколко спорадични опити като гост хореограф… Междувременно специализирах в Лондон, ходих в Италия…

-Какво ти даде “Лабан данс център” в Лондон?

-Това си е направо университет за танц, в който се учи всичко, и класическа хореография, но основно съвременен танц. Той се разглежда от всевъзможни гледни точки, учи се танцова критика и естетика, теория на танца, анализ на танцовата форма, хореография, импровизация; провеждат се всякакви видове уъркшопи и всякакви стилове на съвременна техника. След Марта Греъм има още десетки нароили се стилове.

-Защо отхвърли идеята да се занимаваш с класически балет?

-Преживях някакво цялостно разочарование. Вече не ми се струваше достатъчно, за да ме изрази, за да бъда това, което съм. Индивидуализмът ми не се побираше вече в рамките на класическия балет. Не ми беше достатъчно като поле.

-Ако се върнем по-назад, в детството ти, заниманията с балет по класическия начин ли започнаха, като избор на родителите?

-Не, аз поисках. Преди балетното училище не съм ходила на никаква школа. Майка ми Райна Фетфаджиева беше цигуларка в операта, от старозагорска музикантска фамилия. Дядо ми Борис Фетфаджиев беше диригент, челист. Той останал без съществено образование, защото бил най-малкият брат и за него не останали пари. Изучил се за учител, но знаеше френски, руски, немски и турски, свиреше на виолончело и като музикант и диригент заедно с баба ми Райна са едни от основателите на операта в Стара Загора - първата в провинцията.

Дядо ми Борис казваше,че политиката не е занимание за почтени хора, и забраняваше да се слуша по радиото друго освен музика... Но иначе и двамата са били учители, част от будната градска интелигенция на Стара Загора. Майка ми още като студентка идва в София, защото е учила едновременно френска филология и цигулка в консерваторията, и то в най-тежките военни години.

Баща ми е кореняк софиянец. Неговият баща Асен Искренов е бил банков чиновник, помня го съвсем бегло, защото почина, когато бях съвсем малка. Завършил е финанси във Виена. А баба ми пък никога не беше работила, тя си е гледала двамата сина – баща ми и чичо ми.

Дядо Борис Фетфаджиев

-Къде точно в столицата мина детството ти?

-На улица “Асен Златаров” и сегашната “Велико Търново”. В Докторската градинка съм си играла. Около 5-годишна бях, когато пожелах да стана балерина може би, защото ходех с майка ми в операта и много гледах постановки. Привличаха ме костюмите, балерините и техният приказен свят. Беше някакво влюбване… Непрекъснато танцувах, изживявах се като балерина, което не е нищо оригинално. Даже баща ми беше против, понеже неговите колеги му бяха казали: “Ама как, това означава глад цял живот!”.

-… и разранени палци?

-Минах през всичко. Но няма как да станеш балерина, ако го няма осъзнатото желание. Първите две-три години всички, които нямат достатъчно силно желание и амбиция, отпадат. Защото това наистина изисква… малко е да се каже много труд… Учехме по 12 часа и фактически нямах детство. Нямах тези игри, купони, пубертетни преживявания. От IV-ти клас, тоест от 10-годишна, бях в балетното училище.

-Първият ти детски спомен, свързан с балета?

-Наскоро в съзнанието ми нахлу следният спомен: майка ми ме е завела в операта на репетиция на "Каменното цвете" и ме вкара по мое желание в гримьорната на балерините.

За пръв път видях балерина отблизо - изхвръкнали ключици, изпъкнали колене, трико, разкъсани палци... Мирис на талк и пудра, изкуствени мигли, корсале... Една изтънчена, измъчена кукла...

Любов изпитах тогава и това ми реши живота (Усмихва се).








-А музиката в живота ти?

-Пиано, в продължение на 9 години. Тогава беше задължително в училището, сега вече не е така.

-За зверския ви глад се носят легенди…

-Да, преживяла съм страшен глад! При мен винаги е имало тенденция към напълняване и много ме гонеха за това, независимо че бях с 10 кг по-слаба, отколкото съм сега. По време на балетното училище минавах през жестоки диети - вода с мед, по една ябълка или един банан на ден, банан и кафе, чай с мляко… Страшно беше… Аз и до ден днешен не ям хляб, сладко не обичам, шоколад въобще не хапвам.

С Иван Добчев, сн. Симон Варсано

-Съжаляваш ли за тази висока цена – за загубеното детство, разкървавените палци и непоносимия глад?

-Не. Даже мисля, че това е някакъв особен вид каляване на волята. Създава се дисциплина, изгражда се характер. Днес мога да си заповядвам за много неща. Даже ми стана навик. Не осъзнавам дори до каква степен се самокомандвам и контролирам, може би в повече от необходимото, и понякога това ми пречи. Но пък не съжалявам, защото съм попадала в ситуации, в които, ако не съм изключително подредена, няма да мога нищо да направя.

"Дневникът на Дракула", постановка на Мила Искренова 2011 г., с Деян Донков

-Звучи странно, на фона на общоприетата представа, че артистът е разпилян и хаотичен…

-Според мен това е малко соц виждане за артиста. Въобще цялата тая бохемщина, при която ние седим на масата и чакаме да ни дойде вдъхновението – това е просто кауза пердута. Никой по света не работи така.

-Може би това е част от балканския ни синдром?

-Някакъв синдром. Никъде по света не съм видяла хора, особено пък тези, които правят нещо сериозно в професията си, да седят по кръчми и да пият и да се веселят. Няма такова нещо. Има други начини – медитации, плуване, психотерапевти дори, всички занимания, способни да ти поддържат психиката в кондиция.

Сн. Емил Христов

-Това ли са и твоите начини за поддържане на кондицията?

-Аз за съжаление не плувам, бих искала, но не мога да се организирам. Иначе медитирам много, много се разхождам. Гледам да съм повече на открито, защото това постоянно седене в залите – прахът, изкуственото осветление, черната кутия на сцената, която гледаш - всичко това действа депресиращо. Когато правих последната постановка, след репетиции по един час седях в парка срещу дърветата. Просто ей така, седя и ги гледам.

-Трудно ли се прави модерен танцов театър в условията на повсеместна чалга, като начин на живот?

-Аз съм в някакви постоянни люшкания между това да съм ентусиазирана и крайно отчаяна, в някакви амплитуди, които се чудя как издържам… И се самонавивам постоянно, че това има смисъл, защото има хора, които оценяват, малко, но ги има и са качествени. Въпросът е, че наистина средата прогресивно се елементаризира.

Това е модерно изкуство, то не разказва приказки, не вдига лозунги, не размахва някакви щампи и плакати. То предизвиква въображението, интуицията и за да го възприема човек, трябва да е изминал един много дълъг път на естетическо възпитание; да познава много неща, да е чел, да е слушал музика, да е гледал художници, картини, спектакли. В съвременния танцов театър има синтез на движение, визия, музика, театър и се ражда едно синтетично изкуство, което действа на много нива. И ако човек е някъде… никъде, той остава само силно озадачен.

-При тези твои амплитуди от отчаяние до възторг, кое те държи все още нахъсана да се занимаваш с това?

-Това, че наистина ми е толкова приятно, ама толкова приятно! Дори когато се намирам във възможно най-тежка или глупава ситуация, пак имам за какво да се закача, така че това, което правя, да ми стане интересно. И си измислям някакви неща, които се случват и в крайна сметка потъвам в цялата работа и ми е много забавно и много приятно.

Репетиция на спектакъла "Възторг и крах на любовта", премиера 27 юни 2013, сн. Зафер Галибов

-Последният ти източник на възторг?

-На 27 юни в Народния театър беше премиерата на “Възторг и крах на любовта” – театрално-танцов спектакъл. Идеята, сценарият и музиката са на режисьора Бойко Богданов и аз бях поканена заедно с “Арабеск” да участваме в спектакъла. Беше ни много интересно там.

Това е в пълния смисъл на думата съвременен спектакъл. В него се движат почти паралелно няколко линии. От една страна е танцът, от друга вървят театрални епизоди, които се развиват на авансцената във вид на театрален свръхреализъм. И отзад има една линия на мултимедия на Цвета Богданова, която пък дава общия контекст, усещането за време, ситуация, атмосфера.

Музиката е много мащабна. Има музикални части, изградени на принципа на колажа, който включва различни мотиви от революционни напеви от XX-и век, като химни, маршове, манифестации. Така че носи този мащаб на епохата. И всъщност това, което направих аз с “Арабеск”, беше като контрапункт – темата за човека, който трябва да устоява на набезите на политическите не процеси, а катастрофи.

Знаем, че XX-и век беше изключително жесток в това отношение – две световни войни, не знам колко революции, които в крайна сметка обикновеният човек понася, но много често трябва да се спасява, като емигрира; бяга, за да оцелее, за да търси щастието си, да запази любовта си. Така че всъщност това беше основната тема в танца – странстващият човек.

-Тези театрално-танцови спектакли не са ли начин човек да изкъпе душата си, след като се е набутал в цялата мръсотия наоколо, да се измие от всичко пошло, което струи от екрана или те пресреща на улицата?

-Би трябвало да е така. След последната ми премиера много хора бяха разплакани и благодаряха точно за това…

… че са се почувствали извисени, че са се почувствали човеци?

-Да, да, много често са ми благодарели за това, че са имали възможността да се почувстват интелигентни; че някой им е дал възможност и ги е възприемал като интелигентни зрители…

-Казвали са ти го без капка снобизъм?

-Не, тук не става въпрос за снобизъм. Има много повече интелигентни и чувствителни хора, отколкото си представяме. Просто трябва да се достигне до тях и те изведнъж казват: “А, ми то това ми харесва!”.

-Споменахме за чалгата като стил на живот, ето, ти правиш нещо, с което да й се противодейства…

-Това е единственият начин, там не може да има някаква борба. Навсякъде по света има чалга и кич под една или друга форма, въпросът е паралелно какво съществува.

Аз мисля, че това с чалгата дори леко се преекспонира. Това са някакви инфантилни прояви на вкуса.

Не може един зрял, изграден човек по този начин да изпитва удоволствие – от такъв елементарен кючек например.

-Има официално стил, свързан с кючека, етно танц бейли…

-Добре, но за мен например този танц е мъчение. Ако искат да ме изтормозят, трябва да ме затворят в някакво заведение, където има чалга… Просто аз всичко ще си призная!

Колкото до бейли денс, ние сме учили по история на танца, че този тип еротични танци имат древен произход, тръгват от Египет и събират даже танци на жреци, които предизвикват плодородието с тези движения на корема и ханша. Но на мен това не ми действа еротично, а отблъскващо, особено ако жените са повече разголени…

Сн. Яне Голев за сп. "Нея"

1984, сн. Стефан Христов

-В крайна сметка, елитарно ли е твоето изкуство?

-Непрекъснато го наричат така, макар че за мен не е елитарно. От съвременните изкуства (например в сравнение със съвременната музика или живописта) танцът е възможно най-близък до възприятията на човека, просто защото борави с тялото. Така би трябвало да е.

-Прави впечатление, че висшите училища по изкуствата обучават комплексни артисти. Връща ли се синкретичният театър?

-Младите режисьори имат вкус и отношение към такъв тип театър. Те търсят повече изразни средства – и пластични решения, и интересна сценография. И това им е по-интересно, отколкото чисто психологическият театър.

-Ти самата си много вътре в театъра, изкушавала ли си се да навлезеш още по-навътре – да режисираш спектакъл например?

-Не, защото не ми е интересно. Аз не мисля психологически. За мен това е едно ниво, което не ме интересува. Мен ме интересуват знаците, това, което излиза на повърхността на поведението. И мисля, че там трябва да се работи, защото това, което излиза отгоре, е значимото. Ние сме значими в детайлите. Иначе колкото до забиването в психологията, има си специалисти за тая работа. Аз съм повече визуален артист.

Със Стефан Китанов, Бънбъри 1994 г.

-Ти сега ми напомни един леко наивен филм – “Хубава жена”, и как Джулия Робъртс се разплака при първото си посещение в операта…

-Талантът се състои в това, да се постигне едно ниво, на което зрителят да започне да се отъждествява с това, което гледа. Тогава той може и да се разплаче. Имало е случаи, при които аз гледам нещо и си казвам, да, това е така, и абсолютно ме засяга, все едно че аз го мисля, разбирам го, усещам го и в някакъв момент толкова ми харесва, че се разплаквам.

Сред постановката "Paris" на Sofia Dance Week, разговор по детски на моравата с Иво Димчев

-Филми разплакват ли те?

-Да, случвало ми се е. Американските филми успяват да ме разплачат. И е трудно да определя от кой жанр, защото те никога не са толкова еднопластови. Там имат голяма заслуга техните сценаристи, защото съумяват точно това да направят - моето усещане, като гледам хубав американски филм, е, че някой ме е разбрал. Да не говорим, че в този същия филм “Хубава жена” съм намирала много неща, които мога да отнеса към себе си и да ме разплачат.

-Любовта и мъжете в живота ти?

-Много е сложно за човек като мен… Даже точно това си мислех - колко е трудно да си жена тук. Пак става дума за някакъв местен синдром – когато мъжът срещне една еманципирана жена. Аз никога не съм разчитала някой да ми помага финансово.

Никога не съм разчитала и на друг вид помощ. Много съм горда. Да, помагали са ми много хора, и мъже, и жени, но защото са ме харесвали. Не е имало друг вид сделка между нас, сексуална например. Но въпреки това мъжете, които ме харесват, много често тръгват на война с мен.

-Защо? Заради твоята отдаденост на балета?

-Да, и заради това, че мисля самостоятелно, и че не мъркам: “Мяу, мяу”. Просто има неща, с които не съм съгласна! И мисля, че един умен мъж трябва да оцени това и да каже, да, ето една жена, от която аз мога нещо да взема, да науча. Мога да бъда и полезна.

Само че тук манталитетът е друг, жената е симпатична, когато гледа влюбено, всеприемащо и всеодобряващо и се подчинява. Много жени се възползват и с подобно държание много повече водят мъжете за носовете. Аз не мога да играя такава роля, за мен играта е на сцената.

1984, сн. Стефан Христов

Началото на 80-те

-Не ти ли се струва, че като в скачени съдове, колкото по-слаби стават мъжете като характер, толкова по-силни стават жените, защото нямат алтернатива?

-Не мисля. Според мен, когато се разваля мъжът, се разваля и жената. Жените – това са най-нещастните същества на света. Това са пози, фасади, стойки, номера… Не може да отидем срещу природата по никакъв начин!

Мъжете наистина са по-семпли чисто психологически. Умните жени го разбират това. Но тук на Балканите силният мъж се разбира като някой, който е стъпил на врата на жената, даже споделя с приятели, колко е велик владетел… Според мен в генетиката на българския мъж го няма рицарството.



-Това не идва ли още от робския комплекс, от навика мъжът “да попийва и да побийва”?

-Това е стилът на българския мъж – да държи жената в страх, тя да е изтормозена и да подскача… Но около мен има страхотни мъже, факт!

-Колко любови си имала?

-Много. Ще излезе книга с моите любови.

Фотоетюди на Мина Анхела Игнатова

-Ти вече издаде една на професионална тема – “Радостта на тялото”, пишеш статии в издания за култура. На каква тема ще е втората ти книга?

-Тя е почти готова, казва се “Животът в танц” и предстои да бъде финансирана. Най-интересното в нея, предполагам, ще са моите два дневника, единият от 1984-та до 1989-а, в най-мрачния социализъм, в годините, в които аз просто съм драпала, за да оживея… Цяло лято ще продължа да работя върху тая книга, да видиш какво чудо е било, когато мъжете имаха политическа власт… И като застане насреща ти и каже “Назначение срещу любов”, какво става?…

-Затова ли ти постъпи едва през 2001-ва в “Арабеск”?

-Може и така да е. И то благодарение на жена – на Боряна Сечанова, която и сега и директор на “Арабеск”. Жени много са ми помагали, факт.

-Спомена "да оживея", в какъв смисъл?

-Като танцьор, като психика, като всичко! Страшна борба беше.

Другият дневник пък е за годините, които прекарах в Италия, от 1999-а до 2000-ата. Оказа се, че съм пишела непрекъснато, през целия си живот.

Просто последните 2-3 години започнах да публикувам тези дневници, благодарение на Фейсбук, защото там ме откриха издателите и на двете книги.
Те забелязаха, че имам такива импулси и поискаха, и аз систематизирах архива си. А това си е документ за онова време.

-…написан от нежна душа като теб – балерина, хореограф, сигурно ще е интересен…

-Аз действително съм много чувствителна и крехка. Даже Бойко Богданов сега ми казваше “китайска вазичка”…

-Умението на вас, балерините, да запазите нежността и изяществото на фигурата и движенията винаги са извиквали възхищение… Как се поддържа форма след 30 години занимания с балет?

-Това е режим. Занимавам се с йога, правя си упражнения… Не точно фитнес, изработила съм си собствена система, по-интензивна от йогата, и ми действа добре. Даже смятам от есента да направя един курс за двигателна култура - йога, стречинг и всякакви двигателни упражнения… Ще е за жени над 50 години.

-А как да си помогнат жени над 50, които пълнеят, защото са загубили вкус към живота или любовта на живота си?

-Връзката между физика и психика е много важна в случая. След такива емоционални удари като раздяла с половинката това трябва да се излекува на клетъчно ниво. Тялото е това, което помни. Клетките имат памет. Те регенерират.

На всеки 7 години тялото променя клетките си и се реновира. Затова дори след много тежки травми, ако целенасочено се работи чрез съзнанието върху организма, той ще се излекува. Защото иначе може и да се разболее. Болният дух разболява и тялото. Жената е чувствително същество и когато през нея мине някой валяк, е страшно… Аз познавам страшно много жени, покосени от мъже.

-Не ни е присъщо да сме “мъжки момичета”…

-Ама не искам, аз не съм нито силна, нито мъжко момиче. Но вече съм си изработила една защитна броня и тя е такава ритуална - по най-преки симптоми у мъжа разбирам какво може да ми причини. Така че той стига до една стена, през която няма пробив.

-Нали всички говорят за компромиси?

-За какво ми е тоя компромис? Има мъже, на които вярвам, те са го заслужили.

-Като човек, боравещ с езика на тялото, как разпознаваш лъжата в жестовете? Нали целият взрив от протести е основно срещу лъжите на политиците?

-По принцип един танцьор не може да лъже, защото зрителят поглежда и веднага казва: “Това става, това не става. Този е като дърво, другият ми въздейства”. Лъжецът често се пипа по носа или като говори с някого, ръцете му са с длани, обърнати надолу, не нагоре. Това значи, че не е открит.

Ако говори с длани, обърнати нагоре и напред, значи е открит и ти се предлага. Но мисля, че има политици, които работят включително и върху това. За американските политици например знам, че ги обучават на жестове, дори гримаси, за да вдъхват доверие и да привличат не само вниманието, но и симпатиите.

-Доста активна си на антиправителствените протести…

-Активна съм, защото ми е много мъчно за тия млади хора. Помията отпреди 10 ноември се повтаря и сега – млади момичета попадат в същото издевателство. Сега поне няма политически терор. Поне страхът, който преживявахме непрекъснато, че ще бъдеш някъде картотекиран и вписан, сега го няма.

Но къде е социалната държава? Хората работят за някакви мизерни заплати. Аз не знам как се осмеляват да раждат деца. Как ги хранят, как ги издържат… Аз в момента не бих могла да си позволя да имам дете по никакъв начин. И затова нямам, защото през целия си живот съм се борила да си покрия насъщните нужди! През целия си живот! Това си говорихме на протестите с един мой приятел...

-През цялото време висшестоящи хора около теб са разчитали на твоята огромна любов към балета…

-Абсолютно. Включително съм си и плащала, за да работя! Знаеш ли, че заплатата на една балерина в “Арабеск” е 360 лева?... Напиши това, да се знае!

-Все по-често се поставя въпросът, докога биха могли да продължат тези протести?

-Много е важен крайният резултат, защото моето наблюдение е, че основната сила на тези протести са хора, родени през 80-те и 90-те години. Защото на 33 години - Христовата възраст, човек вече е наясно кой е, къде е, защо е и какво му предстои.

... И изведнъж те разбират, че нищо не мърда! Че са обречени да мизерстват, да правят хиляди компромиси, да се правят на глупаци в една държава, която защо ли се нарича европейска, не знам… По какво й личи на тази държава, че е европейска – по пенсионерите ли, по децата ли, по изоставените деца ли, по кое?… По изкуството ли, по културата ли…

-Следващият ти проект с “Арабеск”?

-Това е нещо, което или в края на годината, или в началото на следващата може да излезе – “Сидхарта” по Херман Хесе. Мисля, че ще стане много интересна интерпретация с текст.

Ще използвам древни текстове, и то по необичаен начин. Разсъждавам върху музиката в момента, изобщо искам да направя една съвременна притча за стремежа към съвършенство.

-Романтично звучи…

-Жадни сме за това, не само за романтика, а изобщо за неща, които да ни издигат. Никой не е застрахован да не падне. В такъв момент е много важно да имаш някой ангел, метафорично казано, който да те хване и да те измъкне нагоре.


Публикувано във в. “Преса”, 11 август 2013 г.
За снимките съм благодарна на Фейсбук за богатия личен архив на Мила :)

ФБ ЕТЮДИ С МИЛА
"ВЪЗТОРГ И КРАХ НА ЛЮБОВТА" ПРЕЗ ОБЕКТИВА НА ЗАФЕР ГАЛИБОВ

Орлин Павлов: Сега ми се забавлява и го правя успешно

Боряна АНТИМОВА

Орлин Павлов е роден на 23 април 1979 г. в София. Наследил е таланта и любовта към музиката от родителите си – Орлин Павлов-старши и Тиха Генова са солисти на Пловдивската опера от 30 години.

На 14 е приет в танцово-експерименталната паралелка на Николай Георгиев и в трупата “4ХС”. Завършва “сценични синтетични изкуства” в Пловдивския университет, паралелно работи 2 години като актьор в „Държавен сатирично-вариететен театър” - Габрово.


От 2002 г. до 2006 г. е вокал на група „Каффе”, с които издава „Alone”, който става албум на годината на наградите на телевизия ММ.  От 2006 г. започва самостоятелна кариера, има няколко издадени сингъла.


През 2008 г. заедно с Яна Акимова става победител в „Dancing Stars”, през 2009 г. е жури в първия сезон на “VIP dance”. През 2012 г. става победител и във “VIP Brother”. Снима се в сериалите “Отплата” и “Домашен арест”, в новия филм на Ники Илиев “Живи легенди” и в няколко чужди продукции.

…От каската ме гледат две сини очи. Орлин. Скача енергично от скутера, паркира го бързо, сяда на кокетното улично кафене и си поръчва “възможно най-голямата чаша чай”. Пази си гласа. Предстои му пътуване към морето, ще се пее, но и ще се купонясва. Твърди, че се наслаждава на свободата си след раздялата с Яна и е леко превъзбуден, предвкусвайки морските авантюри…

Като победител във Vip Brother, 2012 г.

-Орлине, имаш впечатляваща визитка - музика, кино, тв шоу, мода, реклама, танци… Завидна полифункционалност за мъж, току-що прехвърлил Христовата възраст… Това не те ли уморява?
-Със сигурност ме уморява, но съм задоволен от това, което правя, защото се развивам в най-различни посоки като един синтетичен актьор. А аз това съм учил. Така че използвам изразните средства, които съм тренирал в театъра – да пея, да танцувам, да играя. За съжаление не мога да ги ползвам заедно в един мюзикъл, макар че имах много добри предложения…

-За мюзикъла “Чикаго”?
-Да, и не само за него, но нямаше как, защото това изисква много време, много репетиции и пълна отдаденост.

-Красив, талантлив, позитивен, забавен - все твои явни оръжия, а кое е тайното?
-Не знам, не мога да преценя. Правя това, което харесвам и оставям хората да дадат оценка.

-Винаги ли си бил толкова широко усмихнат?
-Да, повечето време. Явно съм си такъв. Има моменти, в които ми е криво нещо и хората: “Ама днес какво ти става?”. Ами аз не мога да съм, както казва един приятел, “болен от неизлечима радост”. Не мога нон стоп да се усмихвам.

-Метросексуален – като се спомене това, отново сочат теб като пример…
-Не съм чак толкова краен. Метросексуалните мъже си скубят веждите, вече ми приличат малко на жени. Не знам кой въведе тая мода при мъжете, от футболистите ли тръгна… Виждам ги с толкова оскубани вежди, че чак ми става жал за тия момчета. То изглежда все едно току-що си си свалил роклята…

-И теб не пожалиха на тая тема – дори след като се събра с партньорката ти по танци Яна, продължиха да “дъвчат” твоята сексуалност…
-Ако трябва да пишат за някого, или съобщават, че е гей, или че е престъпник, или че е извратен, или че е стиснат и не дава пари назаем…

-Това ядосва ли те, правиш ли опити да се оправдаваш, или стоиш над нещата?
-Не, изобщо не ме ядосва. Аз не ги чета, аз знам какво правя в живота си и не мога да водя паралелен живот само защото някой е написал нещо друго за мен. Който каквото иска да си мисли.

-Стана модна икона на 2012-ра, участвал си в реклами. Снимаш ли се още като модел?
-Да, изявявал съм се преди като по-малък, забавлявал съм се, но сега какво да снимам, аз съм на 34 години. Има си хора, на които това им е професията.

Сн. Vip Brother

-Обявен си и за секссимвол, постоянно си в класациите на горещи мъже… Как гледаш на тия неща?
-Ако хората го определят така, ме четка, съвсем нормално е, но не мисля, че е нещо важно в живота ми, не живея с мисълта за това, как ще ме класират, нито пък ми вдига повече самочувствието.

-От твоите много “звездни” възможности излиза, че си много търсен дори и в кризата, но и ти не седиш вкъщи и не ревеш, че няма работа за артистите?
-Да, така е. Естествено, не приемам всеки ангажимент, отказвам много неща, защото хората звънят за всичко. Казват: “Ние сме еди кои си, еди-къде си, ела да изпееш една песен за рождения ден на еди-кой си… Ама ние нямаме пари”. “Е добре, но не ви познавам, ако дойда, нали утре ще кажете: “Тоя пее без пари, ела тука, ела там”… Участвам в много благотворителни кампании, отказал съм малко, и то не защото не искам, а защото нямам време за всичко.

-Кои неща отказваш за пари?
-Нещата, които не са ми в концепцията. Не може да се съгласяваш на всичко, ти си имаш стил, присъствие, излъчване. Не може да отидеш да пееш в секс клуб например. Ставаш като проститутка: “Ела тук, ела там”.

-“Каффе” – защо се разпадна тази симпатична банда?
-О-о, аз вече не помня, кога беше? (Смее се) От младите никой не знае какво е “Каффе” и не са и длъжни. В малко телевизии въртят тези парчета. А колкото до разпадането – това е естествен ход на нещата. Исках да се изявявам самостоятелно, пък и имаше скандал покрай нас с “Евровизия” (обвиниха групата в кражба на музиката за парчето – бел. ред.) и аз реших да поема сам по пътя си. Това беше в далечната 2005-а.

С Бобо в новия клип "За ден"

-Сега правиш дуетни парчета с Бобо, станал известен с участието си в парчето “Дим да ме няма”…
-Да, с него направихме две парчета – “Секунда” и “За ден”, в края на лятото ще снимаме клип, после още един в края на годината. Много интересно снимахме клипа към парчето “За ден”. Направихме го с Борислав Бояджиев – DJ Борче, с много клубен саунд, с интересно видео с режисьор Мартин Макариев. Беше доста сложно като концепция, с един цял кадър без прекъсване и без монтаж. Участваха много приятели и се получи добре.

С Любо Киров и Графа в клипа към парчето "Заедно"

-Като спомена приятели, тримата с Графа и Любо Киров направихте симпатично трио – песента “Заедно”. Те твърдят, че няма завист помежду ви, макар да “бягате в една писта”?
-Да, беше много добра комбинация и може пак да направим нещо. Всеки е различен като типаж, не сме припокриваме. Тримата сме приятели, събираме се и извън музиката.

-Тогава някои хора коментираха, дали това не е било отговор на едно чалга трио, което пееше за палатки?
-О, не, така се получи. Никой не търси да се състезава с някого. Всеки артист трябва да прави музиката си, без значение в кой жанр е. Всяка музика си има своята публика. Защо трябва да воювам с някого? Това значи, че аз не съм музикант, а някакъв интригант. Хората слушат ли музиката ми, значи съм успешен и изобщо не ме интересува кой какво слуша.

-Когато ти се снима за сериала “Отплата”, имаше коментари “Ето, още един певец се прави на актьор”, а ти всъщност това си учил…
-Да, учил съм актьорско майсторство, играл съм доста в театър “Студио 4ХС”, след това в габровското вариете - над две години с цялата трупа. После обикалях малко навън, в Холандия, Германия, Чехия с интересен спектакъл “Атараксия”. Това е друг жанр, танцов театър. Работил съм с хора като Галя Борисова, Мила Искренова, Таня Соколова, Росен Михайлов, Ерол Александър. Те се занимават с модерен танцов, физически театър и са едни от най-добрите, работят на световните сцени. А доколко това е модерно и се гледа у нас, не знам, но напоследък има интерес. В обучението ми по актьорско майсторство имаше и танц, и пантомима, и оперно, и мюзикълно пеене…

Орлин (вдясно) в клипа "Отплата"

-Докъде стигнаха снимките в новия филм на Ники Илиев?
-Вече го завършихме, казва се “Живи легенди”. Имам голяма роля в него и е доста отговорно това, което правя. Не мога да издавам много, играя банкер, който си удря главата, следва амнезия, която променя живота му, попада в доста комични ситуации. Участват и Любомир Ковачев, Димо Алексиев, Яна Маринова, Ники Илиев, Саня Борисова.

-Задава ли се нов сериал?
-Снимах се в една българо-италиано-чехска продукция “Капитанската дъщеря” по Александър Пушкин, която излъчиха в три части по Канал 1 на БНТ. Имах една неголяма и много симпатична роля. Участвах и в сериала “Домашен арест” по bTV, играх унгареца Ищван Чурка. Беше ми адски смешно и хубаво да работя с Фицата (Филип Аврамов – бел. авт.) и с Мая Бежанска. Сега чакам някоя роля, която да ми допадне, не може да се приема всяка покана просто за да снимаш нещо.

Като победител в "Dancing Stars" през 2008 г. заедно с Яна Акимова, с която доскоро бяха двойка и в живота

-Във Фейсбук твои почитателки са написали: “Ликувайте, момичета, Орлин е свободен”. Как стоят нещата с Яна?
-Не ми се говори за това. Не ми е важно. Разделихме се, всичко е зад гърба ми.

-А нова любов?
-Не, нямам ново гадже, сега ми се забавлява и го правя успешно. Човек винаги има нужда от почивка и от въздух.

В клипа "Секунда"

-Син си на двама оперни певци. Доста сте различни, те излъчват достойнство, достолепие, докато ти си по-освободен… Голяма ли е разликата в годините ви?
-Не бих казал. Баща ми е на 70, а майка на 63. Много сериозни хора са и доста по-различни от мен. Аз не се движа в оперните среди.

-Проследил ли си родовата си история?
-Да, имам дядо, загинал във Втората световна война, майор Павлов. Имам прадядо по майчина линия Георги П. Генов, който е бил първият професор по международно право. Бил е ректор на Софийския университет две години, присъствал е на подписването на Ньойския договор. И докато аз хванах гена на родителите, сестра ми наследи прадядо ни юриста, завърши право и сега е съдия.

В клипа "За ден"

-Имаше ли много музика в детството ти?
-Да, от малък съм израснал сред музика, костюми и гримове, със спектаклите и пътуванията. Не мога да кажа, че оперната музика ми е минала покрай ушите, тя е в кръвта ми, защото майка ми, докато е била бременна, е пяла доста. Пял съм опера и с родителите ми, и с други артисти, ходил съм на уроци за постановка, за хигиена на пеенето по-скоро, но не съм се впуснал в този жанр.

-Инструмент?
-Като малък свирих малко на пиано, но се отказах бързо. Мисля, че родителите ми трябваше да са по-настоятелни. Успехите на едно дете са успехите на родителите му, защото то иска да си играе. Трябва да му се казва: “Свири, свири”.

-Беше ли палаво дете?
-Да, особено в тези години, когато можеше да се играе по цял ден на улицата и да правиш каквото поискаш – да се завираш по мазетата и да се катериш по таваните. Израснах на Орлов мост и улица “Иван Асен II”. Родителите ми също са от София, просто са прекарали много години в операта в Пловдив на щат.

-Опитаха ли се да ти повлияят в избора?
-Не, никога не са ми казвали какво да правя. Подкрепят ме във всичко. Те са артисти, много широко скроени хора. Винаги съм бил в много добри отношения с тях и съм получавал ценни съвети.

-Как минава лятото ти?
-При артистите то винаги е много забавно, свързано с удоволствие и работа, с участия на морето. Динамично е моето лято, с много пътувания, много бензин се харчи, спи се навсякъде. Имаме участия по много клубове, срещаме се с много хора, адски ми харесва така.

-Ти май не слизаш от скутера си?
-Да, доста го карам. Той е мощен, 300-кубиков и за града ми е идеален – върша си много повече задачи, отколкото, ако съм с колата, не замърсявам много околната среда. Опасно е, карам внимателно. Нашите шофьори много трябва да се учат как се кара скутер – че трябва да се погледне в огледалото, да се даде мигач, е много сложно за тях. В началото на годината бях в Щатите и забелязвам следната разлика: българинът има рефлексите, но няма възпитанието на пътя, което е опасна комбинация, докато там е точно обратното - зле карат, обаче си спазват правилата.

-Продължаваш ли с бокса?
-Да, предпочитам го, защото изхабяваш енергия, чувстваш се добре. Това е моят основен фитнес, но ходя и на нормален фитнес от време на време.

-Някъде беше споменал, че нямаш хоби, странно…
-Имам. Понякога сред природата си дялкам клечки и си правя фигурки от дърво. Така си почивам.

-А къде почиваш на морето?
-На морето не се почива много, там има толкова купони… На планината се почива добре. Искам да отида до Рилските езера, не съм ходил отдавна.

Публикувано във в. "Преса", 11 август 2013 г.

Данчо Караджов: Мечтая Господ да ме прибере на сцената

Боряна АНТИМОВА

Четвърто поколение фенове плачат на неговите прочувствени балади, миналата година Данчо Караджов чукна 60, а си е все същият енергичен и емоционален рокаджия. “Понякога ми се струва, че животът едва сега започва”, казва живата легенда на “Сигнал” и не позволява на умората и рутината да му попречат да прави нещата, които обича.

Сн. "Гласът на България"

Роден е на 20 януари 1952 г. в София. Първо разкрива дарбата си за рисуване и учи декорация в Техникума по художествени занаяти. В V-и клас му подаряват първата китара и се оказва, че има и музикална дарба. На 13 години вече е на сцената, като първата му момчешка банда е “Диамантени пръстени”. От 1969 до 1971 г. е в група "Кенари“, а от 1971 г. се включва в "Златни струни“.


Фронтмен е на “Сигнал” от самото й създаване през 1978 г., автор е на музиката на около 96 % от песните. След 35 години със “Сигнал” и над 40 на сцената рок легендата има зад гърба си 16 албума, над 6 000 концерта и рекорд с над 500 000 продадени плочи. През 2012 г. записа и първия си солов албум "Tакъв е животът” (C`est la vie).



-Данчо, това лято бяхте на национално турне “35 години “Сигнал”, сигурно е имало много емоции?
-Случиха се много хубави неща. Минахме през Варна, Бургас, Русе, Царево, Пловдив и се доказа отново, че когато си коректен към хората, няма значение, че може да са те гледали 350 пъти за тези 35 години.

Във Варна и в Русе се случи нещо невероятно – голямо мотоциклетно шоу, шествие с полицейски ескорт, а хората бяха наизлезли по улиците, махаха, викаха, крещяха и ни поздравяваха с познатия рокаджийски знак. Черешката на тортата беше, когато 15 минути преди започването на концерта влизахме с моторите през главния вход и цялата публика беше на крака и ни приветстваше с възторг.

След 35 години "Сигнал" на сцената определението динозаври на рока не ги дразни

-Миналата година празнува 60-годишнина, за която пусна първия си самостоятелен албум – “C’est La Vie"...
-Много се двоумях дали да го направя, защото цял живот съм бил човек от отбора, от тима и някак си първоначално ми се стори неестествено да изваждам самостоятелен албум, но колеги и приятели ме подкрепиха в това начинание, защото казаха: “Все пак, ако издадеш албум със “Сигнал”, няма да бъде така акцентиран, както един самостоятелен албум”. И го направих. За моя голяма радост много се хареса. Веднага последва голям концерт на 21 март миналата година в Зала 1 на НДК. Албумът съдържа само нови парчета.

-Групарският дух обикновено е много силен в рокаджиите и другите от групата като че ли малко ревнуват при такива соло изяви?
-При нас не стои този проблем, защото самите ми колеги от “Сигнал” свирят в албума, макар че тенденцията беше спазена, текстове, аранжименти, песни, всичко направих сам. Даже половината албум го записах в студиото, където ние записвахме, то е собственост на Владимир Захариев, нашия барабанист. Така че може би само се води, че е самостоятелен албум.

За да докажем, че няма проблем помежду ни, половината от албума го свирим и пеем наживо по концерти. Няма да крия, новите парчета много освежиха репертоара и хората ги приемат толкова добре, колкото, да речем, един стар хит. Въпреки че аз винаги се шегувам с публиката: “Искам да разбера с вашите аплодисменти дали сме направили нещо хубаво с новите парчета, или не”. И те започват да ръкопляскат още преди да са чули парчетата.

На юбилейния концерт по случай 60-годишнината в Зала 1 на НДК, 21 март 2012 г. Сн. Булфото

-В чисто човешки план, как се чувства един рокаджия на 60?
-В един момент ми се стори, че една сега започвам. Някой ще каже: “Да бе, сега се сетил, на 60 години, да започва”. Аз говоря за емоцията, за романтизма, ако щеш. Моята съпруга, като прочете тези редове, ще каже: “Да, ти си най-големият романтик”. Не, не, не съм. Може би притежавам качества да внушавам на хората точно това. Аз съм много затворен човек. Не мога да разбера защо, качвайки се на сцената един Йордан е различен от този, който слиза от сцената…

-А какъв е слезлият от сцената Йордан?
-Ами такъв, затворен, нищо общо с това, което хората виждат на сцената. Може би това ми помага да релаксирам и да почивам от всичко, което се е случило до ден днешен. За да се запишат 16-те албума с групата, това са били стотици часове през нощта, през деня… Все пак не е толкова просто да измислиш толкова песни…

Сн. "Гласът на България"

Тази моя затвореност пречи много на семейството. Казват ми: “Ти даваш всичко на сцената, като слезеш от нея, затваряш се и ние не можем не можем да контактуваме така, както бихме искали. Може би това е цената, която плащам за всичко това.

-Ревност към китарата, групата, композирането?
-Може би има такова нещо, и то в хубавия смисъл го казвам. Сценичен живот 43 години, от които 35 със “Сигнал” и останалите със “Златни струни”, минаха в легендарни условия за тази банда. Трима души от “Златни струни се отделихме и направихме “Сигнал”.

В началото много съжалявахме, че “Струните” се разбиха, бяхме много силен проводник на една култура, която по онова време беше забранена. Но пък след това дойдоха тези 35 като подарък за нас, защото хората ни приеха от самото начало с ракетен старт.

-Всеки от вашите почитатели си има поне една песен, на която плаче, защото намира себе си в нея…
-Да, така е, много хора плачат на “Друго време, друг свят”, “Съжалявам”, “Да те жадувам”, “Сбогом”. И сега на турнето продължиха по същия начин – със запалките, с телефоните. Бяхме и в Европа за три концерта в Берлин, Мюнхен и Лондон и сълзите бяха много, от началото до края на концерта, заради всичко, което преживяват, а и заради носталгията.

С група Б.Т.Р. на сцената - голям купон!

-Рокаджиите обикновено дърпат повече към тежката музика, вие имате един такъв албум, но ваша запазена марка останаха рок баладите, и вие не сте се стремили да промените това, нали?
-И слава Богу, чене сме тръгнали по друг път, защото ако вземем примери от много силните имена в света, те запазват стила си от началото до края. Тези, които сме намерили стила си, не трябва да го пипаме, защото ще разколебаем хората, които вече са ни харесали.

"Благодаря ти, публико!"

-Правили ли сте своеобразна класация на най-любимите парчета? “Да те жадувам” ли е номер едно?
-И “Сбогом”, и “В друго време, в друг свят”, “Лодка ли е любовта”. “Сляп ден” е убийствен хит. Но при “Да те жадувам” има нещо много специално. Историята при тази песен е много странна, защото през 1980 г., когато събирахме материал за първия двоен албум в рок историята на България – “Каскадьори”, Георги Костов дойде и каза: "Написал съм тук нещо да го видите". Даде ни едно парче по стихове на Любо Левчев.

Изсвирихме го, прозвуча ни като някакъв марш и не го харесахме. Обърнахме песента наопаки, аранжирахме си я, както ние бихме искали да звучи, записахме я, но продължавахме да не я харесваме и макар да попълни селекцията на албума, не разчитахме на нея. Имахме вече песни като “Каскадьори”, “Лодка ли е любовта”, “Зелени сигнали” – все хитове, които и до ден днешен се борят за първо място в класацията на феновете.

"Да те жадувам аз, да те жадувам, а ти все повече да се отдалечаваш..."

Когато тръгнахме на първото турне през лятото на 1980 г., бяхме пуснали песента за звучи по радиото и явно хората вече я бяха чули. Първият глас в защита на песента, който чух, беше в Хасково. На един концерт на спортна площадка един-единствен глас извика “Да те жадувам!”. Казах си, че човекът нещо се е объркал.

Продължи турнето и с всеки следващ концерт все повече хора викаха в публиката: “Да те жадувам!”. Казах на колегите: “Не знам дали нещо става, но изглежда ще трябва да изрепетираме песента и да я пуснем". Защото това, че записваш едно парче, още не значи, че си го знаеш за изпълнение наживо. Даже докато науча този текст, си го пишех на един-два листа на мониторите отпред да го чета. И се случи чудото…

-“Сбогом” е твоя песен, нали?
-Да, “Лодката” е на Морис Аладжем.

-Над 6 хиляди –толкова ли са концертите? Броил ли си ги?
-Вероятно са и повече, към 6 хиляди. Не знам дали има някоя банда или артист, певец да е направил такова нещо у нас.

На юбилейния концерт по случай 60-годишнината в Зала 1 на НДК, 21 март 2012 г., с Краси Гюлмезов

-Променила ли се е публиката?
-Виждам промяната най-вече в това, че ако навремето са идвали на наши концерти само младоци, после родители и деца, после баби и дядовци, майки и бащи и деца, сега са цели фамилии. Уникално удоволствие е да чуеш как внуците знаят песните ни. Едва сега разбираме, че усилията ни през тези години не са били напразно.

-Епитетът динозавър на рока дразни ли те?
-Не, но при нас тази дума стои много истински, защото ние и за секунда не сме се разделяли, всекидневно работим.

С дъщеря си Лора на гости на Иван и Андрей

-Приятели сте и извън музиката?
-Да, нямаме никакви проблеми помежду си, което е много важно. Никой не дърпа чергата към себе си. Колегите са ми дали кредит на доверие от самото начало, аз пък не съм прекалил с възможността да водя групата, да вземам еднолично решения.

-Това ви е вторият състав, нали?
-Да, двама от рокаджиите ги няма. Румен Спасов не е с нас от 1990-а, а пианистът Христо Ламбров - от 2002-ра.

Романтичен спомен от детството на много от нас...

-Как успяхте толкова години да останете и група, и приятели?
-Първо, разбрахме, че не би трябвало да разрушаваме това, което сме като име, като идея, не би трябвало да разочароваме хората, като ги лишаваме от това, което вече са харесали. Един от албумите ни през 1990 г. се нарича “Сигналистика” по идея на нашия голям актьор и приятел, актьора Николай Сотиров.

Бяхме заедно веднъж и си говорехме, казах, че имаме нов албум и за заглавие ми се върти в главата нещо като “Сигнализъм”. А Ники вика: “Не, брат ми, “сигнализъм” звучи като фашизъм, по-добре “Сигналистика”. Защото това е наука, вие не сте ли го разбрали?”. И хората, които по онова време са били с нас, го разбраха много правилно.

На гости в студиото на "Търси се" по bTV

-Техникум по художествени занаяти – защо избра това?

-Защото първата дарба, която Господ ми е дал, е рисуване, далече преди да разбера, че китарата ще бъде моя съдба. Рисувам от много малък. Бях се специализирал изцяло в графиката и до днес предпочитам да гледам графики. Винаги ме е предизвиквала трудността да боравиш само с черно и бяло, още от малък.

-Каква специалност беше?
-Декоратор. Учил съм, освен аранжиране на витрини, стъклопис, стенопис и още много други неща, които останаха само като теория, защото не съм го практикувал. Но изрисувах доста стъкла на мои роднини и приятели. Бях много запален тогава.

-Любовта към музиката от китарата ли тръгна?
-Боже Господи, не знам… Вероятно. Нямах никаква идея за музика въобще, излязох за пръв път на сцената 13-годишен, в моето любимо 36-о училище, където учих до VIII клас. Беше за един 24 май 1965-а, много добре си спомням годината, бяхме направили едно репертоарче с мои съученици и там беше първото ми излизане с китара в ръка.

-Имаше ли корифей, който да те потупа по рамото и да каже: “Свири, момче”?
-Нямаше такъв. Слушахме “Бийтълс” и “Ролинг Стоунс” само по къщите, защото милицията късаше магнетофонните ленти, арестуваха ни. Когато бях в V клас, един ден моята баба, майката на баща ми, донесе китарка. Аз ритах топка с момчета на улицата и гледам, пъхнала нещо под шлифера си, издуло се. Питам: “Стара майко, какво е това?”, а тя: “Ела вкъщи, ще ти го покажа”. И като влизам, гледам – тя опряла китарата, и аз, ама никакво внимание!

"Сбогом, дано си щастлива утре далече от мен..."

-Много модерна била тази твоя баба…
-Жестока баба! Казваше се Катерина, викаха й баба Ката. На следващата вечер баща ми се прибира и хваща китарата. Викам: “Ама ти можеш ли да свириш на китара?”, а той каза, че може на руски строй. Започна да свири онзи италиански хит “Марина, Марина”, аз поисках да ми покаже и оттам тръгнах.

Имахме вкъщи радиограмофон “Акорд 10”, едно от най-модерните неща, които България произвеждаше, и плочи на Емил Димитров и на Лили Иванова. Аз започнах да си фантазирам чрез китарката, пусках плочите и вадех парчетата по слух.

Данчо и Дичо в дует...

-Кой ти каза, че от теб ще стане музикант?
-Един ден започнах да уча испански строй и казах на баща ми, че тази китара вече не става, малка е, няма акустика, а той: “Ще видим”. Вече бяхме започнали да свирим разни парчета на “Бийтълс” и “Ролинг Стоунс”. Баща ми каза: “Ще извикам чичо ти Пальо да те чуе”.

Приятелят му Пальо беше уникален музикант, свиреше на всякакви инструменти. Чичо Пальо ми вика: “Данка, я изсвири сега и изпей нещо”. Започнах, а той каза: “Караджа, купувай му на тоя китара”. След ден-два с майка ми и баща ми отидохме на “Дондуков” до Младежкия театър в музикалния магазин и купихме една акустична китара.

Сн. "Гласът на България"

-А първата ти електрическа китара?
-Мина година-две, споменах на нашите, че ми трябва вече такава, но те се опънаха, защото струваше 127 лева, а тогава, през 1966-67-ма година, заплатите бяха по 80 лева. Викам им, че имам приятели с усилватели и искам да репетираме.

И тогава пак тази моя баба Ката се намеси, като каза, че ще даде половината пари. Така купихме първата ми електрическа китара “Орфей”, много красива, с едно приспособление за вибриране на звука.

-Как се наричаше първата ти група?
-“Диамантени пръстени”, страхотно име за банда, и днес би звучало актуално. След това “Кенари”, доста популярна в София през 1969-70-а. През 1972-ра Румен Спасов, един от основните членове на “Сигнал”, дойде и ме покани за певец на “Златни струни” и така 8 години.

-Имате звезда и на българската алея на славата.
-Преди години от “Феймъс граус” се обадиха и казаха, че след допитване сче класирани на първо място и ще ни сложат звезда. Много горди се почувствахме.

София, 28 юни 2011 г. Легендарната рок формация "Сигнал" получи своя звезда на Алеята на славата

-Толкова години с една и съща жена – това е нещо нетипично за един рокаджия…

-Да, с Мариана сме 43 години заедно, от 37 сме женени. Тези години минаха на един дъх при нас. Как сме останали заедно? Не знам…

Тя Лора се шегуваше: “Абе вие не сте за тоя ХХ-и век, би трябвало да живеете във времената на Шекспир”. Не знам, изживели сме някакъв романтизъм заедно… Правила е компромиси заради работата ми, защото сама си изгледа Даниел и Лора. Аз пътувах страшно много и понякога е била с мен, но не толкова често.

С Мариана - 43 години връзка, 37 години брак...

-Синът ти Даниел не се изкуши от колекцията ти китари…
-Той завърши визуални изкуства, кино и телевизия в Нов български университет и сега работи в шоуто “Денис и приятели”. Киното и телевизията са му слабост открай време. През 2002 г. направи един наш клип по случай 25 години от първия ни хит, но някак си не се запали по това. Беше в екипа на сериала “Къде е Маги”, а от една година е при Денис.


Наследил ме е във визуална насока. И двамата с Лора рисуват страхотно. Когато показах рисунки на Лора на един приятел Борис Бранков, преподавател в академията, той каза: “Тази какво прави в музиката?”. Но точно тогава Лора направи група “Бол фейс” и издадоха албум. След това, преди 4-5 години “Ъпсурд” я поканиха да работи с тях и това й беше много силен старт.



-Какви нови емоции внася в живота ти внучката Ния?
-Тя е дъщеря на Даниел и вече е на година и половина. Когато се роди, аз толкова изтръпнах от удоволствие, че това дете го има вече на земята, че написах песен “Ния”, включих я в самостоятелния си проект “C’est La Vie” и почти на всеки концерт я пеем.

Ния танцува, пее, фантазира си някакви мелодии, много будно дете, прави неща, които ме удивляват. Дано и тя да бъде докосната с божествена дарба…

"На татко момичето"

-Дъщеря ти Лора е бунтарка, достойна дъщеря на рокаджия… Наистина ли не й попречи да прави своята различна музика, да се съблече за “Плейбой”?
-Абсолютно не й се бъркам. Тя когато получи поканата за сесията, първо се обади на мен и на майка си и каза: “Карат ме да снимам за “Плейбой”. Какво ще кажете?” Аз й казах: “Снимай”. Те двамата с брат й са расли в една среда, в която нямаше жестоките баща и майка, а имаше страхотните приятели. Беше на 11 години, когато я заведох да си направи татуировка на глезена, делфин, който и до днес има. Преди това водих Даниел да си направи на ръката, тогава беше на 15 години.

Живели са много волно. А колкото до музиката, никога не съм се опитвал да й преча в избора. Само й предложих да я заведа в студио на прослушване, но тя каза: “Не, остави ме на мира, ще ти донеса парчето да го чуеш”. Но съм се убедил, че има вкус, като се започне от гримирането и се свърши до музиката.

Данчо и Лора пеят "Лодка ли е любовта" в студиото на Иван и Андрей

-Повтарял ли си й често, че е красива, за да има самочувствие?
-Не, но съм й повтарял да внимава много с човеците, наречени мъже. Тя няколко пъти ме попита защо, а аз: “Не стават за нищо!”. Мариана обаче ми повтаряше: “Недей да я учиш така, моля ти се, ще остане стара мома, ще чака принца на белия кон”.

Минаха години и един ден тя идва и ми казва: “Татко, знаеш ли колко беше прав”. Опитвал съм се да я опазя от болезнени разочарования. Интересувам се от всичко, което правят децата ми, но се опитвам да бъда техният френд, та те са големи хора! Спорът ни с Мариана е именно заради това.

С Красимира Иванова в "Гласът на България", финален дует

-Ти беше два пъти треньор в тв формата “Гласът на България”. Имаш ли интерес да преподаваш?
-Мисля, че нямам талант за педагог, още повече, че съм все още активен музикант. Но това, което правих в “Гласът”, с най-голямо удоволствие бих го правил и занапред. Треньорът не те учи как да риташ топката, а на цялостна стратегия.

Като треньор в "Гласът на България" с Преслава, Вики Терзийска и Миро

-Ти самият школувал ли си гласа си?
-Вземал съм уроци от 1972-ра до 1975-а при една уникална педагожка – Ангелина Кънева. Беше ми като майка, но вече не е между живите. От нея съм запомнил думите, че от простак певец не може да стане. И преминавайки през годините, разбрах, че за да си певец, трябва да имаш определени качества, които са далече от това да си простак.

На юбилейния концерт в Зала 1 на НДК, 21 септември 2012 г.

-Готвите грандиозен концерт на 27 ноември в “Арена Армеец”, смело начинание…
-Вече много хора ми казаха: “Ти си ненормален, бе, как ще си правиш там концерти”. Не трябва да се превръща във фанатична идеята да вкараме 15 хиляди човека. Привличат ни по-скоро възможностите на тази зала, искаме да направим концерт на едно прилично европейско ниво.

Слава Богу, намерихме спонсор, и то генерален – “Булминерал”. При това меценатът, който финансира концерта и част от националното турне, е руснак! Ето ти иронията. Той каза: “Знаете ли аз какъв фен съм ви на вас!”. Милиардер е, а е много притеснителен и не желае да се споменава името му.

-Поговорката “музикант къща не храни” май не важи за “Сигнал”?
-Обичам да казвам: да не дава Господ да работиш нещо, което не обичаш, и то само за пари. Горди сме, че цял живот сме се изхранвали само от музиката ни.

-Кое те вдъхновява да композираш?
-Не знам. Възможно е да има нещо свише, но ме е страх да си помисля. Във вярата си съм малко по-различен, вярвам в Бог Отец, имал съм видение с него.

-В съня си?
-Вече се съмнявам, че е било сън. В Красно село, където съм роден, точно до нашата къща, имахме един комшия чичо Сашо, който ме обичаше като свое дете. Бил съм на не повече от 10-11 години, и една вечер се виждам в една тъмна стая на едно желязно легло, свил съм се в една поза, все едно не знам накъде да тръгна.

В един момент се отваря вратата и… аз такава светлина никога не съм виждал! Влизат чичо Сашо и отецът с дълга бяла коса, с бяла брада и със синя мантия. Не ходи, а се рее във въздуха, на педя над земята. Той се приближи, застана до мен, а чичо Сашо каза: “Това е момчето, за което ти говорих”. Отецът ме потупа по рамото и каза: “Браво, моето момче, браво!”… Сънувал ли съм го, или е било наяве, нямам идея…

-Притеснява ли те моментът на слизането от сцената?
-Шегувам се, че съм твърде малък, за да сляза от сцената. Мариана ми казва: “Ти на Лили Иванова ли искаш да приличаш?”, а аз: “Какво лошо има в това?”. А тя мисли за мен, че вероятно съм изморен вече. Викам й: “Ти разбираш ли, че все едно сега почвам! Все едно съм на 18 години!”

Като слушам хората около мен как се вълнуват от стажа за пенсия… Аз не искам за мина по тоя път. Не искам да дочаквам деня, в който ще взема десет пенсии, преди да си отида в земята, не, не, аз това не желая да ми се случи! Обидно ми е. Мечтая Господ да си ме прибере на сцената, да издъхна, докато пея. Да изпитам насладата от сцената и така да изчезна в небитието.

Преди 3 години правих песен за великия Рони Джеймс Дио, в нея заимствах думи от два наши хита: “Някой ден ще бъда с тебе в друго време, в друг свят, и между ада и рая ще пеем в безкрая”. Точно това искам да се получи… Сега хората като четат, ще си кажат: “Тоя луд ли е?… К’ ъв е тоя странник?”…

Песента, на която плача аз

В друго време, друг свят

Как да си взема сбогом със тебе
писма не стигат, там където днес си ти.
Ти имаш време, аз само спомен.
Ще те намеря, чуй, китарата звъни.

Ден след ден беше близо ти, бе до мен,
миг след миг, днес часовника пак върви.
Спомени... с тях съм сега богат.
Чакай ме, в друго време, в друг свят.

Как да си взема сбогом със тебе,
писма не стигат, там където днес си ти.

Може би, песента ми към теб лети,
Чуваш ли, как китарата пак звъни
Виждам те в звездите над всеки град
Чакай ме, в друго време, в друг свят

Ще те намеря, ще те намеря, ще те намеря
В друго време, в друг свят.

“Песента е по реален случай. Направена е за конкретен човек, който бе починал – съпругата на мой приятел. И много хора плачат на тази песен, тъй като веднага правят асоциация със свой близък. Музиката е моя, а текстът – на Александър Петров”, казва за нея Данчо.

Бележка от мен: Любимата ми песен на “Сигнал”. Хваща те за гърлото още от първите акорди… За мен тя е апотеоз и на невъзможната любов – когато човек се надява, че има прераждане, и че “в друго време, в друг свят” двамата влюбени ще бъдат заедно, понеже в този свят няма място за тяхната любов…

Публикувано във в. "Преса", 4 август 2013 г.