Христина Ангелакова: Живея живота си с оптимизъм

Боряна АНТИМОВА

Маестра Ангелакова - както с любов я наричат всички - е пример за това как, когато си слязъл от сцената и тя много ти липсва, си издигаш сам нова сцена. Изпяла е всички най-големи мецосопранови арии по световните сцени, вкусила е в пълен мащаб от световната слава. Тъгува обаче за работата си като директор на Софийска опера. Но вместо да си седне, обидена и мърмореща вкъщи, Христина Ангелакова си създаде своята сцена като артистичен директор на Моцартовия фестивал в Правец и като организатор на концерти на големи имена в класическата музика.

Единият ъгъл от красивия й хол с много картини и прозорци към горичката на Борисовата градина е превърнат в офис. От него към цял свят хвърчат имейли, звънят телефони. Догодина й предстои 70-годишен юбилей, но маестра Ангелакова, като една дейна и модерна дама, сърфира в интернет, поддържа профил във Фейсбук, кара кола. Признава, че така не позволява болният й крак с предстояща операция на коляното да я прикове на 16-я етаж, неспособна да се занимава с любимите неща и да общува с хората, на които държи.

 Световната оперна прима Христина Ангелакова е родена на 29 октомври 1944 г.в Исперих. Скоро родителите й се преместват в Шумен, там тя завършва гимназия, а по-късно и Националната музикална академия "Панчо Владигеров" в класа на проф. Сима Иванова. Специализира в академията "Санта Чечилия" в Рим и в Центъра за млади оперни певци към "La Scala" в Милано. По-късно е поканена да подпише тригодишен договор с "La Scala", където са първите и публични изяви.

През 1973 година Христина Ангелакова получава голямата награда на конкурса за оперни артисти в италианския град Тревизо. Две години по-късно е първа и в Остенде, Белгия. След като името й нашумява в световен мащаб, Ангелакова е поканена в състава на Софийска опера, на чиято сцена остава цели 23 години. Паралелно продължава с гастролите си по всички големи оперни сцени. От 2001 до 2004 г. е директор на Софийската опера. От 1985-а преподава оперно пеене в Националната музикална академия, а от 2000-та е и доцент. Директор е на Моцартовия фестивал в Правец и председател на фондация "Опера и балет".

В ролята на Адалджиза в операта "Норма" от Белини

-Госпожо Ангелакова, казахте, че има разлика между това да си известен и да оставиш следа?
-Може човек цял живот да е правил много стойностни неща, но ако това не се отразява от медиите, той не става известен. А чрез известността си би могъл да формира позиции, мнения, да повлияе на хора, които се лутат в своя път, да изберат посоката. Така че известността, използвана както трябва, е нещо много полезно.

-Хората все още ви свързват и с поста ви на директор на Софийска опера?
-Директорството колкото ми даде, толкова ми и отне, в чисто личен план - не само като време, но и постепенно спрях с кариерата си. А можех поне още 7-8, че и повече години да пея. Но това не го приемам като драма, винаги съм обичала да организирам събития. За мен е удоволствие, като събера певци, които са добри всеки в своя стил, както направихме с концерта "Павароти и приятели".

-Май си тръгнахте обидена от там?
-Опитах се да остана втори мандат, много ми се искаше, защото си мислех, че тогава щях да знам много повече. Можех да оставя много по-голяма следа в репертоарната политика и в гостуването на различни творци, не само певци, но и диригенти. Трябва да се смени схемата на управление, както е по света. Освен артистичния директор, генералният директор - интендантът в никакъв случай да не е творец, а мениджър. Освен това директорът често е много пристрастен в избора на репертоар и певци, в ангажирането за турне.

-Това май са камъни в градината на сегашния директор Пламен Карталов, с когото сте в открит конфликт?
-Не бива да бъде както едно време "вся власть Советам". Не бива административната и творческата дейност да бъде концентрирана в едно лице. Недопустимо е също да се назначават близки хора. Аз лично не бих дала роля на приятел, ако не е добър. Компромиси с изкуството не се правят! Пламен Карталов е директорствал много, има опит, но е създал в себе си усещането за гениалност, което не винаги е добър съветник. Няма уважение към хората, които му правят продукта. Някои са готови да се оставят да ги мачка. Свободата е нещо много важно и в един оперен театър няма място за диктатура.

-Като артистичен директор на Моцартовия фестивал в Правец, какво подготвяте?
-Тази година фестивалът ще се проведе от 15 до 18 август. Със спектакъл на "Аида" на Русенската опера отбелязваме 200 години от рождението на Верди. Правим един страхотен концерт под диригентството на Росен Гергов - млад музикант, който живее в Австрия, ярък талант. Ще имаме един разкошен солист, американски пианист.

Имаме и балетна вечер - животът на Моцарт в танц. И винаги като традиция завършваме с един галаконцерт, който обикновено е класика и джаз, тази година обаче ще включим и рок. Прави се на площада и той е пълен. Ще ни гостува Йълдъз Ибрахимова, а рок аранжименти върху класически произведения ще направи Никола Коцев, автор на две рок опери, живееше доскоро в Скандинавските страни. Подбираме максимално добри изпълнители и композитори, не си позволяваме да има и намек за халтура.

В ролята на Амнерис от операта "Аида", в Болоня, Италия

 -Дъщеря ви Русана изкушена ли е от музиката?
-Тя е на 31, завърши финанси и кредит, сега работи в холдинга на баща си Красимир Дачев. Но не може да се каже, че го е наследила, защото аз съм била винаги по-добрата математичка в нашето семейство, а бившият ми съпруг е силен повече по история и география. От студентка дъщеря ми работи при баща си.

Ходи по-често на театър, отколкото на опера. Дълги години тренира баскетбол, а напоследък ходи на уроци по рисуване, този й талант е от баща й. Не живее при мен, но я наблюдавам с много интерес и любопитство. Тя от шестмесечна тръгна да пътува с баща си и с мен по концерти и това продължи, докато започна училище. Оставаха за премиерите ми и няколкото спектакъла, а после се прибирахме тримата.

-Раздялата ви с Красимир не беше ли заради вашата прекалена ангажираност и отдаденост на операта?
-Не, в един момент се разминахме. Не съм забелязла да го е дразнела моята отдаденост на операта, по-скоро съм се упреквала за отсъствията си спрямо дъщеря си. Но когато съм била тук, съм гледала да бъда и домакинята, и майката, и съпругата, да е всичко на максимум, за да изкупя "греховете" от отсъствията си.

-Разкажете за детството си, за пътя си до големите оперни сцени.
-Родителите ми не са музиканти, но майка ми пееше прекрасно. Тя е родена в Шумен, а баща ми - в Гоце Делчев. Баща ми, преди завършването на прогимназия е заминал за Белград, защото сестра му и нейният мъж са избягали по време на Септемврийското въстание през 1923 г. Той там е завършил гимназия и право. Върнал се е в България след завършването си и го изпратили да стажува в Исперих. Майка ми завършва гимназията си в Шумен и курсове за хирургическа медицинска сестра. Отива да си търси работа и в Исперих си намира като секретар на гимназията. Там двамата се запознават, там се влюбват и женят, там се раждам аз.

В ролята на Иродиада от едноименната опера на Масне, Римската опера

Винаги с много ентусиазъм разказвам за Исперих. В това малко градче имаше оркестър от ентусиасти. Помня много добре учителя си по музика, Мичоров. Той дирижираше този оркестър, в който свиреха съдията, полицаи. Правеше се оперетата "Шибил", в която пееше и майка ми, а аз винаги плачех, като убиваха героя... В Исперих започнах да уча цигулка, там идваше на концерти Любен Владигеров, близнакът на Панчо Владигеров. Той помогна на родителите ми да намерят малка цигулка за мен. Баща ми едно време е искал да свири. Неговият баща бил обущар в Гоце Делчев, но имал отношение към музиката. После продължих с уроците по цигулка в Разград.

 -Във възрожденска среда сте расли...
-Да, като говорим за 1952 - 55-а година, а спомените ми и сега са много ярки. Мисля, че това се отрази на цялостното ми развитие после. Пеенето на майка ми ме е запалило да се уча и аз. Но сериозното ми музикално оформяне е в Шумен, където отидохме да живеем в къщата на баба ми. Имахме страхотен хор и оркестър към гимназията и страхотна преподавателка Люба Тютюнджиева. Първите си арии съм изпяла с този училищен оркестър. Още като ученичка станах солистка на хор "Родни звуци" в Шумен.

После записах оперно пеене в Консерваторията. Но майка ми ме води на прослушване, за да разбере дали съм достатъчно гласовита, за да стане това моя професия. Аз бях пълна отличничка и можех всичко друго да запиша. Особено химия, физика, математика - бях много добра в точните науки и кандидатствах едновременно с консерваторията и физика в университета, защото баща ми искаше "нещо по-положително", а не артистка да ставам (Смее се). Но после, като влязох, не ми казаха "Не, няма там!". Подкрепяха ме много и съжалявам, че татко не беше жив вече в най-успешните ми години.

-Кой беше най-големият ви пробив на оперна сцена?
-Може би по време на специализацията в "Ла Скала" . След дипломирането ми в консерваторията отидох във Венеция, където имаше летни музикални курсове към римската академия "Санта Чечилия". Първо трябваше да те прослушат и ако те вземат - дават стипендия. Ама каква стипендия - само безплатни уроци и нещо малко за квартира. Смелостта е присъща на младостта и вероятно съм била почти сигурна, че ще ме вземат, но помня, че тръгнах с някакви смешни 50 долара тогава и с влак...

 
-Райна Кабаиванска също е разказвала как майка й я изпратила с консерви в куфара...
-И аз така тръгнах, но освен с консерви, специално ме изпратиха за кудош с един плик с люти чушки. Аз ям много люто. Смеех се, дали не са ги пратили, за да ми дадат първоначална скорост с лютото (Смее се). Във Венеция ме приеха, заедно с още две българки. Предложиха ми и стипендия за академията "Санта Чечилия" в Рим.

Участвах в едни концерти, които организираше прочут тогава оркестър, дирижиран от ректора на "Санта Чечилия". В Рим беше красиво, но не се учеше много-много. "Долче вита"... Но аз бях отишла да правя кариера, да видя къде съм спрямо другите певци. Отидох на прослушване в центъра за специализация към "Ла Скала" и ме приеха. Но там безплатно се осигуряваха единствено уроци и обяд в менсата.

В ролята на Марина от операта "Борис Годунов" на Мусоргски

-Как се издържахте?
-Трябваше да си търся работа, за да си плащам квартирата. Гледах деца. Имах късмет със семейството, в което попаднах. При тях ме заведе една еврейска пианистка - Бианка Коен, вече жена на възраст, която живееше в Милано, но имаше апартамент във Венеция и ходеше там по време на тези летни музикални ваканции. Госпожата в семейството, където отидох да работя, учеше пеене за удоволствие. Работеше в една от най-големите библиотеки на Милано, а мъжът й беше един от най-големите специалисти на мостови конструкции по магистрали.

Трябваше да се грижа за трите деца. Дъщерята ходеше на балет, единият син свиреше на кларинет, а другият - на барабани. И аз трябваше да водя момичето на балет, да слушам барабаните. Родителите ме уважаваха много, като към човек, отишъл да учи в "Ла Скала".

В Миланската Ла Скала - три оперни диви - Христина Ангелакова, Монсерат Кабайе и Фиоренца Косотто

-Кога почувствахте за пръв път триумф от това, което представяте на сцената?
-Гъделът на успеха и на надеждата, че отивам нагоре, защото аз вече пеех, имах и записи в телевизия RAI Милано (те правеха много големи концерти с големи състави) почувствах, когато бях дубльор на една румънска певица Кортес със страхотна кариера. Пееше в "Едип цар" от Стравински и "Бал с маски" в "Ла Скала", но взе че се разболя, и аз трябваше да я заместя и в двете роли.

Тогава за пръв път почувствах опиянението, макар да не успях изцяло да го изживея заради гоямата доза страх. Не бях прекарала целия репетиционен период, бях много по-притеснена и по-болна от нея (Смее се). Но "Бал с маски" беше с Пласидо Доминго и една много известна турска певица Лейла Генчер. Така че кръщенето ми и първите стъпки на голямата сцена на "Ла Скала" беше с много големи певци.

-Вашите най-любими роли?
-Всяка е любима, особено от централните. При пецосопраните като мен се смята, че Кармен е сред най-любимите роли. Като тръгвах от София, казах на моята професорка от консерваторията Сима Иванова: "Да знаете, като прочетете някъде афиш с моето име в ролята на Кармен, значи съм си реализирала мечтата". После си мислех, колко ограничена мечта съм имала тогава.

В ролята на Сантуца от операта "Селска чест" на Маскани, Софийската опера

зпяла съм всички големи роли - и Азучена в "Трубадур", и Амнерис в "Аида". После "Дон Карлос" на Верди, Прециозила от "Силата на съдбата" от Верди. Бях и Улрика в "Бал с маски". В конкурса в Тревизо за нея взех първа награда за мецосопран, а Гена Димитрова - първа награда за сопрановата роля на Амелия. И тогава наградата, освен някаква дребна сума, беше да играем тези роли в "Ла Скала", така че с Гена заедно дебютирахме.

 -За разлика от други ваши колеги, вие много по-малко сте живели в чужбина?
-Най-дълго, поне десет години, съм живяла в Италия. Сега вече съжалявам безкрайно. Аз бях нещо подобно на невъзвращенка, защото, когато заминах на тези музикални ваканции през 1971-ва, имах виза, но после не се върнах. Докато учех в "Санта Чечилия", после в "Ла Скала", ми продължаваха визите, не съм оставала никога без български паспорт.

Имах късмет, че по това време в посолството ни в Рим съветник по културата беше проф. Атанас Божков, а той ми беше преподавал по история на изкуствата в консерваторията. След като спечелих конкурса за млади оперни певци тук през 1975 г., ми предложиха работа като солист в Софийска опера, носталгията се оказа много силна и се прибрах...

-И сега го отчитате като грешка?
-Полугрешка, защото пък тогава се омъжих и родих дъщеря ми. Иначе, ако бях останала там, липсата на семейство щеше да ми остане като една голяма празнота. Но после, и то най-вече след промените, съжалявах много, защото някак изкуството отиде в девета глуха. Загуби се, замъгли се необходимостта от духовност...
 

-Вие продължавате да работите и да не разчитате само на пенсията си, както много ваши колеги?
-Имам пенсия с инвалидност, която е 339 лева. Но това го казвам не за да се жалвам. За мен работата не е само начин да си плащам това, което всеки трябва да плаща. Държа много да имам средства, за да мога с мои приятелки да изляза на кино и театър, един път седмично ходим на заведение. Животът трябва да се живее с оптимизъм.

-Кога за последно пяхте?
-Гласът ми е добре, но диафрагмата не, това е мускул, който се отпуска, когато не го тренираш, когато не пееш. Отдавна не съм пяла, но си правя майсторски класове, давам уроци на певци, завършили консерваторията.

Публикувано във в. Преса, 12 май 2013 г.