Георги Христов: Все същата луда глава съм

Боряна АНТИМОВА

Всяко интервю на един от най-големите гласове на българската поп сцена се превръща в събитие, тъй като той много рядко излиза в медиите.

Според приятелите му това не е поза, и в личния си живот певецът не обича да говори за себе си. Повече от 30 години Георги Христов държи високо летвата на своя перфекционизъм и безкомпромисност, стил и престиж.

Роден е на 28 януари 1964 г. в София. Завършва НМА “Панчо Владигеров”, специалност “Поп и джаз”. Певец, композитор, поет, продуцент и издател. Автор е на по-голямата част от песните в репертоара си, който включва от балади, диско, латино, мелъди рок, през фолклор до предкласика.

Има 13 албума, повечето най-продавани за годината. Четирикратно е удостояван с най-високото отличие – Гран При на международни форуми и два пъти – с наградата “Кристална лира” на Съюза на музикалните и танцовите дейци в България (1996 г. и 2008 г.) за изключителни творчески постижения.

Печелил е всички престижни музикални конкурси у нас, стотици зрителски и слушателски класации. Многократно е обявяван за певец на годината. Снимани са четири филма за него. Пял е на три континента, а концертите му винаги са при препълнени зали. Всяка година представя с огромен успех нови спектакли в зала 1 на НДК. През 2012-а отбеляза 30-годишен юбилей със спектакъла си "30 златни" в Зала 1 на НДК.

Георги Христов ънплъгт - една от запазените марки на изпълнителя

- Господин Христов, напоследък все по-рядко сте в медиите. Оставате ли верен на принципите си - всичко да е изпипано до последен детайл, включително и изявите ви в пресата?
-Не се стремя да бъда част от гъстия, мъглив пейзаж на медийната гора, а и нямам такава необходимост. Един артист с име трябва да подбира много внимателно моментите и подходящите медии, в които да се появява, и да го прави само когато има какво да сподели с публиката, а не да досажда безсмислено с присъствието си, защото такива образци имаме много.

- Дали заради вашия перфекционизъм, създавате у някои хора представата, че сте "дръпнат", "високомерен", "особняк". Тази привидна надменност какво е - защитна маска против злото, или стремеж да останете на пиедестала на звездата, запазвайки мистичния ореол?
-Никога не съм бил надменен. Много си изпатих и продължавам да си патя от своята откровеност и честност. Затова съм избрал да стоя настрана от медийната суматоха. А какво си мислят хората, които не ме познават – не ме интересува. Не мога да бъда приятел с всеки!

На Коледен концерт в зала "България., декември 2012 г. Една от големите мечти на Георги Христов е била да пее с орган, и тя се сбъдва през 2010 г., и втори път - през 2012 г.

- Такъв перфекционист ли сте и в живота си, извън музиката?
-Да, такъв съм и в личния си живот, заради което често съм недолюбван. Много би ми било лесно да я карам „джаста-праста”. Но, за съжаление, не мога. Не съм такъв характер.

- Над какво работите напоследък?
-Концентрирал съм се върху няколко свои проекта. Щастлив съм, че албумът ми „Златни балади” – „Още те обичам”, който издадох през миналата година, се радва на огромен успех. Предстои негов ретираж. Подготвям и новия си албум. Според мен, той ще събере изключителни песни, които селектирам дълго време и които се надявам да се харесат на моите почитатели.

Албумът ще се появи на пазара през следваща година. Планирам да го представя с концерт в зала „Арена Армеец”. Но подобен проект е страшно скъпо удоволствие и без спонсори трудно би могло да се осъществи. А много бих искал...

В дует с Нели Рангелова - любима партньорка на сцената

- Защо приехте да бъдете част от журито на „Музикална академия”, която стартира в ефира на ТВ7 наскоро?
-Защото това е първият оригинален български музикален формат и в него ще се изпълнява много българска музика. Особено ми е приятно, че ще имам възможност да работя с Иван и Андрей, които са утвърдени телевизионни продуценти, както и че до мен ще стоят такива професионалисти като Люси Дяковска, като моят състудент Димитър Ковачев-Фънки и моят приятел и колега Здравко от дует "Ритон”.

В детската градина

- Имате опит в журирането на различни конкурси... Строг ли ще бъдете в оценките?
-Строг, но справедлив! Освен, че съм изнасял рецитал на престижния международен фестивал „Славянский базар” във Витебск, два пъти съм бил и в журито на конкурсната програма, много пъти в журито на различни конкурси за млади изпълнители.


Различното в този случай е, че участниците са разделени в три групи – на изпълнителите от златното време, на съвременните звезди и на неизвестни, но талантливи певци.


С популярните изпълнители ще се запозная отново през следващите три месеца. След приключването на предаването всичко ще продължи постарому.


Просто ще бъда 200 процента обективен, защото не желая да ощетявам и наранявам когото и да било от участниците. Никого няма да надценя, но и никого няма да подценя.

На "Златния Орфей", 1992 г.

- През 90-те често изразявахте възмущението си от различни човешки прояви. Станахте ли по-търпелив и сдържан с годините?
-Не бих казал. Все още трудно преброявам до десет. Но съм от хората, които бързо избухват и бързо се овладяват. Имам това достойнство да мога да се извиня, когато съм сбъркал. Безгрешни хора няма! Не мога да се примиря с лъжата, лицемерието и пошлостта във всеки един аспект на живота, а още по-малко в професионален план, като например с новата професия „известни, защото са известни”.

- На последния конкурс за Евровизия разкритикувахте в отворено писмо неуспешния според вас избор на състезателна песен. Все още ли сте непримирим към пошлото и некачественото в музиката и към чалгата като музика и начин на живот?

-Да, такъв съм и, ако не съм, няма да бъда себе си. А чалгата се превърна в начин на живот, но аз не съм неин потребител!

-В подем или в застой е българската популярна музика през последните години?

-В абсолютен подем. Има много нови имена, много добри млади певци.
Щастлив съм, че всяка година успявам да предложа на своите почитатели поне по два нови сингъла, които се превръщат в хитове за тях. Това съумяват да направят и други мои колеги от различните поколения.

Друг е въпросът, че вече години наред радиостанциите и телевизиите у нас проявяват геноцид спрямо българските изпълнители. Когато моят ПР им предоставя поредния ми хит-сингъл, повечето заявяват, че не пускат българска музика.

Е, питам – на чия територия работят тези медии, за каква публика и чии пари харчат? Когато си пусна радиото в колата в Италия, звучи италианска музика, в Гърция - гръцка, в Турция – турска... Единствено в България не можеш да разбереш къде се намираш – в Америка ли, в Англия ли, в Италия ли, във Франция ли, в Испания?...

-И все пак има медии, които държат на българското.
-За радост отскоро функционират две нови музикални телевизии - BG Music Channel и BOX TV, които излъчват изключително българска поп и рок музика и това им прави чест. Щастлив съм, че имам ползотворно сътрудничество и с двете. Но моето мнение е, че трябва и в България, както в други уважаващи себе си европейски държави, да има закон, който да определя задължителен минимален процент българска музика в ефира на радиостанциите и телевизиите. И колкото по-рано това стане факт, толкова по-добре, защото медийният геноцид спрямо българските изпълнители вреди на развитието на бранша.

Разбира се, лично мен той не може да ме уплаши, нито да ми попречи, тъй като вече съществуват социални мрежи и платформи в Интернет, които са бързо и лесно достъпни за публиката. Аз съм първият български музикант с официален канал в YouTube, той съществува от 11 февруари 2010-а и чрез него песните ми достигат до моите почитатели по целия свят.

- Като безспорна звезда и утвърден певец, бихте ли се захванали с продуциране на млади таланти и преподаване?
-Бих, с най-голямо удоволствие, когато открия човека, когато открия таланта и когато му дойде времето.

- "На попрището жизнено в средата" чувствате ли се по-улегнал, промени ли се нещо във вас?
-Може би с годините съм станал по-безкомпромисен първо към себе си, а после и към останалите. По-улегнал в никакъв случай. Продължавам да бъда същата луда глава и не виждам защо да се променям! Ще се повторя с цитат от моя авторска песен: „Какъвто съм – такъв съм, живея си живота, на никого на преча, но не ми пречете!”...

- Притесняват ли ви външните белези на приближаващата старост?
-Не, не ме притесняват изобщо. Не се страхувам от годините, защото за мен е по-важен духът и той е този, който те кара да се чувстваш млад или стар...  „...за любовта годините са нищо...”.

- Причината да останете необвързан ваш личен избор ли е, или просто не срещнахте Жената с главна буква?
-Откъде знаете, че не съм бил и не съм обвързан?! Пак ще се повторя, това е моят личен живот и смятам да остане такъв, за разлика от всичко друго, което е на показ. Напротив, обвързан съм дълбоко и силно със своята любов!

- Казват, че всички големи певци са искали да бъдат такива още в детската градина. Какво си спомняте за първата ви сценична изява на сцената на бар "Москва", когато сте 6-годишен?
-Не мога да говоря от името на другите. Лично аз винаги съм искал да стана певец и съм се стремял да бъда най-добрият в моята професия. Този спомен в мен е избледнял, живея в настоящето, а не с миналото.

- Все още ли се доверявате на малко на брой приятели, както в песента си "Нямам нужда от много приятели -/ стигат ми двама-трима,/ ала само такива, които в сърцата си/ рани от моите болки да имат"?
-Да, и не смятам да променям това. Щастлив съм, че имам своите малко, но верни приятели и те са ми достатъчни. С тях се чувствам спокойно и комфортно! А ако питате за песента, тя има интересна история. Получих текста в един букет на мой концерт в Казанлък преди години. Харесах го, написах музиката, вече бяхме реализирали записа, но не знаех името на автора, той не го беше написал.

При едно мое телевизионно интервю попитах – ако някой знае кой е авторът на текста, нека да каже и така разбрах, че е Рашко Стойков. Едва тогава си позволих да издам песента в свой албум и до днес тя е един от най-големите ми хитове.

С ансамбъл "Филип Кутев", концерт-спектакъл в Зала 1 на НДК, 2006 г.

- Колко време ви е нужно, за да преодолеете едно предателство?
-За предателството няма срок! Понякога горчивината и болката остават за цял живот. Но аз съм силен характер и винаги продължавам напред. Игнорирам го подсъзнателно, но никога не го забравям!

- Вярващ човек сте, лесно ли давате прошка и какво не бихте простили?
-Вярващ човек съм, но не прощавам лесно. Бих простил неволни грешки, но когато са направени умишлено с цел да ми навредят или да ме наранят, няма как да ги простя и не ги прощавам.

С балет "Веда джуниър", концерт-спектакъл в Зала 1 на НДК, 2007 г.

- Познали сте вкуса на славата, но какво ви отне тя в личен план?
-Не бих казал, че ми е отнела нещо съществено. Напротив, дава ми много хубави мигове с моите почитатели. Може би ми е взела единствено анонимността.

- Могат ли да съжителстват мирно в живота ви славата и любовта към жената, не са ли непримирими съперници?
-Жените, които са били и са с мен, не могат да съжителстват мирно с моята слава и ревнуват от нея. А това винаги им е изигравало лоша шега. Аз съм от хората, които и любовта бих дал за свободата. Не обичам да бъда доминиран, задушаван и притискан дори от любовта, защото съм свободен дух.

- Продължавате да живеете в уютния ви дом във Волуяк. Какво обичате да правите у вас, кои малки неща от живота ви радват?
-Нищо човешко не ми е чуждо. Водя нормален, обикновен живот. Може би малко по-затворен. У дома релаксирам, занимавам се с градината си, обичам да посрещам гости и да приготвям вкусни вечери за приятелите си... В никакъв случай не живея скучно и самотно, както твърдят някои медии.

- Имали ли сте моменти, в които да чувствате, че се задушавате, и да пожелаете неистово да емигрирате?
-Не, нямал съм! Когато чашата прелее, се затварям в своята крепост, преодолявам сам моментното състояние и продължавам напред!

Публикувано във в. "Преса", 29 септември 2013 г.

Дариана Куманова, доцент в “Сан Ремо”: Оценката на Бертолучи е моят “Оскар”

Интервю на Боряна АНТИМОВА за престижа на голямата сцена и за дързостта да преподаваш поп и джаз в родината на белкантото


Красива и талантлива българка - Дариана Куманова е най-младият доцент в академия “Сан Ремо” и един от най-авторитетните педагози по поп и джаз в Италия.

Живее в Милано и е съдружник и преподавател в училище към музикално студио. Нейни ученици вече са звезди и печелят “Сан Ремо”, “Гласът на Италия”, “Х фактор” и други авторитетни фестивали и тв формати.

С Мауро Пагани на червения килим на "Давид на Донатело", 14 юни 2013 г.

Самата тя беше номинирана за “италианските оскари” “Давид на Донатело” и получи наградата “Златна клапа” на италианските журналисти и музикални критици за песента “Новый день” към саундтрака на филма “Сибирско възпитание” с Джон Малкович.

Автор на музиката по неин текст е Мауро Пагани, музикален директор на “Сан Ремо” и един от най-авторитетните италиански продуценти.

Освен с него, Дарияна работи успешно и с друго голямо име в Италия – Николо Фраджиле, продуцент на Адриано Челентано, Тициано Ферро и Ерос Рамацоти.

Стабилно музикално образование предшества успехите на Дариана в Италия. Родена е във Велико Търново, завършила е музикалното училище в София с цигулка и естрадно пеене в консерваторията. През 1996-1997 г. учи история на изкуството в Италия. Позната е на българската публика от дуета “Модел 22” заедно с Елеонора Дончева (Нора от “Х фактор”).

Дариана във вихъра си на сцената

-Дариана, разбрахме, че тази есен ще правите академия “Сан Ремо” и у нас? 
-Да, още миналата година имахме идея да организираме вид музикална академия и тук. Да бъде под формата на конкурс и който го спечели, да може да го чуят и на сцените на “Сан Ремо” в Италия. Дори идвахме миналата есен тук заедно с директора на симфоничния оркестър на “Сан Ремо” Бруно Сантори.

Кметът на Сан Ремо Маурицио Дзокарто искаше да се срещне с госпожа Фандъкова, но тогава не стана. А за събитието има осигурени спонсори от Италия. Другият ни проект е концерт с музикалния директор на “Сан Ремо” Мауро Пагани тук, с някои от италианските певци и наши народни певици. Бруно обожава “Мистерията на българските гласове”.

С Мауро Пагани и ученичката си Мадалена Генеа (вляво), голяма звезда в Италия

-Но нали в “Сан Ремо” участват само италианци?
-Регламентът вече е променен, може да участват и чужденци, с италианска песен. Може да пеят и на външната сцена на “Сан Ремо”, която е отворена нонстоп по време на фестивала и на нея се изявяват победители в различни конкурси в Италия. Всичко това се излъчва по италианската телевизия, следят го всички музикални специалисти и е голям трамплин за новите имена.

-Ти имаше вълнуващо лято, беше номинирана за “Давид на Донатело”, президентът Наполитано те прие като звезда, а Джон Малкович ти целуна ръка…
-Да, Джон Малкович, който е в главната роля във филма “Сибирско възпитание”, бил много впечатлен от песента “Новый день” от саундтрака към лентата, записан от мен, за което бяхме номинирани за “италианските оскари” – наградите “Давид на Донатело”.

Музиката на песента е на Мауро Пагани, текстът на руски е мой и аз я изпълнявам. Слава Богу, имах две добри учителки по руски (Смее се). Колкото до саундтрака, беше късмет да попадна на правилното място в точния момент… За мен беше изключителна чест да работя с режисьора Габриеле Салваторес, носител на Оскар и член на филмовата академия на Оскарите.

-Спечели наградата “Чак Д’Оро” на журналистите и критиците в Италия, но се размина с “Давид на Донатело”, защо?
-Да, между другото, спечелвайки “Чак Д’Оро” (“Златна клапа”), събрахме повече гласове от легендарния Енио Мориконе. Но в Италия всичко е политика, дори музиката, и има две основни лобита. На “Давид на Донатело” гласуват тези, които вече са получили наградата, и от 1800 гласуващи 1500 са от Рим. Направо ни казаха, че няма да спечелим “Давид на Донатело”, защото сме от миланското, а не от римското лоби...

-Какво е да минеш по червения килим на “Давид на Донатело” заедно с филмови величия като Стивън Спилбърг, Дъстин Хофман, Бен Афлек?
-Голяма тръпка, естествено. Награждаването беше директно по RAI 1, но за мен по-вълнуващ беше приемът сутринта в 11 при президента. Стиснах ръката на Джорджо Наполитано, а на коктейла си говорих с него. На награждаването ни викаха един по един да се здрависаме с президента и с министъра на културата и ни връчваха грамоти. И чуваш “Дариана Куманова”, с ударение на “о”, и цялата зала се обръща. Чудят се, как е попаднала тази чужденка сред тях (Смях)…

... Гледаш на първия ред легендите Бернардо Бертолучи и Енио Мориконе, които ти стискат ръка и ти се усмихват до ушите… Незабравимо! После на приема говорих с Бертолучи. Казах му колко се вълнувам и, че за мен е огромна чест да се запозная с него, а той ме поздрави за успеха и за това, че съм единствената чужденка с номинация за италиански филм.

Грамотата за номинацията "Давид на Донатело, връчена на Дариана лично от президента Джорджо Наполитано

-Самата номинация за “Давид на Донатело” сигурно е голям трамплин в Италия?
-Да, огромен. Виждам дори колко се промени отношението, колко много хора ме приемат по друг начин. Директорът на RAI е в моя кръг приятели във Фейсбук. Това са връзки и контакти, които много трудно се достигат. Според мен фактът, че работя с Мауро Пагани и че той ми е гласувал доверие, за тях това е край.  В Италия е така – щом Пагани се довери на някого, значи той наистина е професионалист, безапелационно.

-Защо замина за Италия през 1994-а?
-Пеех тук в дуета “Модел 22”. През 1990-а участвахме на "Златният Орфей”. С наша песен - "Добър ден”, започваше всеки ден сутрешният блок на програма "Хоризонт". Имаше и “Музикална стълбица”…

Развивахме се като млад, талантлив и многообещаващ дует. Докато в един момент след 10 ноември всичко се промени, започна епохата на най-страшната чалга, на “Радка Пиратка”. Спечелихме стипендия за университета “Бъркли” в Бостън, но Нора замина за Щатите, а аз за Италия, защото имах малък син и Америка беше много далече за мен.

Афиш от престижния клуб "Мемо", в който пее Дариана

-Какво правеше в началото?
-Записах специализация по история на изкуството, да направя една магистратура, но всъщност за да пусна корени и да дам свобода за детето си. Започнах да пея джаз, две години участвах на фестивала в Умбрия. После работих с известния певец Франко Калифано. По време на бума на дискомузиката записах около 40 парчета, въртяха ме из цяла Италия и извън нея, но с различни имена. Например в САЩ съм позната като Джойс Кей.

Но не беше толкова лесно. Преживяла съм много тежки моменти. Няколко пъти си събирах куфарите да се връщам обратно, но стисках зъби и оставах. Аз съм страшно свободолюбив човек. За мен след здравето свободата е най-важното нещо на света. Визовият режим тогава беше кошмар.

Останах в Италия първо с документите за следване, взех си и документи за работа като певица. Започнах да пея джаз и поп с една италианска група, имахме по 5-6 участия на седмица, запознах се и с преподаватели от консерваторията им.

Дариана в Рим пред фонтана "Ди Треви" с ученичката си Наиф Херин

-За способностите ти като педагог се носят легенди, не е ли прекалено дръзко да преподаваш поп и джаз в родината на белкантото?

-Когато в началото започнах да преподавам частни уроци в Милано, една от ученичките ми спечели стипендия в университета в “Бъркли” в САЩ и стана доста популярна.

Други две участваха в италианския формат “Амичи”, едната стигна до финалите и така името ми на добър преподавател се предаваше от уста на уста. Няма по-добра реклама от тази.

Днес няколко мои ученици са звезди не само в Италия. Ариза спечели Сан Ремо през 2009-а и в момента е ментор в „Х фактор”- Италия. Наиф Херин пък е много популярна във Франция, с издадени албуми, вече написала песен за Дзукеро. Мадалина Генеа направи два филма в Италия, като за втория – “Дом Хемингуей” записа и песента с моя помощ. В този филм си партнира с Джъд Лоу. Гадже е на Джералд Бътлър и е голяма звезда в Италия.

В Евровизия 2013-а представителят на Литва – Андриус Появис също е мой ученик. Франк Родригес, кубинец, е телевизионна звезда, обучава италианските звезди на салса, има интересен глас ала Синатра и жените си припадат по него, защото е много красив.

Дариана с ученика си Франк Родригес, салса звезда по италианската телевизия

-Като си агент на толкова певци, имаш ли си собствен агент?
-Не, сама се занимавам с това, въпреки че ми е много по-трудно аз самата да се промотирам, отколкото да бъда агент на другите.

-Имаш ли ученици и от други градове, освен Милано?
-Да, пишат ми от цяла Италия – от Марсилия, Неапол, Пулия. За тях България и Румъния са едно, не са много наясно с тези неща. За тях аз съм Дариана, името им е интересно и много хора дори не знаят, че не съм италианка. С едно момиче – Бенедета Карета, когато подписахме договор с майка й и баща й,  си говорихме много дълго, и едва накрая стана дума, че съм българка, а те не повярваха. Мислили си, че поне майка ми е италианка. Дори съм имала милански акцент.

Дариана с ученика си Стефано Пелекиа

-Как го постигна? Само с много говорене?
-Не само. Много обичам да чета, и то на италиански. Всяка вечер го правя, не мога да заспя, ако не чета. Изчитам стотици книги на година, и художествена, и професионална литература. Продължавам да се уча в музиката, винаги има какво още да се научи.

-Камелия Тодорова ми каза в интервюто си, че тренирала гласа си всеки ден. Така ли е и при теб?
-Пея всеки Божи ден, ако не сама, за тренировки на гласа си, то с моите ученици. Трябва постоянно да им показваш. Пеем основно джаз, суинг. Изпълнявала съм и класика в музикалното училище тук, втората ми специалност беше класическо пеене, но не исках да се занимавам с това. Тежко е и нямаш никаква свобода, там си закрепостен.

-Най-младият доцент си в академия “Сан Ремо”, как достигна до тази престижна позиция?
-Преди 6-7 години се запознах с Бруно Сантори, който е директор на оркестъра на “Сан Ремо”, и той започна да ме кани да пея на негови концерти. Има си частен симфоничен оркестър “М оркестра”. Той е музикален магнат, семейството му е натрупало доста пари с музика. Сам си спонсорира симфоничния оркестър със собственичката на автомобилите “Порше” за Италия.

На един концерт в Рим се наложи да изляза пред 10 000 човека без репетиции с оркестъра, но аз се стегнах, пях и получих много комплименти. Това силно е впечатлило Сантори. После каза, че на този концерт е оценил моята класа като музикант и изпълнител. Така ме покани в академията да преподавам.

С ангрийската поп и джаз певица Сара Джейн Морис

-Трудно ли ти беше в началото?
-Първата година бяха с малко резерви, не знаеха дали ще се справя с езика. Лекции по два часа, с италианска музикална терминология, видеоматериал… В началото студентите бяха 560 човека, плюс журналисти, наблюдатели, общо около 700-800 човека в една огромна зала и ти говориш пред всичките два часа!

Освен всичко е риалити – излъчва се директно по една специализирана за музика телевизия в “Скай”. Гледат го всички, които се занимават с музика и са в музикалния бизнес. И като те видят два пъти, и като се справиш блестящо с лекциите и преподаването, веднага ти обръщат повече внимание.

Аз сега получавам например покани за приятелство във Фейсбук от невероятни хора. Наскоро ми дойде покана от магистрат от върховния съд на Италия, който ми пише: “За мен е изключителна част да бъда сред вашите приятели”. И аз направо онемях (Смее се).

Там се запознах и с музикалния директор на “Сан Ремо” Мауро Пагани – доайен в италианската музика, недосегаемо име, в смисъл, “никой не може да говори лошо за Мауро Пагани”. Освен директор на фестивала “Сан Ремо”, той е и шеф на комисията, която решава кой да участва на фестивала. Така че тежка ми беше задачата, но спечелих име на сериозен човек в музикалните среди.

Цигуларката Дариана Куманова на снимки на видеоклип по филмова музика на
 Андреа Бадел, записан от екипа на Дъстин Хофман

-Много талантливи български момичета ходят да пеят в чужбина, но малко са стигнали върхове като твоя. Как става това, само късметът ли е важен?
-Те пеят в клубове, а аз не съм го правила почти никога. Имала съм участия, дори сега в момента пея в един джаз клуб в Милано, но той е много престижен, вторият след “Blue Note” – верига американски клубове в цял свят в Ню Йорк, Дъблин, Токио, Париж. Но там не можеш да пееш постоянно, а може да имаш участие веднъж или два пъти в годината.

-Съумяла си да опазиш престижа си, като пееш само в престижни места...
-Да, може би първите 2-3 години, когато пеех поп с групи, нивото е било друго. Но малко по малко съм се стремила да се качвам, а не да оставам на същото ниво, или да слизам надолу. Може би не трябва да го правиш толкова за пари, колкото да се стараеш да поддържаш някакъв имидж, престиж. Ако си съгласен на всичко, само и само да изкараш пари от пеене, тогава си оставаш на по-ниско ниво.

-И въпреки всичко си е за чудене, как една чужденка успя да спечели не само пари, но и престиж в Италия? Звучи като приказка…

-Можех да си позволя да си подбирам ангажиментите и да пея само на престижни места. Преди да замина, с мъжа ми вече имахме бизнес у нас, така че не бях притисната финансово и не се налагаше да пея навсякъде без претенции.

Винаги съм била с бизнес ориентиране, не само музикално. Още като малка казах на майка ми: “Да знаеш, че никога няма да работя като тебе в офис”. Исках да не съм зависима от никого. Това ти развива малко или много този нюх за предприемчивост.

-А как започна бизнеса тук?
-В началото със съпруга ми взехме под наем магазин на “Витошка” и от Италия внасях по-ексцентрични дрехи за сцена. След това купихме два магазина, с които аз се занимавах. Мъжът ми Росен Илиев завърши право, беше адвокат, след това направи транспортна фирма. Сега се занимава с транспорт и енергетика.

Ние с него сме израснали заедно, познаваме се още от детската градина. Като станахме гаджета, бяхме още студенти, ученици и никой от нас не е имал пари. Всичко сме постигнали заедно. Заедно сме израснали, заедно сме се запознавали с хора и сме създавали връзките и контактите си.

Музиката винаги е била най-важна в живота ми и реших, че ще направя така, че да не ми се налага да пея за пари, а само за удоволствие. Да кажем, че съм имала късмет и предприемачески нюх, за да мога да съчетавам пеенето с бизнеса.

С ученика си Франк Родригес

-С мъжа ти сте постигнали страшно много… Какво още смятате да опитате да направите заедно?
-Ще правим едно заведение на “Патриарха”, което ще е много арт. Бях чела някъде, че когато един народ е в криза, най-много се пълнят заведенията за храна и пиене. Хората гледат да ядат и да пият (Смее се).

Но тази идея ни е отдавна, искаме в това заведение да има много изкуство, да е много изискано. Ще има музика, пиано, ще каня изпълнители. Но няма да е като пиано баровете, които сега има в София. Ще е много по-софт и ориентирано към изкуството.

Ще има книги, някой ако иска да чете, докато си пие, ще си хапва нещо. Ще има така наречения happy hour, както в Италия. Например от 6 до 9 часа заедно с питието ти поднасят безплатно разни гурме хапки. Въобще цялото заведение ще има малко по-европейски вид и от време на време ще си пея и аз в него.

-Направили сте и доста интересна сграда, по италиански маниер – резиденция… Тук подобна организация на сградите е рядкост.
-Да, такива резиденции има в Италия, но тук съм чувала само за една такава. На всеки етаж има по 4-5 апартамента, които се дават под наем, общо 8 на двата етажа, а над тях живеем ние на два етажа. Нещо като постоянен луксозен хотел за дълго ползване, но не е на нощувки, а ангажират апартаментите с годишен наем.

Рецепцията и обслужването е от нас, има си мениджър, който се занимава с комуналните проблеми. Има жена, която им чисти апартаментите, и това е включено в цената. Ние им сменяме и спалното бельо.

На абитуриентския бъл. Дариана е най-отпред с черния тоалет, в ръцете на кавалера си

-Винаги ли си била толкова оправна?

-Имах много хубаво детство във Велико Търново. Бях единствено и много обичано дете. На 14 години дойдох да живея сама в музикалното училище в София. Първо се настаних при роднина, а на 16 години си взех първия апартамент под наем. Сама си го намерих, а учителката ми по литература дойде да ми подпише договора, защото бях непълнолетна.

На 17-18 вече започнах да си изкарвам пари от участия и заявих на нашите да не ми пращат пари, че ще се издържам сама. Тогава с “Модел 22” имахме много участия навсякъде. Моят баща е архитект, а аз за месец изкарвах 20 пъти повече от неговата заплата. Дори след 10 ноември първите 6 месеца те ходеха на работа, без да им плащат, а аз, на 19 години, им пращах пари.

-Този дух на предприемчивост като че ли не е типичен за балканците… Забелязва се една обща черта сред българите, които живеете в Италия. Начинът, по който говорите и действате, е различен, сякаш тази страна ви дава нещо друго като дух и манталитет…
-При всички случаи за да живееш в друга култура, да се интегрираш в друга нация се изисква много борбеност и това те подтиква да израснеш. Особено пък ако си от Източна Европа. Ако идваш от САЩ, е много по-лесно, защото на американците навсякъде им свалят шапка, докато на нас от Източна Европа винаги гледат като на хора втора ръка и трябва да се доказваш два пъти повече.

-Големият ти син Теодор явно те е наследил в артистизма?
-Да, той е на 21, учи международни отношения в католическия университет в Милано и успоредно с това - актьорско майсторство в едно училище “Centro teatro activo” (“Център за активен театър”), пак в Милано. За малкия син, Александър още не мога да кажа, той е само на 5.

С американската виолончелистка от Ню Йорк Кенди Дейвис,
която в момента е водач на виолончелите в Ла Скала - Милано

-Седим в апартамента на Джаро от сериала “Под прикритие” в Бояна…
-Да, това е холът на апартамента му, седим на масата, на която той обядва (Смее се). Продуцентът Димитър Митовски е близък със съпруга ми и си го хареса за снимки.

-А вие къде живяхте през това време?
-Е, не сме се изнасяли. Снимките бяха обикновено през деня, а мъжът ми е на работа до късно, аз бях повече в Милано, така че почти не се засичахме. Само веднъж сварих екипа тук. Страхотни професионалисти! Много добре организирани и след снимки почистват и подреждат така, че не личи, че тук е снимано.

-Как се поддържа брак и здрава връзка при такъв динамичен живот – ту мъжът ти е в София, ти в Милано, ту обратното?
-Като не се виждате всеки ден. Това е идеалната рецепта.

В Тайланд

-И няма ревност?
-Това е нещо, абсурдно за мен. Не го приемам. И не искам въобще да мисля за изневяра. Когато почнеш много да мислиш такива лоши неща, ги привличаш. Когато аз съм в Милано, той е тук през седмицата и пътува почти всеки петък до неделя в Милано. Така че четири дни през седмицата всеки има време и за себе си.

Винаги намираме време един за друг. Моята работа е предимно след обед и вечер. Така че до 2-3 часа след обед винаги съм с малкия ни син Александър, готвя, винаги обядваме заедно, приготвям предварително и нещо за вечеря.

-Как протича животът ти в Милано?
-Работя. Много. Преди 3 години направихме музикално училище към звукозаписното студио “Massive Arts Studio”. То е много известно в Милано, много звезди записваха при нас. Четирима съдружници сме, като единият отговаря за студиото, другият за мастеринга, третият за залите за репетиции, които отдаваме под наем, а аз съм директор на училището. Отделно имам менажерска компания за певци.

-Почиваш ли някога въобще?
-Не, за мен отпуск няма, но когато реша да пътувам, го правя, почти винаги сме цялото семейство. Както вече споменах, много чета. Готвя всеки ден, това ме успокоява. В Милано взехме къща с градина.

Родителите ми живеят с нас, но самостоятелно на един етаж. Баща ми се грижи за градината, донесъл си е здравец от България, засадил го е около всички дървета. Майка ми през ден прави българско кисело мляко, хляб се пече, на барбекюто печем зеленчуци и си правим лютеница, която аз много обичам.

Публикувано във в. "Преса", 18 август 2013 г.