Александър Кадиев: Вярвам, че утре ще е по-добре от днес

 Боряна АНТИМОВА


Александър Кадиев е роден на 30 август 1983 г. в София. През 2008 г. завършва НАТФИЗ в класа на Стефан Данаилов с наградата “Най-най-най” – за актьор на випуска. Има над 20 роли на сцените на НАТФИЗ, Народния, “Сфумато”, “Сълза и смях”, Сатирата. От 2009 г. е част от екипа на МГТ “Зад канала”.






Два пъти е номиниран за “Аскеер” за изгряваща звезда – за Бруно във “Великолепният рогоносец” (за която получи и наградата на фондация „Иван Димов”), и за Херман в “Дама пика”. Снима се в няколко филма, сред които “Дзифт” и “Езерното момче”.



 Стана широко известен с ролята си на Пламен в сериала “Стъклен дом”. От 2012 г. е водещ на предаването “Преди обед” по bTV. Син е на актрисата Катерина Евро и на предприемача Георги Кадиев, който почина на 27 юли 2012 г.

В ролята на Гоца от "Суматоха", постановка на Мариус Куркински в БГТ "Зад канала"

-Александре, кога за последен път те пощипваха близките на майка ти с думите: “Яааа, колко е порасъл синът на Катето”?

-Съвсем наскоро ми се случи - жена на средна възраст ме срещна на улицата и каза: “Сашенцеее, откога те помня, от ей такъв”, щип (Смее се).

-Чувстваш ли се вече еманципиран, излязъл напълно от сянката на известната си майка, след като поработи мъжки за собствената си слава?

-Никога не съм се чувствал в сянката на майка ми. Винаги съм бил много самостоятелен като начин на живот и като мислене. Занимавах се с моите си неща. Не ми се е случвало да се хвана за полата й и да се влача по разни места, където тя ходи. Обикновено съм бил с моите приятели и в моя кръг. Така че, когато реших да живея отделно, не го почувствах като отцепване, не си казах: “А, настана време да отлитам от кораба-майка”.

"На мама талантливото дете..." С Катето Евро на номинациите за АСКЕЕР,, номиниран за изгряваща звезда

-Завършил си класа на Стефан Данаилов в НАТФИЗ с наградата “най-най-най” на випуска… Някой би казал, че са ти я дали, понеже много обичат майка ти…

-Да, знам, че много хора си мислят така, но в нашата професия всичко е черно на бяло – излизаш на сцената и играеш, а хората ръкопляскат. На тези, които разбират от театър, им е ясно, че съм излязъл от сянката на майка си още в първи курс на академията.

-Втора асоциация: Катето е страхотна в шоу програмите, синът й пък се утвърди като талантлив тв водещ…

-Ами ето, крушата не пада по-далече от дървото. Пък и аз съм расъл в такава среда – артистична. Светът на шоуто винаги ми е бил пред очите.

С Катето на море

-Близък ли ти беше бохемският кръг около Катето?

-Не много. Не съм бохем, не си падам по шумните компании. Така че по това по-скоро приличам на баща си, светла му памет. Той беше интровертен тип.

-Ти май предпочиташ домашния уют и спокойствието?

-Да, не обичам много хора, даже не си падам по празниците, защото са свързани с много хора. Досадно ми е да съм с много хора.

-А какво правеше, когато майка ти събираше приятели на шумни купони у вас?

-Първо сядах при тях за малко да се видим, после си слизах долу в моята стая. Много пъти се събуждах лятото и чувам: музика трещи, около басейна хора скачат във водата и си казвам: “Охоо, ясно…” Отивам си в стаята, сядам на компютъра и часове наред изобщо не се качвам горе.

-У нас е израз на голяма смелост актьор да се превъплъти в ролята на гей, за да не го нарочат за такъв. А ти го направи смело в спектакъла “Горката Франция”…

 -Нямах никакви колебания дали да приема ролята. А тя е на класически хомосексуалист, шармантен тип, френски, с деколте и т.н. И очевидно ми отива на натюрела, защото аз съм Дева – малко женска зодия. А и съм фин като движения и ми лепна много добре (Смях).

Това е един от нашите комплекси и само ние, българите, сме ограничени в това отношение. Шон Пен, един от най-големите мъжкари на Америка, игра няколко пъти гей, Робърт де Ниро и Джим Кери също… Това за хората с широко мислене не е проблем. У нас са останали предразсъдъци от едно време. Аз съм отгледан със западната култура – музика, филми, литература. Всичко, що е в свободния свят, е минавало през мен.

Като Пиньон в "Досадникът", МГТ "Зад канала"

 

-Влезе смело и в кожата на досадник…

-Да, в “Досадникът”. Това е спектакъл пак на същия режисьор Богдан Петканин, и пак френски пиеса, ситуационна комедия. Хората умират от смях. Майка ми, като го гледа, ми каза: “Саше, ти от малък си голям досадник, пак си падна на роля” (Смее се).

-Комедия или трагедия е твоето амплоа? Люшкаш ли се в крайности, грабиш ли с пълни шепи от всичко?

 -Аз съм един универсален актьор, който още няма 30 години и опитва от всичко (Смее се). Усещам се еднакво добре и в двата жанра, но в комедията ми е някак по-удобно.

-Е, нямаш още 30, ще кажат хората…

-Хората на 30 години по света отдавна са приключили курсовете и изиграли култови роли. Аз се развивам с бавни темпове, но такава ми е съдбата.

Като Лученцио в “Укротяване на опърничавата”, постановка на Мариус Куркински в Сатиричния театър

че

енДобавете надпис

-Какво си мечтаеш да играеш?

-Няма нещо определено. Така съм настроен, че като ме предизвика някой режисьор с някой текст, се паля. Може би ще дойде и този момент, но засега съм отворен за всякакви предложения.

-Говориш винаги с местен патриотизъм за Малък градски театър “Зад канала”…

-Обичам го. Това е много приятно място. Малък театър с хубава трупа. С директора Бина Харалампиева и с режисьорите се спогаждаме много добре.

-Там все още те приемат като Сашко - любимото дете на театъра…

-Не ме дразни, че още ме “Сашкосват” там, защото с умалително име се обръщаш към човек, когото искаш да прегърнеш.

С Деси Стоянова като водещи на "Преди обед" по Би Ти Ви

-Ти израсна и в предаването “Преди обед” по bTV, вече сте сред първите по рейтинг. Чувстваше ли се като в небрано лозе в началото?

-Не, където и да попадна, не се стряскам. Ориентирам се в обстановката. А и екипът там начело с Жоро Тошев е много готин. Бях стегнат, но не уплашен. Като нямаш страх, и да е трудно, оправяш се.

-Актьорите, които сега излизат от НАТФИЗ, са много комплексни – пробват се поне в две изкуства.

-Чудесно е да имаш умения в няколко посоки, но ако искаш да стигнеш висоти в професията, по-добре е да се отдадеш на играта. Работата ми като тв водещ е допълнителен опит и предизвикателство, и всичко в края на краищата ми помага за актьорството.

Като Данило в “Перла”, постановка на МГТ “Зад канала”

-Изигра свежия образ на Пацо в сериала “Стъклен дом”. Би ли приел всяка роля в друг сериал?

-Чак всяка роля (Смее се). Бих приел да изиграя нещо, което ме вълнува.


-Общоизвестно е, че заплатите в театъра са ниски, и че със сериалите актьорите си помагат финансово…

-Парите не са всичко в този живот. Ако искаш да знаеш, в нашия театър заплатите са много прилични. Освен твърдото възнаграждение ни пишат точки за всяко участие в представление. Колкото повече играеш, толкова повече печелиш. Да, вярно е, че сериалите носят добри пари, но човек трябва да избере дали ще играе каквото му падне, само за да вземе някакви пари, или ще прави силни роли заради добрата перспектива да се развива като актьор. Въпросът е да имаш или да бъдеш.

С Илка Зафирова в "Дама пика", МГТ "Зад канала"

-Как се предпазваш от звездната болест? Не се ли почувства леко литнал, на педя над земята?

 -Аз винаги съм си ходил леко откъснат от земята. Живял съм със самочувствието, че човек се ражда веднъж на този свят и си е най-важен за себе си. Така се самоиздига в култ, колкото и маниакално да ти звучи, и това го крепи да бъде силен. Не съм се поддал на звездната болест, седя си в нас и си живея моя живот. Не ходя по светски купони, никога не съм бил парвеню и се държа добре с всички хора.

В гримьорната

-Преди малко спомена “не всяка роля и не на всяка цена”, но вече си глава на семейство…

-Може да се каже. Гледам жена и куче, немски шпиц, казва се Джанго. Кръстен е на героя на Куентин Тарантино от филма “Джанго без окови”. Засега всичко върви добре.

Заради Сашето талантливата танцьорка и преподавател по салса Таня заряза кариерата си в Лондон

-Хубаво самочувствие на човек, заради когото талантливата танцьорка по салса Таня си заряза кариерата в Лондон…

-Да, тя имаше хубава кариера на професионален танцьор и преподавател и я заряза, за да се отдаде на мен. Сега е добре, живеем си заедно, щастлива е. Човек взема разни решения в живота си. Знаеш ли какво се оказа животът за мен? Място, в което човек не трябва да се страхува какви решения взема. Аз имах абсолютно всичко - професия, ангажименти в театър и сериал, нова работа в телевизията, печелех пари от всички места, имах си гадже, което обичам – Таня, родители страхотни, къща… И в един момент всичко се срути…

-Миналия юли загуби баща си?

-Да, на 27-ми ще стане една година… Всичко уж ти е наред и изведнъж - бум! Животът ти казва: “Саше, не! Няма да си толкова щастлив, колкото си мислиш!” И ти взема най-скъпото…Професия, пари, слава – нищо не може да бъде заменено за живота на най-близкия! (Очите му се насълзяват, гласът трепери) Сега ще ти кажа нещо, което съм казвал само пред Бога: аз съм готов, ако може да стане такава сделка, да си дам целия талант, цялата професия, всичките възможности, всичко, което имам и ще имам, да го заменя за живота на баща си…

Една от последните снимки на баща му Георги Кадиев

-Колко странно… Години наред жълтата преса и градската мълва носеха, че Катето живее отделно от съпруга си Георги Кадиев, и едва след смъртта му се разбра, че те винаги са били заедно…

-Жорж – така го наричаха мама и приятелите - не обичаше да се набърква в публичното пространство, не от срам, а просто не му беше приятно. Но двамата до последно бяха заедно. Той беше голямата й любов и колкото и да са имали трудности и изпитания в живота си, останаха заедно, “докато смъртта ги раздели”... Това се нарича връзка! Да, фигурата на баща ми се появи в медиите до нас с Катето едва миналата година, защото той пожела винаги да е в сянка.

Херман в “Дама пика”, МГТ “Зад канала”, номинация за АСКЕЕР

-Оказва се, че той за теб е бил много важна фигура, а не баща, който някъде е живеел…

-Как “някъде”, нали живяхме стая до стая в Панчарево през цялото време! И той за мен беше не много важна, а най-важната фигура. Бащата дава на своя син много неща. Слава Богу, той ме е научил на много работи, но основно на това – да бъда силен психически. И аз го усетих едва когато го загубих. Тогава, а и по време на болестта, аз се държах много мъжки, няма депресии, няма сълзи.

Той до последно си беше абсолютно железар, а не някакъв безпомощен човек. Ядеше си, пиеше си, всичко си правеше, не се наложи да го храня в устата. Всичко свърши за два дни: днес пада, утре е зле и вдругиден си отива. И слава Богу, че така стана, защото хора с неговата диагноза – рак на белите дробове, и то от най-тежките много се мъчат, отслабват по 30-40 кг, изпадат в кома, не си разпознават близките. Господ явно много го е обичал, защото го взе бързо.

-Какво взе от баща си и какво – от майка си?

-Баща ми ме научи да бъда мъж, като си отстоявам нещата. Мъжкарството не е в това да имаш големи мускули и да караш голяма кола, а да можеш да поемеш отговорност, да стиснеш зъби, когато трябва, да помогнеш на някого, да нахраниш дете. Това взех от баща ми, а от Катето - много други неща, свързани с позитивизма. Макар че и баща ми беше много позитивен, мечтател човек, с надежда.

Малкият Сашко с майка си в градинката "Заимов"

От майка ми съм взел вярата в доброто и най-вече максимата, че каквото мислиш, това ти се случва. Катето ме е научила какво е да си даваш широта на мисленето, да отстраниш тъмното и да дадеш път на светлото, в комбинация със силния характер, който баща ми изгради в мен. Това ми позволи да израсна като позитивен човек и да вярвам, че утре ще е по-добре от днес.

"Да, аз съм глава на семейство. Гледам жена и куче, немски шпиц, казва се Джанго"

-

-Би ли предал това на сина си един ден?

-Да, стига да го имам, дай, Боже. Родителите ми са ме възпитали с ценности, които трябва да бъдат предадени – да си честен човек, откровен, чистосърдечен, да си железен пред трудностите и твърд като скала. Трябва да имаш куража да кажеш и да направиш това, което мислиш. Баща ми ме е учил още, че трябва да се живее просто.

-С какво се занимаваше?

-Той винаги е бил предприемач, бизнесмен. Той никога не е имал работодател, винаги сам си е движил нещата. Ценното при него беше, че имаше широк поглед. Предприемачът винаги гледа по-отгоре на нещата, вижда гората, а не отделното дърво. От другата страна пък беше артистичната ми майка, която също има широк поглед, но в детайла.

У нас винаги имаше гости. Големи купони с музика, пиене, хапване, скечове. Баща ми също много обичаше компании, слушаше музика непрекъснато. Той до последния ден от живота си пускаше уредбата и дънеше музика. Без музика не лягаше и не ставаше. И много четеше книги. Беше прочел всичко, което си струваше да се прочете.

-Кой беше до майка ти в онези тежки дни?

-Разни близки, но в общи линии сами си го преживяхме. Оказа се, че когато имаш най-много нужда от някого, хората ги няма… Оказа се още, че нищо сериозно няма в тоя живот, освен две неща. Едното е да отгледаш дете по най-добрия начин, да му дадеш всичко, което е важно за него – любов, знания, разбирателство. Второто важно нещо е професията – да си вършиш работата честно, всеотдайно и отговорно. Всичко останало е преходно – гаджета, жени, приятели, живот, смърт… Нека да я караме по-спокойно.

-Сега си опората на две жени… Не е ли голямо изкуство и това – да жонглираш между гаджето и майка си, без да нараниш нито една от тях?

-Засега сме добре и не ми се налага да бъда балансьор, защото живеем отделно. Но не знам какво би се случило, ако се съберем да живеем заедно (Смее се).

Като директора в “Балкански синдром”, постановка на Мариус Куркински в МГТ “Зад канала”

-Как си почиваш?

-Седя и се разнообразявам със света, който вече предлага прозорецът, наречен компютър. Направо съм вманиачен – музика, информации, текстове. Да живее дигиталната ера!

Публикувано във в. "Преса", 7 юли 2013 г.

Орлин Горанов: Светът е за амазонките

Сн. "Търси се"

Боряна АНТИМОВА

Той е рицар от Ордена на тамплиерите, но и в живота се държи точно като рицар, а общуването с него е като духовно просветление. Макар да се товари с куп неща, Орлин Горанов остава винаги топъл и сърдечен, спокоен и сдържан, деликатен, любезен и състрадателен. Заради силната харизма и благородното излъчване го наричат аристократа на българския поп.

На 55 си остава един от секссимволите на няколко поколения българки. Парадоксалното е, че е любимец не само на жените, и че от три десетилетия поддържа безупречен имидж. “Ако съдиш хората, няма да имаш време да ги обичаш”, е неговото кредо. “Последните години ние само плюем по някого, само съдим. Но никой не си задава въпроса, аз къде съм в цялата история…”

Орлин Горанов е роден на 8 август 1957 г. в Берковица. Като малък пее в хор „Бодра смяна“, а после и в ансамбъла на ГУСВ. През 80-те и става особено популярен с дуета си с Кристина Димитрова. Изпълнителят на емблематичния хит “Светът е за двама" е носител на “Златният Орфей” и на много други престижни награди.

Има присъдена титла академик от Българска академия на науките и изкуствата (БАНИ). През 1990 г. завършва оперно пеене и до днес участва в оперни постановки. През 2010 г. се снима във филма “Мисия Лондон” в ролята на Президента. Участва и в две театрални постановки – “Апокалипсис кога” (Сливен) и “Операцията” (Сатиричен театър). През 2009 г. става член на Ордена на рицарите-тамплиери.

-Орлине, как успя да опазиш чисто името си толкова години?
-В тоя свят на амазонки… Малко останаха мъжете (Смях). В световен мащаб е така. Виж колко много дами са на топ позиции, като се започне от президенти, премиер-министри, банкери. Така че съдбата на нормалния мъж става все по-тежка (Смее се).

-Това явление не е ли като скачени съдове – колкото по-слаби стават мъжете, толкова по-силни – жените, защото нямат друг избор?
-Може да се погледне и от тая страна. За мен е нормална човешка еволюция.

С Кристина Димитрова - неизменно любим дует от началото на 80-те

-Спомена, че репетираш?
-О, аз работя върху няколко проекта. С екипа на Кюстендилския театър направихме “Апокалипсис, кога?”. Сценаристи са трима млади гении от сценарния екип на Слави. Написана е за интелигентни хора и третира важните за целия свят проблеми, свързани с апокалипсиса. Последния проект, по който сега работим, е в Сатиричния театър – “Операцията”, една уникална черна комедия, по пиесата на Иво Сиромахов. Става страхотен купон на репетициите. Това е още един начин човек да каже нещо на хората.

-Естрада, опера, а сега и театър… Защо го правиш?
-Честно да ти кажа, не изпитвам някакво угризение (Смее се)… Та аз над 20 години работя в оперен театър, и дали ще говоря, или ще пея на сцената, няма голяма разлика… Направих един опит за летене…

С Кристина Димитрова и Агент Тенев, автор на текстовете на повечето от песните на дуета

-За теб не се е чула лоша дума, хората много те обичат.
-Може би защото съм се старал винаги да бъда искрен в това, което чувствам и което на мен доставя удоволствие. Един актьор няма как да лъже много на сцената, защото тя е една голяма лупа – всичко се вижда и усеща. Така че трябва да се раздаваш, както казват спортистите, “на сто процента” (Смее се). Всеки спектакъл остава във времето като един изживян и неповторим момент.

-Ти си и желан дуетен партньор. Освен с Кристина Димитрова, пееш и с Тони Димитрова, и с Мариана Попова. Напоследък с нея направи емблематично парче – “Чуй ме”, записахте и други неща… Какво подготвяш в момента?
-С Кристина направихме едно лятно парче, което и така се казва – “Лято”, включено е в състезателната програма на хестивала “Бургас и морето”. Имаме го и в английско заглавие, което е “Хелоу”, но без гуд бай” (Смее се), да може и туристите да разбират. Освен това с Митко Гидишки – един прекрасен музикант и композитор, правим парчета на испански за офталмологичната клиника “Визион”, която е с испанско участие.

С Мариана Попова в клипа към култовото парче "Чуй ме", сн. Краси Танев

-Не мрънкаш, че нямаш ангажименти в кризата, а се впускаш смело в нови проекти?
-Оплакването не е креативно. Аз съм от старата школа и знам, че ако човек сам не си помогне, няма кой да го направи. Трябва да излезем от рамките на нашата народопсихология, крайно време е да спрем да чакаме неволята да ни оправи нещата.

Трябва да си запретнем ръкавките и сами да си окопаем градинката, да си оправим оградката и да заживеем като едни нормални хора. Защото не зачитаме изобщо най-скъпото нещо в тоя живот – времето… Но при нас върви 24 години преход… докога? И лошото е, че все търсим причините в другите, а никой не си задава елементарния въпрос, като се погледне в огледалото, “аджеба, аз лично какво направих”.

Сн. Краси Танев

-Но не личи да си в паника за бъдещето на България?
-Паника за какво? А какво да кажат германците и чехите, като ги заля водата тази година и останаха без къщи и без ток? Но никой не мрънка, хората се хванаха за ръце и си помогнаха.

-Значи борба и много работа?
-Ама разбира се! Трябваше да стигнем дъното, за да се огледаме и да се запитаме, а сега накъде. Няма начин. Иначе какво да правя в кризата – вкъщи да се заключа, да седя, да плача? Ама, казват, носиш три дини под една мишница! Не, аз нося една по-голяма диня! Аз ходя и в операта, и в театъра, и с Кристина, и с Мариана, и с Тони Димитрова…

Сн. Краси Танев

Участвам в много проекти и нещата се случват. Много от колегите може би не са свикнали на тая динамика и ги е страх да излязат на пазара. Няма нищо по-хубаво от това човек да пробва различни неща. В крайна сметка всеки ден ни е подарен.

Аз не знам още колко време ще имам да работя тази работа, колко ще ме слуша славейчето (гласа – бел.ред.), но опитвам. Но това ме крепи. Това ме държи жив. Аз съм един от противниците на пенсионирането от гледна точка на това, че ако си активен в живота си, би могъл да бъдеш полезен, докато дишаш. Когато спра да пея, ще мога да преподавам.

-Ти си и рицар-тамплиер… Не всеки може да се посвети на това, нали?
-Да, така е, човек трябва да даде. Човек трябва да живее така, че да остави нещо след себе си. Иначе се превръщаме в едни машини за фекалии, просто е обидно да се живее така… Личната ми кауза винаги е била хората да се обичат. А нашата скромна цел в ордена е икуменическото право - обединението на всички религии, защото Бог е един, но с различни имена.

Човек трябва да вярва в себе си и в нещо малко по-съвършено от нас - в любовта, както е вярвал Христос. Вярващите гледат по съвсем друг начин на живота си, на нещата около себе си. Те имат очи за хубавите неща, а те са около нас! Както казва Конфуций, ако успееш да постигнеш някакъв паритет между бялото и черното, между доброто и лошото, значи си постигнал пълната хармония.

-Снима се като комичен президент във филма “Мисия Лондон”… И екранът те влече както сцената?
-Това ми е втори филм. Преди 24 години направих един опит за летене с Анри Кулев в “Бащата на яйцето”. Там понеже пеех някои песни от саундтрака, той ми предложи и да се снимам, играех една каменна статуя. Последните години доста активно се снимам и в телевизионни предавания. Миналата година участвах само в една серия на “Столичани в повече”.

Чакам да ми се обади Робърт де Ниро, да правим нещо заедно (Тук той имитира сполучливо де Ниро). Да, знам, че някои намират у мен прилика с него, има нещо такова, приличаме си по дясната вежда (Смее се). В “Мисия Лондон” се забавлявах много, лошото е, че след това доста често чувах репликата: “Кога ще се кандидатираш за президент?”. Не смятам, че България има нужда точно от такъв президент – под чехъл…

-Е, кога ще се кандидатираш за президент или депутат?
-Канили са ме само в партията на остров Тамбукту (Смее се). Мисля, че изкуството има много повече лостове, изказни средства за въздействие върху хората. Още повече, че в моята професия сам си определям мандата.

-Започваш и да преподаваш наесен?
-Да, имам покана от Югозападния университет в Благоевград да отворя клас. Няма да го титуловам по “поп и джаз”, а изобщо по пеене. Но ако не се съберат достатъчно силни гласове на прослушването, ще пишем тази година за нулева.

-Ти всъщност вече си академик от Българска академия на науките и изкуствата (БАНИ). Кое е по-ценно – да имаш академична титла от БАНИ, или да пълниш Зала 1 на НДК?
-Нито едното от двете. Като изляза на сцената, изобщо не ме интересува дали пея пред 5000 или 15 000 души. За мен е важно тези хора да се почувстват малко по-специални, малко по-особени и накрая да си тръгнат… чисти.

-Далече си от грандоманията май?
-Кому е нужно? Звездната болест е зверски тежък вирус. Добре, какво съм направил за тия 30 години? Взех “Златния Орфей” – окей, имам и други награди, вкъщи е пълно със статуетки и всякакви грамоти. Но за мен всяко участие е на олимпийския принцип – заради самото участие.

"Даже мен да ме няма на белия свят, потърси любовта ми в стръкче пролетен цвят, потърси ме..."

-Сега може ли да те видим в някой оперен спектакъл?
-Аз съм свободен артист – където ме поканят, но съм на щатна работа в представителния ансамбъл на Националната гвардейска част, заедно с Марги Хранова, Сунай Чалъков и други колеги. Не е това, което беше преди, защото армията не е същата и не ходим да повдигаме с песни бойния дух. Сега сме на големите празници. Пеем различни неща, всеки си изпълнява личния репертоар, имаме и патриотични песни.

С Кристина Димитрова - вдъхновени и искрени

Има чудесен квартет “Армейска песен”, в който се запяват и някои стари войнишки песни, които знаят всички, минали през казармата. Имаме и много хубави песни за България. Защо у нас така се изкривиха нещата, не мога да разбера – ако някой изпее нещо за родината, го определят като поръчков певец… А виж как е в САЩ – всяка тяхна песен на празник е патриотична.

-Ти си остана секс символ за много жени, а в същото време за теб не се е чуло нищо компрометиращо…
-Аууу… Мисля, че няма нищо срамно в това, човек да остане верен на съпругата си, да си я обича…  Ето, и при Стинг е така.

-Как се поддържа такова здраво семейство?
-Първо, трябва да си приятел с човека, с когото живееш и да не се опитвате да се доказвате един на друг, а да се приемате такива, каквито сте, и да гледате в една посока. Аз сигурно имам много трески за дялане…

-Съпругата ти не е артист. Как се справяхте с ревността през годините?
-Ревността за мен е чувство на безпомощност. Нямаш право да имаш чувство за собственост към когото и да било. Какво значи да ревнуваш?

С Къци Лафазанов и Силвия Лулчева в сериала "Столичани в повече"

-А пееш, че “светът е за двама”…
-В това парче има съвсем друга поанта – че никой човек не е самотен остров, всеки има нужда от някого до себе си.

-Как така, та това е една от най-обичаните любовни песни…
-Да, но в нея няма ограничение само за любовта между мъж и жена. Там се пее “даже мен да ме няма на белия свят /потърси любовта ми в стръкче пролетен цвят/ потърси ме…” Авторът Димитър Точев не казва дали това е любовта към любимата, към детето или към някой друг. Всичко е много относително в нашия живот. Затова човек трябва да има очи да вижда хубавите неща, да не ги пропуска.

С Мариана Попова в клипа към парчето Lejos, сн. Краси Танев

-Имаш едно дете - Жаклин…
-Толкова донесе щъркелът (Смее се). Тя е на 25 години. Още от малка е много самостоятелно дете. Отиде да учи гимназия във Виена и се справи детето чудесно, завърши си, взе си дипломата, влезе да следва във Виенския университет. Но след първата година реши да отскочи до Щатите при своя приятелка, хареса й много и в момента е в Тексас.

Учи в колеж, ивент мениджмънт. Това е много хубава специалност – може да организираш всичко - от сватби до конгреси. Жаклин отдавна е космополит и въобще не я притеснява къде ще живее в бъдеще и дали да се върне тук или не. Затова съм най-щастлив, че успяхме да й дадем най-важното - свобода на избора.

Със съпругата си и дъщеря си Жаклин

-Роден си в Берковица. Какъв е споменът ти от този град?
-Да, но само съм роден там, лятото – мама отишла да види баба и аз, като сме минали покрай панаира, съм казал: “Ей сега ще изляза!” (Смее се). Но всяка ваканция ходех на Берковица. Беше разкошно местенце, зимата и лятото е чудесно там, чакам с нетърпение да започне строежът на един огромен хотелски проект на Ком, защото там е една много благодатна за скиори част от Стара планина. Долу под пистите има и минерална вода, така че това би развило района драстично.

-Къде тук, в София,  премина детството ти?
-Играехме на “Арсеналска”, тогава още имаше един склад на “Топливо”, имаше пожарна на мястото на мола “Сити център”. Басейнът “Спартак” беше игрище и там тренираше отбор “Спартак”, който след години се сля с “Левски”. Беше весело. На 2-3 часа минаваше по една кола и си играехме направо на улицата. Беше пълно с тополи...

-Кой те откри за музиката?
-Майка ми казваше, че много съм обичал да пускам плочите на Робертино Лорети и да крещя с него. Някъде във втори-трети клас решихме група деца да отидем на конкурс в хор “Бодра смяна”. Приеха ме и започнахме да пътуваме насам-натам по лагери, турнета. Бях до 7-ми клас в хора, докато започнах да се окосмявам и да ми мутира гласът. После продължих и в хора на гимназията.

-Леко си отслабнал. От много тичане?
-Старая се земното привличане да не ми влияе толкова. Поддържам си същите килограми и същата форма.

-Как ще почиваш през лятото?
-В свободното си време обичам да се виждам с хора – гледам да обръщам повече внимание на приятелите и семейството. Ходя от време на време да ритаме топчица със стари колеги, футболче. Всяко лято ходя на морето да половя малко рибка, да покарам яхтичка – ей такива нормални неща.

Публикувано във в. "Преса", 30 юни 2013 г.

Гинка Лазарова - Джия: Не съм суетна, не робувам на марки

Сн. Васил Германов

Боряна АНТИМОВА

Гинка Лазарова – Джия е родена на 21 юни 1985 г. в Благоевград. Откриват я за света на модата на 14, но става модел едва на 18 години, тъй като по настояване на баща си трябва първо да завърши френската гимназия в родния си град. Днес Джия работи с модни агенции в Лондон, Милано и Париж и е сред най-високо ценените модели на Острова.

Снимала се е за световни марки като Bodyshop, Gokwan, Remington, Wella, L’Oreal. Живее в Лондон. Като лице на луксозната марка очила Gokwan за Specsavers и ликът й “се разхождаше” по трамваи, автобуси и метрото из цял Лондон. Наскоро беше определена за най-секси българка за 2013-а от сп. “Максим”, корица е на юнския му брой. Завършва Масови комуникации в Нов български университет.

Джия иззад слънчеви очила ви гледа навсякъде по улиците на Лондон

По телевизията кокетна французойка раздава въздушни целувки сред море от цветя в реклама на омекотител. “Французойката” е Джия. Ако пък се разхождате из Лондон, навсякъде по улиците ви “следи” тя – в слънчеви очила… На срещата обаче пристига скромно момиче почти без грим и в стилна розова рокля.

Гинка е спокойна, сдържана и като истински професионалист веднага заговаря за обществения имидж на професията модел. “Много наши момичета са супер успешни в чужбина, но за тях тук не се пише и никой не се интересува”, коментира Гинка. “Хората нямат реална представа за професията модел. Пък и няма нищо пикантно, което да извадят от живота ни, не сме някакви скандални личности, нямаме известни гаджета…”

Сн. Васил Германов

-Джия, на Острова по-различно ли е отношението към моделите, отколкото тук?
-Там също има жълта преса и може да видиш Кейт Мос навсякъде, но в Лондон се пише за нея, а тук – за Николета Лозанова. Големият проблем идва от това, че в Лондон критерий да топ модел е дама, която цял живот работи това, докато тук - момиче, която изобщо не може да се нарече модел. Тук човек остава с впечатлението, че професионални модели са тези, които се снимат за мъжки списания например.

Сн. Васил Германов

-Но ти също го направи наскоро, корица си на “Максим”, обявена си за най-секси българката на 2013-а?
-Да, но не започнах с това кариерата си, нали? Преди години не бих го направила, но сега вече имам 9 години работа като модел и дори да съм се снимала за някое мъжко списание, никой няма да ме запомни с това. Сега на моето участие гледат различно, защото вече съм Моделката, а не просто момиче, жадно за бърза слава.

-Ценят ли се повече във вашия бизнес момичета като теб – умни, интелигентни?
-Доста често клиенти са ми казвали, че ангажират не най-красивото момиче, а такова, което ги е грабнало с нещо. В нашата работа характерът е много важен, защото започваш в невръстна възраст сред зверска конкуренция, и то чужбина, без родителите и трябва да си много силен, за да успееш. При мен в началото беше трудничко с ръста, висока съм 172 см. Но и това се преодолява, като те харесат веднъж.

Сн. Васил Германов

-Тук те въртят по 20 пъти на ден в образа на палава французойка в реклама на омекотител “Семана”…
-Много си я харесвам. Снимана е тук, с български екип, от Жоро Манев. Замисълът беше да представят една кокетка и трябваше да е много френско, много сладко.

-В Лондон ликът ти “пътува” из целия градски транспорт, не е ли потискащо отвсякъде да те “дебне” една друга Джия?
-Не, защото не ме разпознават. Моделството е доста анонимна професия. Като минава автобус, не се заглеждаш в момичето от рекламата. Ето, и рекламата на омекотителя се върти тук по 20 пъти на ден, но никой досега не го е забелязал, освен теб.

-Почти без грим си?
-Да, сложих си само спирала и малко коректор под очите. Докато човек е млад и хубав, е по-добре да е естествен. Почти винаги ходя така, пък и не умея да се гримирам.

-Гледала ли си разтърсващия филм “Джия”, с Анджелина Джоли в ролята на Джия Каранджи – първия голям топ модел през 80-те?
-Да, разбира се. Името Джия ми измисли моят букер от “Ivet Fashion” – Стоян Динев - Дидо, за клиентите в чужбина. Предполагам, че има връзка с филма, защото Дидо харесва Анджелина Джоли.

-Джия Каранджи е първата, за която официално е обявено, че е починала от СПИН… Приличаш ли по нещо на нея?
-Не. Тя е страхотна жена, но има доста фатален край, надявам се никога да не ме спохождат такива неща. Но аз съм и много по-различна от онази Джия, при мен няма алкохол, цигари, наркотици...

"В дома ми в Лондон обичам да готвя спагети на приятели"

-Вечният въпрос: гладуваш ли?
-Аз специално изобщо не внимавам какво ям, даже ми се карат напоследък. Гледам да се вкарвам в някакви рамки, но като цяло не спазвам никакви диети. В момента съм 50 кг, при ръст 172 е много добре.

-За какво мечтаеше “македонското девойче” като малка,  носеше ли дрехите на майка си?
-Минавах през различни фази в мечтите си. Много обичах да обличам дрехите на майка ми. Тя носеше много шармантни шапки. Имаше трикрило огледало на тоалетката си и на него закачаше шапки и перли. Тогава имаше химически червила, зелени, а като ги сложиш на устните, стават червени. Веднъж си бях нарисувала цялото лице. Ей такива дивотии правех (Смее се). Майка ми и сега е много красива… Но не мога да кажа, че тя е повлияла в избора ми на професия. Да, обличах роклите й, но не съм била чак толкова суетна.

-Някои модели споделят как като деца са били аутсайдери – пълни, пъпчиви… Ти имаше ли комплекс?
-Не, бях висока 170 см и по-слаба от другите, и децата ми се смееха за това, като нямаше за какво друго да се хванат… Но като цяло в училище съм била лидер, а не от тия, мълчаливите, които ги мачкаха.

С приятели модели (Джия е третата отляво надясно)

С приятелки на кафе (Джия е крайната вдясно)

-С какво се занимават родителите ти?
-Имат частен бизнес… Избягвам да говоря за тях, така сме решили.

-А как започна всичко?
-Когато бях на 14-15, се запознах с букера ми Дидо, но трябваше да завърша училище – френската гимназия в Благоевград и чак тогава започнах да се занимавам с моделство. Но през цялото време с него поддържахме връзка, бяхме много добри приятели.

Сн. Васил Германов

-Какво точно работят моделите?
-(Смях) Най-често ходят на кастинги, които приличат на прослушванията при актьорите. Показваш си бука, те ти разглеждат снимките, говорим си някакви общи неща. И тук е много важно да умееш да ги закачиш да си говорите за нещо интересно, за да те запомнят…

-Някои хора си мислят, че спите до обяд…
- Не, разбира се (Смее се). Понякога кастингите са след 11, друг път започват от 8 ч. По принцип ставам към 7, а работният ми ден продължава до 6-7 вечерта. Голямо тичане е понякога. Пътувам с метро, абтобуси, трамваи, каквото има. Обличаш си удобни дрехи и тръгваш.

-Запазила си твоята агенция-майка “Ivet Fashion”. Не е ли по-добре да е западна?
-Не, няма смисъл, защото “Ivet Fashion” е много професионална, а контактите, които имат навън, дори някои агенции в чужбина нямат. Разбира се, имам агенция в Лондон и на други места, но всички договори минават през агенцията-майка. От нея се грижат за моята сигурност и всичко около мен да бъде наред, и мога за всичко да разчитам на тях.

Джия в "Максим", сн. Васил Германов

-Друг дежурен въпрос: наистина ли не познаваш модели, които предлагат и секс услуги?
-Това са някакви слухове, които както ти, така и аз съм чувала. Нямам приятели, които да се интересуват от такива услуги, нито пък приятелки, които да ги извършват, като не съм видяла подобно нещо, какво да кажа? Между другото, виж колко много модни агенции са регистрирани у нас, а колко малко от тях са известни с дейността си тук и в чужбина. Аз знам за 2-3, максимум 4, които наистина нещо снимат и правят. А другите?… Разбира се, всеки може да прави каквото си иска, но така се заклеймява целият моделски бизнес…

-Доставя ли ти удоволствие да носиш някои дрехи?
-Някои мои колеги повече се кефят на дрехите, докато аз никога не съм се вълнувала като луда от мода, не съм следвала тенденции. Имам си някакъв собствен стил, но съм виждала хора, които сякаш живеят с това – да се докоснат до дреха на любим дизайнер…

-Като във филма “Дяволът носи Прада”…
-Не, определено не съм от тях (Смее се) Имам в гардероба си маркови неща, но повечето съм ги купила просто защото са ми харесали. В Лондон големите магазини имат много по-добри селекции, затова съм свикнала оттам да пазарувам.

Сн. Васил Германов за "Максим"

-Някой консултира ли те за личния гардероб? Важно ли е какво носи един модел във всекидневието си?
-Не, но на кастинга трябва да си малко по-обран, да не си с дълга пола, за да видят краката ти. Ходим по прилепнали дънки и тениска, за да добият представа за силуета ти.

-Говори се и за големи крайности в правилата за поведение – вечерен час, забрана за алкохол?
-Имало е такива неща. Преди години от една агенция в Милано ни определиха вечерен час до 10 и идваха да ни проверяват дали сме по леглата в 10.30. Обикновено от агенцията осигуряват апартамент за моделите си, като наемът не е нисък, а напротив. Това е другият бизнес на агенциите и винаги слагат висок наем, който веднага удържат от хонорарите на моделите (Смее се). Пък и като отидеш за 3-4 седмици, няма да тръгнеш да си търсиш квартира.

-Ти си за постоянно в Лондон, къде живееш там?
-В къщичка с двор в Северен Лондон, осигурена от агенцията ми там. Транспортът е супер, което е много важно за там.

-Сама?
-Не, с гаджето ми, българин, който също работи в Лондон. Живеем си заедно от няколко месеца, така че не съм самичка в големия град. Куче си нямаме, защото е трудно, като пътуваш, ще се измъчи, милото.

-А тук как поделяш времето си между София и Благоевград?
-Имам апартамент под наем на Петте кюшета, ходя си и при родителите в Благоевград, миналия уикенд бях там. Сега бях за по-дълго тук – за месец и половина, защото завършвам следването си по масови комуникации в Нов български университет.

-Би ли работила като журналист, когато приключиш с моделството?
-Аз съм с профил пиар, но никога не бих се занимавала с това. Уча го, защото ми е полезно за работата. Пък и не мисля, че бих могла да го правя така добре.

-А каква е тази романтична идея за собствена пекарна?
-Това си ми е мечта. Идеята е да не е просто една фурна, а местенце и за много други неща, и работилница, и какво ли не още… Имам много идейки, но си ги пазя в тайна, да не ми ги откраднат (Смее се). Хубаво е да има такива малки места и хората да си изпълняват мечтички някакви

-В София или в Лондон?
-Искам да е в София, но не знам дали ще е възможно. Не знам дали тази пекарна ще се случи някога, защото в България е трудно да се прави такъв малък бизнес. Като гледам моите приятели как изнемогват и колко ядове имат постоянно, и как се опитват да правят нещо…

Един приятел в момента прави сладкарница… Ами сблъска се с хиляда изисквания и навсякъде искат рушвети. Докато в Лондон решиш ли да правиш бизнес, държавата ти помага, а не ти пречи. Не знам тук колко биха ми издържали нервите. Но пък един ден като имам дете, е добре да си го гледам тук…

-Следиш ли протестите? Едно от основните искания е именно за държава, която да те подкрепя, а не да ти пречи?
-Интересувам се дотолкова, доколкото да знам какво се случва, вълнувам се, но не можах да изляза на протестите, защото не бях в София. Но усещането ми е, че това са протести на хората, а не на някакви партии или организации.

В модели на дизайнера Амар Давед за "Херши"

-Много от моделите ги ангажират във филми, сериали. Ти би ли пробвала?
-Никога не съм имала амбиции да ставам актриса, не съм си го мечтала, нито го планирам. Не става ей така – от модел - актриса. Много уважавам актьорската професия и смятам, че трябва да се практикува от професионалисти. Един актьор, който те вдъхновява, може да те накара да изпиташ хиляди емоции. Не бих допуснала да бъда посредствена актриса. Ал Пачино за мен е най-великият актьор, а от българските - Камен Донев.


-Сега си на 27 години, до колко смяташ да работиш като модел?
-Докато изглеждам добре, вероятно още 2-3 години. По-добре е да се откажеш сам, а не професията да те откаже.


Публикувано във в. "Преса", 23 юни 2013 г.