Показват се публикациите с етикет мюзикъл. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет мюзикъл. Показване на всички публикации

неделя, 27 октомври 2013 г.

Мариан Бачев: Ако трябва, ще играя и слон (II част)



Боряна АНТИМОВА

Мариан Бачев е като дете, попаднало в “Лунапарк” – иска всичко да опита, а там, където е натрупал опит, с готовност го споделя с по-младите си колеги. Извън сцената и екрана е сладкодумник, говори с увлечение за работата си…

Роден е на 8 юли 1976 г. в София. Завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ, в класа на проф. Надежда Сейкова. Бил е на щат в театрите в Габрово и Шумен. От 2000 до 2005 г. е в трупата на театър „София“, където играе в над 10 главни роли, включително и в мюзикли като “Коса” (като Клод Буковски) и “Любовни булеварди”, но напуска недоволен от управлението на театъра.


Остава на свободна практика близо 2 години, в които усилено озвучава филми.

През май 2007 г. завършва с пълно отличие магистърска програма „Мениджмънт в сценичните изкуства“ в НАТФИЗ и е награден от ректора на Академията.

Играе на сцените на Народния, Сатиричния, Младежкия театър, в “Сълза и смях” и Старозагорската опера, както и в театрите в Пловдив, Кюстендил, Перник, Смолян, Търговище, Шумен, Габрово, Театрална Формация “Мелпомена”.

Озвучавал е в много сериали и анимация, където най-запомнящ е с гласа на готвача Лингуини в „Рататуй“.

Има две награди за главна мъжка роля от Фестивала в Шумен „Нова българска драма“ и една за талантлив млад актьор на Фондация „Иван Димов“, четири номинации за “Аскеер” и една за “Златен кукерикон”.
Обвързан е с актрисата Милена Видер и има една дъщеря - Александрина на 6 години.


(В ПЪРВАТА ЧАСТ на интервюто Мариан Бачев разказва за предстоящата си премиера в “Сатирата”, за работата по “Досадникът” и за тежкия период в живота си, когато напуска театър “София", остава без работа и озвучава филми)


- Мариане, вярно ли е, че водите безплатен курс по правоговор във Фейсбук?

- Да, то във фейсбук всичко е безплатно… Запалих се за това покрай дублажите. Много се радвам, че млади колеги от различни медии – от БНТ, bTV ме питат по телефона къде се слага ударението на някоя дума. Толкова мръсен е станал ефирът, че вече ще започнем да си загубваме българския език. Дори и на дъщеря ми, която е на 6 и децата в тази възраст трудно произнасят чисто “л”, ѝ прави впечатление как някой е “казау” вместо “казал”.

Тези мои малки победи от това, че съм запалил някого да се вслуша, че е редно да се говори правилен български език, ме карат да се чувствам щастлив, въпреки цялата “съкровищница” от диалектни и правоговорни несъвършенства, която ни залива. Пиша статуси: “Колеги, безплатният правоговорен курс продължава. Не се казва “дЕкан”, а “декАн”; не се казва “прОтив”, а протИв”…

В "Здравейте, аз съм вашта леля" на Старозагорската опера

- Вашата “посестрима” Мария Сапунджиева каза: “разпростряла съм се из цяла България, играя в почти всички театри”. И при вас май е така. Освен това държите рекорд - 13 роли в един спектакъл?

- Да, това се случи преди много години в Театър „София“ в представлението “Балтиморски валс” на Пола Вогъл, на режисьора Борис Панкин, за което бях номиниран за “Аскеер”. В момента играя в няколко спектакъла. Освен в “Операцията”, “Досадникът” и “Апокалипсис кога?”, играя в Пловдивския театър в спектакъла “Тишина, моля”. В Старозагорската опера участвам в “Здравейте, аз съм вашта леля”, мюзикъл на Ники Априлов по Оскар Фелцман.


В гримьорната на Старозагорската опера по време на постановката "Здравейте, аз съм вашта леля, с помощник режисьорката Пепи Александрова

- Това непрекъснато излизане-влизане от роля в роля държи ли ви по-организиран?

- Да, защото телевизията отнема много голяма част от енергията ми. Макар скечът да е кратък, времето ми за подготовка също е кратко и изисква много концентрация и стабилна психика. Защото ние около 14.30 ч. разбираме дали ще има скеч вечерта заради актуалността – четат се вестници, структурира се сценарият. След 16.30 ч. вече е написан сценарият.

Междувременно съм взел дъщеря си от училище и съм я завел в работата на майка ѝ. През деня си уча текстовете за театъра. От друга страна, много време се губи за поддържането на роли в спектакли, които не се играят редовно. Всичко това те кара да си винаги във форма, не трябва да се разболяваш и разсейваш. Не мога да си позволя да не съм на най-високо ниво, публиката го очаква.

Като Дони в "Шоуто на Слави"

- Това не докарва ли невроза?

- Не, разбира се! И слава Богу! Докарва единствено недоспиване. Вечер се прибирам към 22.00 ч., докато прочета някаква приказка за лека нощ, докато се видим с жена ми, става 12, лягаме и в 7 без 10 ставаме, защото до 8 трябва да закарам дъщеря си на училище. После ходя на репетиции в театъра, обядвам, следобедна репетиция… Но този вид енергия се акумулира, понеже съм мотивиран да си свърша добре работата. Няма нищо по-ценно от аплодисментите в края на вечерта, които показват дали съм си свършил добре работата или не.

Заплащането в театъра не е особено високо, но не можем да предявяваме претенции за висока заплата, когато цялата държава е в криза. И като кажат някои: “Е, ама той бил звезда”… Няма такова нещо. Тези, които “работят звезди”, се броят на пръстите на едната ми ръка. Всички останали сме професионалисти, които трябва да се съобразим с общата социална нагласа. Не може билетите ти да са на висока цена, за да можеш да покриеш разходите си. Нашата социална функция е да пречистим хората, защото времето е трудно и трябва да сме социално отговорни.



- Приятно е да видиш човек, който обича работата си и поради това не му тежи напрегнатата програма, нали?

- Между 5 и 8 на сто само от хората всъщност работят това, което обичат. Аз съм щастлив не само, че работя това, което ми харесва, но и че мога да издържам семейството си от него.

- Участвате и в мюзикли, кога разбрахте, че можете да пеете?

- Аз винаги съм пеел, ако не добре, то природно вярно. Когато бях в 3 курс на НАТФИЗ, режисьорът Борис Панкин започна работа в Младежкия театър на мюзикъла “Хладнокръвно в Уестсайд”.

Като лелята в "Здравейте, аз съм вашта леля" на Старозагорската опера

…Той май ви открива за сцената?

-Даде ми възможност, а това е много важно. Станиславски е казал, че няма големи и малки роли, а големи и малки актьори. Странна е неговата теория, като се има предвид, че е играл само главни роли. Не малките роли ще те направят голям артист, а големите, потъването в дълбокото. Борис Панкин ми даде възможност с малка роля, после с по-голяма, с още по-голяма.

След това започнах да работя в професионалния театър и с режисьори като Пламен Марков, Бойко Богданов, Младен Киселов, Иржи Менцел, Крикор Азараян, с които съм правил все големи роли. С Гриша Островски, лека му пръст, получих номинация за наградата “Иван Димов”.

След това започнах с вокалните роли - дойдоха “Любовни булеварди” в театър “София” с пеене на живо. В американския мюзикъл “Коса” играех главната роля, на Клод Хупър Буковски. Голям успех имахме тогава, Зала 1 на НДК успяхме да напълним. След това дойде „Ах, този джаз!“ и „Да бъдеш Боб Фоси“ в Народния театър и „Оркестър без име“ и “Площад синева” в Пловдивския театър. На всички гореизброени мюзикълни спектакли режисьор е Борис Панкин.



- В “Шоуто на Слави" също пеете често.

- Там задължително трябва да си в добра форма, защото пееш на живо с “Ку-ку бенд” - изключителни музиканти. Понякога дори нямаш възможност да репетираш с тях. Имал съм случаи, когато с Евгени Димитров се чуваме само по телефона, той ми казва в коя тоналност, аз минавам в 8 без 10 при него и на предаване се е случвало да пея наживо, без да се чуя с бенда въобще. Което е огромен стрес. Маестрото ми казва “На 16-и такт влизаш” и ти си броиш…

- Кандидатирахте се за директор на “Сатирата”… Много хора се чудеха, за какво му беше на един толкова успял, реализиран актьор администраторски пост?

- Първо, имам образование за това, магистърската степен в НАТФИЗ ми е мениджмънт в сценичните изкуства. Това е първият випуск, който направи академията, с преподаватели от УНСС, които да четат лекции по икономика на културата, бизнес, финанси и т.н.



-Но това не означава ли да се простите с част от ролите, които обичате?

-Не е точно така. Първо, човек не трябва да бъде егоист. Ако се върнем пак към професията на хирурга, може да си оперираш спокойно и да си трупаш професионално щастие. Друго е обаче да изучиш няколко лекари, да поведеш цял екип, да отидете в една болница и да вдъхнеш надежда. Защо го направих? Първо, защото ме помолиха колеги от “Сатирата”. Обичам този театър, с неговата специфика, и мога чрез уменията си и любовта си да поведа колегите в една добра посока, така че те да са щастливи от работата си и от парите, които ще получат.

Тук не са събрани любители, на които театърът е хоби. И до момента съм убеден, че с популярността си мога да привлека допълнителни средства от алтернативни източници за финансиране. Вече толкова години не съм щатен служител, че заплатата на директор не може да ме мотивира, слава Богу, имам възможността да си изкарвам парите от друго място.

-Поздравихте ли проф. Здравко Митков, когото избраха за директор на “Сатирата”?

-Да, обадих му се в първия работен ден и му пожелах успех, защото така е етично. Пожелах му да направи така, че хората в театъра да са щастливи и да не търсят възможност за прехраната на семейството си другаде, защото сега е важен този приоритет.

Мариан Бачев и Краси Радков като Зинаида Златанова и Искра Фидосова

- Когато шаржирате някого безмилостно в “Шоуто на Слави”, мислил ли сте за оригинала, когото имитирате, не ви ли е било жал за него – че може да му причините страдания?

- Чак пък безмилостно… Разбира се, че си мисля. Но нашата работа е актьорска. Ако се върнем на хирурга, който върви като червена нишка през целия ни разговор, няма значение дали ти е симпатичен един пациент или не, трябва да го оперираш по най-добрия начин – дал си хипократова клетва. Да си професионалист, без да се водиш от личните си чувства.

В шоуто актьорската ни задача е да създадем остър сатиричен образ заради нещо, което човекът е направил; какъв публичен облик е изградил той в обществото. Ние преекспонираме този образ, за да се надсмеем, за да се излекува като недъг това, което се е получило. Аз лично нямам проблем с хората, които имитирам. Никой не ми се е обадил да каже: “Как не те е срам”, или “Забранявам ти”, напротив. Дори веднъж месечно големият Георги Русев, лека му пръст, чийто първообраз съм правил като Седларов-син, се виждахме на кафе.

Като Яне Янев в "Шоуто на Слави"


- Яне Янев, известен като обидчив човек, не ви ли се обади?
- Не е, макар че сигурно е имал възможност да го направи. Би трябвало той много повече да се е обидил на себе си от това, което сам си е причинил в политически аспект. С Дони и Коцето Калки например сме в прекрасни отношения, също и с “Лозан Гогов” (Георги Лозанов – бел. ред.). А пък Андреа с дините ако се беше обидила толкова, колкото пишеше в някои вестници, нямаше да направи дует с Борис Солтарийски… Сега правим обобщен образ на попфолк съсловието - Димитричка.

- Заради кралица Елизабет нямаше ли опасност от дипломатически скандал?

- Не, и тя не ми се е обаждала (Смее се). Британците също са с чувство за хумор, правят страхотни шоута и standup комедии. Пък и това е художествен образ, не чиста имитация.

Като кралица Елизабет в "Шоуто на Слави"

- Сценаристите замислят някакъв образ, а на вас ви е нужно време, за да наблюдавате човека. Колко време минава от замисъла до изпълнението ви?

- Понякога съм имал по-малко от два часа. Ако не съм го гледал много, влизам в интернет и му хващам основните черти. Някои неща ги укрупняваш, за да излезе акцентът. Винаги е по-смешно, когато мъж играе жена. Ако жена играе жена, която трябва да е по-брутална или по-ярка, стои цинично, докато в устата на мъж, който се прави на жена, винаги е по-смешно и някак по-възприемчиво. Давам ви за пример вицепрезидента Маргарита Попова или Леля Зойка…


Като Димитричка в "Шоуто на Слави"

- Традиция е още от античните театри мъж да играе жена, в същото време нашенци коментират “да спрете с тия фусти”…

- Е, това е да се намират на работа – нормално е. За мен това е професионална работа - женските образи нито ги предпочитам, нито ги ненавиждам. Във всекидневието си не ходя на токчета, с копринени чорапи и маникюр Ако трябва, ще играя и човека-слон, нали, слагат ми хобота и излизам. И няма да мрънкам, че съм потиснат, че ще играя слон, и да се чудя къде ще ми сложат хобота.

Няма капризи с гримьорите, защото понякога и на тях им е трудно да измислят нещата. За тях е важно да бъдем убедителни външно, аз пък трябва да намеря характерологията на героя, защото нашата работа е да забавляваме зрителите.

Като Карл Лагерфелд в "Шоуто на Слави"

- Какво би ви накарало да се простите с шоуто?

- Нямам представа, тъй като това не стои на дневен ред. Може би ако усетя, че съм се изчерпал и че хората не ме харесват и колегите нямат нужда повече от мен…

-Наричат ви “многоликият Мариан”. Извинете, ако ви дразни сравнението, но извиквате асоциация с Джон Кери.

- Това за мен е комплимент, благодаря за точната оценка. Всяко сравнение с всеки, който е постигнал нещо в професията си, е много добра оценка. Човек още от малък се сравнява с някого, харесва някого. Във всеки от нас е залегнал хомо луденсът.



-Като дете сте бил в театралната школа на Ники Априлов, той ли пръв видя във вас бъдещия талант?

-Бях в IV клас, когато се записах в школата в Пионерския дворец, който тогава беше в Семинарията. Преди това бях минал през какво ли не - джудо, на курс по дърворезба. На изпитите при Ники кандидатстваха 200 деца, накрая оставаха 24 и бях много щастлив, че ме избраха. Сам си извоювах своето място в детската студия.

Правеха се детски спектакли, играеха се роли. Някои спектакли се играеха и извън двореца, като “Пчеличката Мая” и “Патиланци”. Днес, 30 години по-късно, в “Здравейте, аз съм вашата леля” си партнираме заедно на сцената… Но не съм мечтал единствено за сцената. Като малък исках да стана боклукчия, да вдигам и пускам ръчката на платформата…

Двете слънца в живота му - Александрина и Милена


-Дъщеря ви Александрина гледа ли ви?

-За шоуто е късно, пък и тя е наясно, че то не е за деца, но е идвала да гледа постановки. Била е няколко пъти на предаване, но извън студиото когато майка ѝ е била по-късно на работа, защото ние сами си гледаме детето.

-Какво бихте искали да оставите в нея като възпитание?

- Да расте добър и умен човек. И най-вече – да е здрава. Али е много отговорна, със собствено чувство за справедливост и обича да спазва правилата. Когато пътуваме с колата, веднага отбелязва, че не бива да се спира на място за инвалиди, обикаляме няколко пъти една и съща улица, преди да я оставя на училище. Говори много правилно за възрастта си.

Казва например: “Защо Маринчо се качва с асансьора, а ние се качваше пеша?” Учителката обяснила, че Маринчо има проблеми със сърцето и не трябва да се изморява, а Али след училище му предложила да му свали чантата… Много приятно ми става, че така. Бих искал да си избере професия, която да не е субективна, като актьорската. Постиженията ѝ в професионален план да са обективни, за да живее един по-сигурен и спокоен живот.

С Милена в първия им и засега единствен общ филм "Филип" на БНТ. Тя е в главната роля на разследващ тв журналист, а той - като нейният оператор

-Имаше ли романтика при запознанството ви с жена ви Милена?

-Запознахме се на сцената. Тя беше актриса от Държавния пътуващ театър, аз - пътуващ актьор в Шуменския театър. Там започна всичко, в постановката “Синята стая”, пак на Борис Панкин, впрочем, той ни събра.

-Влюбване от пръв поглед ли беше?

-Не, бавно беше. Тя имаше друга връзка по това време, която беше пред изчерпване, аз усетих това, възползвах се. Милена имаше много обожатели. Имаше един такъв, който преди репетиция в Шуменския театър ѝ бе оставил 99 червени рози, а аз беден актьор… Всъщност нашата любов може би затова и до ден днешен е толкова голяма и стабилна, защото не беше изгаряща, изпепеляваща. Това беше онзи хубав огън, който се разгаря постепенно.

Аз съм й благодарен за много неща. До голяма степен заради мен тя се отказа от работата си на действаща актриса, защото вечер не може и двамата да сме заети, заради малката. Животът продължава и това дете трябва да расте в пълноценно семейство. Сега Милена преподава театър на деца в едно училище и в една детска градина, работи през деня. Театралната им работилница се казва “Графините череши”.

Мариан, Александрина и Милена


-Ако ви се случи ден, свободен от репетиции, постановки, къде бихте избягали?

-Със семейството задължително, някъде на път, на тишина и чист въздух с някакви дейности, които да ни забавляват. Достатъчно е да сме си само тримата.

Публикувано във в. "Преса", 27 октомври 2013 г.

Мариан Бачев: Ако трябва, ще играя и слон



Боряна АНТИМОВА


Мариан Бачев е като дете, попаднало в “Лунапарк” – иска всичко да опита, а там, където е натрупал опит, с готовност го споделя с по-младите си колеги. Извън сцената и екрана е сладкодумник, говори с увлечение за работата си…

Роден е на 8 юли 1976 г. в София. Завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ, в класа на проф. Надежда Сейкова. Бил е на щат в театрите в Габрово и Шумен. От 2000 до 2005 г. е в трупата на театър „София“, където играе в над 10 главни роли, включително и в мюзикли като “Коса” (като Клод Буковски) и “Любовни булеварди”, но напуска недоволен от управлението на театъра.


Остава на свободна практика близо 2 години, в които усилено озвучава филми. През май 2007 г. завършва с пълно отличие магистърска програма „Мениджмънт в сценичните изкуства“ в НАТФИЗ и е награден от ректора на Академията.

Играе на сцените на Народния, Сатиричния, Младежкия театър, в “Сълза и смях” и Старозагорската опера, както и в театрите в Пловдив, Кюстендил, Перник, Смолян, Търговище, Шумен, Габрово, Театрална Формация “Мелпомена”.Озвучавал е в много сериали и анимация, където най-запомнящ е с гласа на готвача Лингуини в „Рататуй“.


Има две награди за главна мъжка роля от Фестивала в Шумен „Нова българска драма“ и една за талантлив млад актьор на Фондация „Иван Димов“, четири номинации за “Аскеер” и една за “Златен кукерикон”.

От октомври 2007 е актьор в „Шоуто на Слави“ по bTV.
Обвързан е с актрисата Милена Видер и има една дъщеря - Александрина на 6 години.

- Мариане, заварваме ви да репетирате усилено за премиерата на 17 ноември на спектакъла “Операцията” в “Сатирата”. Разкажете за него.

- Това е един сатиричен текст за театър, написан от Иво Сиромахов. Той е работил и като театрален режисьор, освен като сценарист в “Шоуто на Слави”. Текстът е писан с много добро чувство, много остро и е сатиричен, в стила е на Монти Пайтън и черната комедия. Разказва какво се случва на един човечец по време на една операция – нещо, което може да сполети всеки българин. Действието се развива в една българска болница.

Пиесата е един особен, остър поглед към случващото се тук и сега в България. Сигурен съм, че няма българин, който да не се е допрял до това, да ползва лекарска помощ, да се е срещал както с изключително добри, така и с изключително цинични лекари, както, впрочем, се случва навсякъде. Финалът е много разтърсващ и пречистващ и това е много важно за спектакъла.

- Коя роля ви отредиха – на хирурга или на неговата жертва?

- На хирурга. Орлин Горанов е анестезиологът, Тони Минасян е асистентът, Жанет Иванова е медицинска сестра, а Добрина Гецова е чиновникът, който идва от Министерството на здравеопазването по време на операцията, за да подпише около 270 документа…





- Като подход това сякаш напомня за скечовете, които правите в “Шоуто на Слави”.

- В скечовете се представят много злободневни, конкретни неща, адресирани са към конкретни събития. В пиесата не е точно така. В нея със средствата на сатирата, по-глобално е погледнато върху част от нашето общество – здравната система. Система, в която всички сме пациенти. Система, която също боледува. Разказва се какво се случва в една българска болница и на какво са подложени едни специалисти, които вероятно някога са били много добри.





Така е впрочем и с артистите. Ако един актьор дълго време остане в извънстоличен театър, където няма с кого да се съревновава – защото професионалистите израстват чрез конкуренцията – и когато го притисне битът, който според мен е страшен бич за добрия професионалист, той се алкохолизира, деградира. Много малко от тези хора успяват да се запазят, тъй като професията и на лекаря, и на актьора не е хоби. С нея трябва да изхранваш семейството си.
С Цветелина Грахич в "Шоуто на Слави"


Играеш Мария Антоанета да речем, а нямаш пари не хляб, не пасти, а геврек да си купиш, а същевременно трябва вечерта да излезеш като кралица с короната, с дрехите, да внушаваш респект, хората да ти ръкопляскат и да се чувстват пречистени емоционално... А ти нямаш средствата да си платиш тока и да се нахраниш като хората… Това е много страшно.

Като коментатор в "Шоуто на Слави"
- Повечето ваши колеги обаче са достойни хора и твърдят, че са в театъра, защото го обичат.

- Това е безспорно качество на колегите и аз дълбоко ги ценя за тази им всеотдайност. Някои казват, че артистът трябва да е винаги в криза, за да ражда изкуство. Аз не мисля така. Не виждам как човек може да работи добре, ако се чувства зле. Представете си – много се ядосвам на това - някой като каже, че артистите си позволяват да излизат пияни, а друг каже: “Е, ама той е артист, дайте да гледаме по-широко на нещата”. А искате ли да ви оперира сърцето някой леко подпийнал лекар, ей така, за настроение?! Не искате, нали? Но има и такива случаи.

Има обаче и други случаи на страхотни лекари, които са уникални, които дават от съня си, от времето си, за да спасят човешки живот. Наскоро гледах една лекарка, която на свои доброволни начала ходи до бежанските лагери и помага на сирийците. Казва, че е дала над 200 лева от собствените си пари, за да им купи най-елементарни неща. Ако видите какво става в Сирия, дори и само на снимки, косите ви ще настръхнат! А тук ние ги държим в някаква мизерия… Това е огледало на цялата ни мизерна ситуация.

- Доколко е важно един артист да бъде опънат като струна за тези проблеми?

- Не може да не бъде. Ти използваш сетивността си, нервната си система, емоционалността си, и ако си “опериран” от тази емоционалност, как ще я пресъздадеш на сцената? От сутринта се сблъскваш с всичко. Ето, аз водя си детето на предучилищна, после идвам в театъра. Пътувам с градския транспорт, защото няма къде да се паркира и защото имам право само на два часа в синя зона, а аз ще прекарам целия ден тук. Пътувам в тролея, а там знаете колко малко са усмихнатите и спокойни хора…

- Как това рефлектира върху работата ви?

- Действа ми хем обезсърчаващо и в същото време мотивиращо. Трябва с добре свършената работа да пречистя тези хора, преди да се приберат вкъщи и да си легнат, с изразните средства на моята професия – театъра, на сатирата, така че поне за няколко часа да са заредени за следващия ден.

- Какво ново ви дава ролята на хирурга в поредицата от комедийни и сатирични образи – продължение на това, което правите, или нещо ново?

- Всяка роля е нещо ново. С колегите, с някои от които се срещам за първи, с други за втори път обменяме енергия, която е силно зареждаща и провокираща. Професията ми дава възможност да си избирам хората, с които да работя. В повечето случаи приемам, защото все повече се срещам с млади и различни хора. Театърът е лабораторията за актьора – мястото, където да изгражда образи.

При шоуто в телевизията се изисква друг рефлекс, там трябва в един скеч в рамките на 4-5 минути да се извади есенцията на нещата. На сцената имаш възможност за час и 20 минути да направиш пълнокръвен образ в развитие със спецификата на жанра. Това е много ценно и затова харесвам работата в театъра, пък и живият контакт с публиката е много важен.

С Орлин Горанов и Диана Любенова в "Апокалипсис кога"


- Споменахте, че имате възможност да избирате партньори. С певеца Орлин Горанов сте заедно във втори спектакъл, след “Апокалипсис кога?”…

- Да, работихме заедно в “Апокалипсис кога“ – пиеса, написана специално за Общински драматичен театър – Кюстендил. Тя е създадена от трима от младите сценаристи в Шоуто – Мирослав Милков, Йордан Колев, Тодор Карагяуров. Радваме се на завиден интерес и правим гастроли из цяла България. Изключително ми е приятно да работя с Орлин – виждат го като артист в необичайна светлина. Лесно се работи с него, а и хората го харесват.

- Продължавате и с “Досадникът” в “Сатирата”, също много смешна комедия.

- Да, той също се играе на сцената на “Сатирата”, но е спектакъл на Пернишкия театър и Театрална Формация “Мелпомена”. Режисьор е Богдан Петканин, партнираме си с Александър Кадиев. За ролята си там бях номиниран за наградите “Златен Кукерикон”, за постижения в комедийното и сатирично изкуство, които бяха учредени в Сатиричния театър по инициатива на предишния директор Калин Сърменов. Бяха номинирани и Камен Донев и Герасим Георгиев – Геро. Герасим взе наградата за “Господин Балкански”.

С Александър Кадиев в "Досадникът"


- Александър Кадиев каза, че с много възторг е приел тази роля.

- Да, разбирам го – с такъв партньор, като мен! (смее се) Когато започнахме да работим с него, имах чувството, че цял живот сме работили заедно, а се запознахме едва на първата репетиция. Само след 40 минути започнахме да се разбираме от половин дума и ми беше много приятно, защото той е много талантливо момче – нова генерация, нова енергия.

- И за вас така казват, че сте желан партньор на сцената, имате ли свое обяснение защо?

- Малко е особено да говоря за себе си. Надявам се причината да е съвкупността от качествата, които притежавам и като професионалист, на първо място, и като човек – не на последно място. Големият Леон Даниел казва, че театър се прави от добра компания. Във времето, когато останах без щатната си работа в Театър „София“ и се оказах на свободния пазар, започнах много повече да ценя времето на колегите си, и да бъда по-толерантен. И очаквам това и от другите. Щастлив съм, че имам тази насрещност.

Сълзата на клоуна...
- Защо не се разбрахте с директора Доротея Тончева, при толкова много главни роли, не сте бил ощетен?

- Разбира се, че не съм бил ощетен и фактите го доказват. Аз излязох в един пиков момент от театър “София” като щатен актьор, когато за 5 години бях направил 10 главни роли и след множество театрални отличия. Едно трябва да е ясно – Доротея Тончева е прекрасна актриса и много я харесвам, но като директор не приемах политиката ѝ. Но това е минало, да не се връщаме назад.

Тези проблеми изостриха чувството ми на справедливост и лоялност към професията. Тогава аз останах без работа. Потърсих работа в другите столични театри, но не се получи, тъй като другите директори не искаха да влизат в конфликт с нея, вземайки ме на работа. Стигна се до там, че се записах в бюрото по труда и 4 месеца бях без работа.

Беше 2005-а, вече бях на ръба дори да се откажа от професията изобщо. Тогава жена ми Милена Видер, която също е актриса, и брат ми, който имаше строителна фирма, ми казаха: “Въобще не трябва се отказваш, не трябва!”

Лека полека започнах да се занимавам с дублаж, беше трудно, специфична професия е, трябва човек да има търпение, за да учи по-млад и неопитен актьор. Защото когато сбъркаш, седем човека трябва да те изчакат. Но аз попаднах на хубави екипи и започнах лека-полека да озвучавам, понеже пък имам специфичен висок мъжки глас, който е много подходящ за озвучаване на анимация.

С Патрик Суейзи в Москва

- От този период май най-запомнящ е гласът ви в ролята на готвача Лингуини в “Рататуй”?

- Да, любим филм. Тогава се отвориха и два телевизионни канала, които трябваше да се заредят с много анимация и започнах изведнъж да имам много работа. Печелех повече, отколкото когато бях на щатна работа в театър “София”. Тогава се появи и дъщеря ми Александрина.

Няколко месеца по-късно започнах работа и в “Шоуто на Слави”, което стана пак съвсем случайно. Даже колегите се смееха, че тази ми работа са ми я намерили от Бюрото по труда. Но онзи критичен момент ме научи да бъда много търпелив към млади хора и към такива, които имат желание да се научат и трябва да им се даде шанс. Работил съм над 2 години и като режисьор на дублажа, където бях предимно с опитни актьори, но задължително вземах 2-3 млади гласа, на които отделях специално време, защото знам, че иначе няма как и къде да се научат.

"Велик кадър с Ангел Георгиев - Ачо два месеца преди да ни напусне..."


- Имате вид на човек, “опериран” от професионална  ревност и завист, кой да бъде най-най на сцената и екрана, така ли е?

- Старая се, да. По принцип не сме особено толерантни и това, според мен, е дошло от дългите години липса на справедливост във всяко отношение. Всички социални процеси, които текат в момента, са свързани с липсата на справедливост. И тъй като към мен невинаги са се отнасяли справедливо, съм търпелив към другите.

В “Шоуто на Слави” имах късмета да попадна в един високо професионален екип, където хората са много напред с материала и с много по-голям опит. Слави и колегите ми дадоха кредит на доверие, от който аз се възползвах максимално. На 2 октомври  2007 беше първата ми поява. Вече започнах седма година в шоуто. Това допълнително ми дава самочувствие и отговорност.

Вече с удоволствие предавам опита си на по-млади колеги – стига да го искат, разбира се. Какво, ако го задържа? Къде ще го отнеса след 30 години? Както каза една баба в едно Родопско село, “Трябва да сме добри, щот’ ше се умира”. Старая се да се отнасям с хората с любов и доброта, другото е безсмислено. Станал съм по-толерантен на пътя, не че преди не съм бил, но съм свиркал на някой, пресичащ неправилно.

Публикувано във в. "Преса", 27 октомври 2013 г.

ВЪВ ВТОРАТА ЧАСТ Мариан разказва за работата си в "Шоуто на Слави", за жената на живота си Милена и дъщеря си Александрина...