KPMG в България дари 1000 тома съвременна българска литература

Гергана Мантаркова, управляващ съдружник в KPMG България връчва документа за дарение на директора на Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" проф. Боряна Христова

Водещата финансово-консултантска фирма отбеляза по нетрадиционен начин 20-годишнината си с издаването на сборника "20 съвременни български разказвачи"

Боряна АНТИМОВА

Водещата финансово-консултантска компания KPMG в България връчи днес официално дарение на обществените библиотеки, българските училища и културни центрове в чужбина на официална церемония в Аулата на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Хиляда екземпляра от книгата „20 съвременни български разказвачи” поеха своя път към широка читателска аудитория у нас и по света със съдействието на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”.

Книгата е издание на KPMG в България, посветено на 20-годишния юбилей на компанията. Изявени автори през последните години са предоставили своя любим разказ за нея, а илюстрациите към творбите са дело на студенти от Националната художествена академия.

„С изданието се опитахме на първо място да промотираме новата българска литература. Защото вярваме в социалното образование, в необходимостта качествени културни продукти да достигат до повече хора. Знаем, че пазарните времена традиционно са трудни за културата, в пазарни условия стойностната литература трудно намира път до широки читателски кръгове.

От друга страна, опитахме чрез нашия проект да подкрепим млади български автори и млади български художници. Да направим възможно гласът им да стане по-силен, за да бъде чут, да отворим повече очи за красотата, която създават.

И не на последно място, ние създадохме книгата в знак на отношение и уважение, към нашите служители и клиенти – книгата е емоция, която споделяме с тях, добавена стойност в общуването помежду ни, което ни прави още по-близки”, сподели Гергана Мантаркова, управляващ съдружник на KPMG в България.

Дарението бе прието от директора на Националната библиотека проф. Боряна Христова, която благодари от името на получателите му. По думите й, книгата „20 съвременни български разказвачи” дава пример за това как бизнесът подава ръка на творческата общност, а дарението за средищата на българската култура в страната и по света свидетелства за отговорното отношение на KPMG към обществото като цяло.

KPMG в България е водеща компания за одиторски, данъчни и консултантски услуги в страната, член на глобалната мрежа на KPMG от независими фирми членки. Като корпоративно отговорна компания, KPMG подкрепя различни проекти в полза на обществото, включително и в областта на културата.

Да подариш безсмъртие
(нещо лично и емоционално от мен)

За какво са всичките пари, спечелени с много амбиции, труд и професионализъм, ако не ги вложиш в нещата, които най-много обичаш – да пътуваш с любимия човек, да зарадваш детето си с първата китара или… да дадеш живот на една книга? Да подариш безсмъртие... Вдъхновяващо е да помогнеш на един разказ да види бял свят… Стимулиращо е да подкрепиш един млад и талантлив писател да бъде забелязан и оценен.

Миналото лято имах честта да участвам заедно със служители от KPMG в подготовката на списание, отразяващо 20-те години присъствие и възход на фирмата в България. Кой казва, че счетоводителите са сухи и скучни хора? Работата ми с тях разби всякакви подобни клишета.

Хората от KPMG обожават четенето и го правят винаги, когато могат. Те пожелаха да отбележат по най-благородния начин 20-годишнината на фирмата у нас - като издадат едно много луксозно и качествено като съдържание и форма томче с разкази на съвременни български автори.

Така подариха безсмъртие - на себе си и на творбите, включени в сборника. Защото поискаха наред с многото великолепни образци от българската и световната литература, на рафтовете си да имат нещо ново, съвременно и качествено. Нещо, достойно за нашия XXI век, което с удоволствие да прочетат те самите, да подарят на близък човек или да оставят в наследство на потомците.

Сборникът е резултат от традициите, които KPMG са заложили и следват в сферата на корпоративната социална отговорност. В сърцевината на ценностите на компанията стои ангажираността към общностите, в които работят служителите й, и проблемите, които ги засягат. Те са убедени, че когато на свой ред дават нещо на обществото и околната среда, стават по-добри граждани и спомагат за създаването на по-здрави основи за бъдещето.

От 2002 г. KPMG България участват в различни социални инициативи, а през ноември 2007 г. официално поставят началото на програмата си по корпоративната социална отговорност. В нея се акцентира на ангажименти, устойчиви в дългосрочен план и с ефект върху по-широката общественост. В провеждането на благотворителните акции служителите използват ефективно уменията и познанията си на водещи професионалисти в одитните, данъчните и консултантски услуги.

Когато взех в ръцете великолепно илюстрираното томче, събрало емоциите на екипа на KPMG, желанието им да оставят нещо от себе си за богатото ни културно наследство, ме обзе вълнение. Тези супер професионалисти ми станаха много близки. Те знаят как се печелят пари, но и знаят в какво си струва да ги вложат.

Да отбележиш 20-годишнината на компанията със сборник разкази на 20 великолепни съвременни писатели, и да дариш 1000 екземпляра на всички библиотеки у нас - безценно...  Не познавам друга подобна компания, която по толкова фин, изискан и благороден начин отбелязва своя юбилей. Мога само да се надявам, че примерът на KPMG ще бъде достатъчно заразителен.

Нели Рангелова: Чувствам се удобно в кожата си

Боряна АНТИМОВА

Нели Рангелова твърди, че душата, а не огледалото е най-добрият съветник. Излъчва мекото спокойствие и хармония на обичана и ценена жена и изпълнителка, която е в съзвучие с вътрешното си "Аз". Поп певицата с най-кадифения глас има над 500 песни зад гърба си, но споделя, че не всички са събрани в осемте й албума, а някои са останали в различни архиви - на Националното радио и "Балкантон".

Родена е на 15 септември в Монтана. Завършва естрадния отдел на Национална музикална академия "Панчо Владигеров". Носител е на голямата награда на "Златния Орфей" и на фестивала "Нийуолъх" в Индипендънс в САЩ (1982 г.), "Сребърна лира" и "Братиславска лира" (1983) и други. През 35-те си години на сцена тя е пяла с най-добрите поп и джаз формации - бигбенда на БНР с диригент Вили Казасян, "Сребърни звезди", "Акага"... Почетен гражданин е на Канзас и Монтана. На 24 май 2012 г. бившият културен министър Вежди Рашидов й връчи "Златен век" за принос в областта на културата.

-Нели, хората се интересуват, какво прави днес жената с кадифения глас?
-Напоследък се занимаваме с мастерирането и подготовката на концерта "Една акустична вечер с Нели Рангелова" в зала "България", който ще бъде издаден на компактдиск. Имам няколко покани за участие в жури. Предстои ми гостуване в Беларус на "Славянский базар" - един фестивал с традиции.

-В момента върви "Гласът на България". Няма ли опасност тези тв формати да изкарват еднодневки, нашумели с един-два хита и след това изчезващи безследно?
-Проблемът на младите е преди всичко в липсата на качествени продуценти. Музикалните формати от типа на "Гласът на България" дават възможност на талантите да станат популярни лица, което не е малко. Когато отидат в качествена продуцентска къща, имат успех, защото записват непрекъснато, организират им участия. Но не подпишат ли договор с такава къща, остават сами "играчи" на сцената и им е много трудно, защото всичко, което засяга нашето изкуство - песни, клипове, стайлинг изисква много средства, които повечето от младите хора нямат. Освен ако мама и тати не ги финансират.

-Ти и певците от твоето поколение се отличавате с безспорни гласови данни, никой не би ви упрекнал, че не можете да пеете наживо. Защо сега много от младите изпълнители не издържат на лайфовете?
-Може би, защото прекалено бързо стават звезди, а някои от тях не са завършили музикално образование. Но един глас за да е стабилен и за да се пее наживо, се изисква страшно много работа преди това. Освен разпявания и вокални педагози, нужна е и много практика. А днес основната практика на младите певци е в пианобарове. Там обаче се пее нощно време. Освен това репертоарът е основно от кавъри и ако човек се втурне само в тази насока, авторските песни отиват на заден план.

Някои композитори правят много за младите певци. Но опитът е много важен. Ние имахме шанса да пътуваме, да се явяваме на фестивали, конкурси, да пеем с оркестри. Аз съм започнала с бигбенда на радиото с диригент Вили Казасян, за какво говорим! Най-високата топка в жанра. Пяла съм и със симфонични оркестри. Но се радвам, че благодарение на музикалните формати се вижда колко талантливи са българите, какви големи гласове има.

-Какво още е важно, за да останеш на сцената с години?
-Много важна е и харизмата. Има изпълнители с уникални гласове, но с каменни лица, без излъчване. Да не говорим, че част от тях нямат и амбиция. Някои пък започват да записват директно песни на английски, което е грешка. Важно е и желанието наистина да пееш на сцена, с цената на много саможертви. Но на концерт не можеш за скриеш недостатъците си като изпълнител, както в един пианобар с хора на градсус, защото излизаш пред хора, дошли единствено за да те слушат.

-Привличала ли те е някога идеята да преподаваш пеене?
-Не, никога. Смятам, че преподавател може да бъде човек, който владее перфектно и някакъв инструмент. Нашата преподавателка в Консерваторията с Жоро Христов - госпожа Цветана Възвъзова беше пианистка, а другата група беше при Ирина Чмихова. Но си имахме отделно вокален педагог, една дама, която с тон и половина вдигна прага на моите гласови данни. Преподаването е много сериозно нещо. Бих могла да бъда полезна за много други неща, но не и да уча някой как да пее, защото това изисква много усилия и нерви, а аз съм малко по-припряна. Пък и продължавам да се уча.

-Някои твои колеги са доста крайни към попфолка, чалгата. А ти?
-Част от певците в тази гилдия започват да правят малко по-нормална музика, повече към попа, и няма нищо лошо в това. Не мога да бъда крайна, защото и там има добри професионалисти, страхотни аранжименти. Вече не крадат чужди хитове, а започнаха да поръчват авторска музика. Те си имат публика и ако могат по някакъв положителен начин да и влият, нямам нищо против. Макар че младите рап и поп изпълнители са толкова напред и толкова ги въртят, че имам чувството, че чалгата започва да отстъпва.

-Всеки от вас има поне по две-три песни като твоите "Мой стих" или "Що ли те чакам още", които остават като евъргрийни. Същевременно модните тенденции се менят често, трябва ли да се променя вашата музика в съответствие с тях?
-Аз много съм експериментирала с джаз, имах и кънтри албум. Опитвала съм много неща, но накрая си дадох сметка, че хората са ни харесали заради определен стил на пеене и определени песни. Много трудно можеш да накараш феновете си да си променят вкуса, макар че на нас като изпълнители ни се иска да правим промени. И на мен ми се иска да направя нещо по-модерно, като хип-хоп, но не знам първо дали ще ме приемат младите...

-Но ето, в музикалните формати, за които споменахме, младите таланти с удоволствие пеят ваши песни без особено голяма промяна в аранжимента?
-Да, така е, но това си е нож с две остриета. Аз обичам експериментите. Ето, направих много хубав кавър на "Мой стих"... Ами не се възприема, искат си да я слушат в оригинала.

-Със състудента ти и партньор на сцената Георги Христов все така ли сте близки приятели?
-Да, опитват се да ни скарат, но не се получава (Смее се). Почти всеки ден сме заедно. Като едно семейство сме с него. Шегувам се, че имам двама Жоровци в живота си. Единият е мъжът до мен (бизнесменът Георги Бочуков - бел. ред.), другият е Георги Христов. Шегувам се, че и двамата ги обичам еднакво (Смее се). Двамата с Жоро Христов сме с различни характери, но с годините се научих на нещо - не трябва да се опитваш да променяш приятелите си.

-Родена си в Монтана, там е минало детството ти, кога пропя за първи път?
-В детската градина (Смее се). Шегата настрана, повечето сериозни творци наистина са започнали да пеят от детската градина. То си напира още от самото начало - някои искат да стават спортисти, други - да рецитират или да пеят. Убедена съм, че всяко дете се ражда с хляба под мишница. Да бъдеш на сцена, да можеш да владееш и да провокираш емоциите на хората, да хващаш и направляваш тия емоции, да разчувстваш един слушател, да го накараш да се усмихне или разплаче - всичко това не е случайно, а наша мисия, с която сме тук.

-Ти кога усети, че това е твоята мисия?
-Винаги съм искала да правя това, още като дете. Ако се върнем назад във времето, аз съм се записала в детската музикална школа още в първи клас, сама съм се явила. И понеже тогава в нашия край не беше популярно пианото, ме дадоха да свиря на акордеон. И още оттогава проявих характер и собствен вкус. Не свирех всичко, което ми даваше госпожата, а разни поп песни.

Събирахме се и слушахме много музика, с вефове и магнетофони. Тогава беше много добре развита художествената самодейност и всеки можеше да отиде в младежкия дом или в читалището, където имаше оркестри, музиканти, да се запише и да му дадат микрофон да пее, ако е талантлив. Освен това имаше фестивали на художествената самодейност. Аз съм се явявала, през 1973-та спечелих първо място.

-Кои изпълнители слушаше тогава?
-Обичах Марги Христова, но най-любима ми беше Маргарита Хранова. И най-голямата ми тръпка беше, когато я видях наживо на "Златният Орфей"... Гледах я с обожание, поисках и автограф... А тогава, през 1982-ра, аз спечелих "Златният Орфей", а тя ме поздрави. Не беше като някои други да се нацупи.

-С кои песни грабна журито?
-Бях в международния конкурс и пях две песни. Българската беше "Остани" на Паша Христова, а другата - "Няма нищо по-силно от любовта" на Натали Кол, една страхотна балада с две октави диапазон.

-Кой беше първият ти професионален ангажимент?
-Тогава задължително трябваше да се явим пред комисия в бюро "Естрада", за да вземем категория и да имаме право да пеем по заведенията. След като завърших икономическия техникум, аз също започнах в най-големия ресторант в Монтана - "Огоста". Пеех с музиканти наживо.
 

Това продължи около два месеца, докато съвсем случайно една вечер в ресторанта са пристигнали оркестър "Бургас" заедно със Зоран Миливоевич на турне. Вечеряли, чули ме и неочаквано след три дена ми се обаждат по телефона да отида на прослушване в Бургас. Приеха ме на щат като беквокалистка в "Оркестър "Бургас" към Окръжния съвет и така започна официално моята кариера. Направихме турне из страната с Миливоевич, аз останах в Бургас и започнах да пея във вариетето на Слънчев бряг.

-Реши да станеш морско момиче?
-Бях пред дилемата Несебър или да се върна в Монтана, но предпочетох да остана. Веднага ме поканиха музиканти да пея с тях. Там се запознах с тромпетиста Данчо Капитанов, първия ми съпруг. По-късно се преместих в София и през 1979-1980-а започнах да пея в бара на японския хотел. Тогава бяха и първите ми записи с бигбенда на Вили Казасян. Записах естрадния отдел на Консерваторията и като студентка втори курс спечелих "Златния Орфей" и наградата на фестивала "Neewollah" в Индипендънс, щата Канзас в САЩ...

С Орлин Горанов - любим партньор на сцената

-Твоят "Златен Орфей" не е бил пробив, а резултат от естественото ти изкачване нагоре по стълбата на успеха...
-Да, аз тогава имах записани няколко песни с бигбенда на радиото, бях и в естрадния отдел на Консерваторията. Бях минала и през школата на ресторантите и баровете. По онова време най-добрите музиканти у нас пееха и свиреха именно в баровете и там се изпълняваха предимно джазменски, сериозни неща. Така че в никакъв случай не беше обидно да работиш на такова място, а точно обратното. Там ходеха хора от елита, там можеше да те забележат.

Така че минах през всички възможни, нормални стъпки по стълбичката нагоре в кариерата - от читалището до големите фестивали. Но тогава имаше тази възможност. Между другото, много хора не знаят, че и в момента в България има страшно много фестивали за певци и много добри школи. Например Горнооряховската, Русенската, Добричката, откъдето излизат част от добрите изпълнители. Още я има тази самодейност и децата се явяват.

"Приятелството ни с Жоро Христов е от Консерваторията и все така се обичаме"

-Но вероятно тези традиции се крепят блрагодарение на възрожденския дух, останал у някои хора?
-Да, така е, финансово имат затруднения. Но ако го има талантът, ако човекът носи харизмата, ако притежава вълшебството, магията на сцената, няма как да остане незабелязан.

-Родителите ти подкрепяха ли те?
-Да, винаги, когато е трябвало. Друг е въпросът дали наистина са вярвали, че ще стана популярна и ще си изкарвам прехраната точно с това. Но с времето се убедиха. И двамата нямаха нищо общо с музиката. Татко ми беше военен, майка ми - лаборантка. Е, баба и дядо са пели хубаво (Смее се). Но ето, аз в момента съм изправена пред същия проблем. Моят син Мартин започна да се занимава с екстремен спорт - планинско колоездене...

-Как свикна с майчиния страх от контузии?
-Първоначално го приех като временно явление, като нещо, през което той трябва да мине, до един момент, в който ми каза: "Мамо, ти няма ли да ме подкрепиш най-накрая, аз възнамерявам сериозно да се занимавам с това". И аз чак тогава си дадох сметка, че това дете може би има данни в тази насока и не трябва да го укорявам, а да го подкрепям, макар да ми се изправя косата и пулсът ми да стига до 120 удара, докато се появи на финала... Той скоро ще навърши 17 години. От 11 до 16 юни сме тримата с баща му на световно първенство в Италия.

-Преди да срещнеш "твоята половинка Георги", имаше много емоционален брак с легендарния тромпетист Данчо Капитанов...
-Около мен винаги всичко е емоционално. Големите любови в живота ми са били такива, с много преживявания и жертви. С Данчо е свързана една минала страница от моя живот, с много положителни и с много отрицателни ефекти върху мен. Но аз съм оптимистично настроен човек. Лошото не го забравям, но го оставям някъде далече.

В крайна сметка всичко ни се случва тогава, когато трябва да се случи. Запознанството ми с Георги беше още по-емоционално. Много пъти съм казвала, ей, що не го срещнах по-рано. Той е бил в комсомола и още като много млад ме е харесвал, искал е много пъти да ме покани да пея, но не се е получило. Срещнахме се, когато той беше на 33, а аз - на 35.

-Казваш, била е романтична среща?
-Всичко стана много бързо. Бях на едно участие, на което те бяха спонсори. Той се появи и между нас буквално протече ток... Беше любов от пръв поглед.

-Все така ли те носи на ръце?
-До ден днешен много ме глези. Е, кара ми се понякога, но това е нормално.

-Как се поддържа такава любов?
-За любовта са нужни двама. Колкото и изтъркано да звучи, намираш си половинката и това е. Докато сега, ако се върна назад във времето, много повече съм се възхищавала от Данчо като музикант, талант, но нямаше тази тръпка както към Жоро. Но не е хубаво човек да прави паралели между важните хора в живота си. Никой не обича това, защото в крайна сметка на всеки си дал част от себе си.

-Страхуваш ли се от неизбежните следи на старостта?
-Кой не се страхува? Точно затова аз, която винаги съм била мързелана, сега ходя три пъти седмично на фитнес, един път седмично на кардио, въобще аз спортувам, представяш ли си? (Смее се). Много отдавна съм престанала да отчитам времето. Чувствам се удобно в кожата си, искам да остана такава, каквато съм. Огледалото невинаги е най-добрият съветник. Душата е тази, която те кара да се чувстваш спокоен. Един приятел ми каза, че след 40 няма нужда човек да си брои годините (Смее се).

-Как преодоляваш емоционалните "дупки", периодите на депресия?
-Както вече казах, аз съм прекалено емоционална и понякога давам воля на чувствата си. Това ми се отразява лошо на килограмите (Смее се). Но отдавна разбрах, че човек трябва да си контролира емоциите и да се опитва да не се впуска в такива тежки преживявания, защото депресията след раздялата с Данчо например ме беше докарала до 70 килограма. Но после идва една нова любов, отслабваш и това е положението (Смях).

-Как минава един твой ден на релакс?
-Събуждам се късно, към 10 часа. Следва душ, кафе, тоалет, малко кремчета, лек макияж. Три пъти седмично съм на фитнес от 12.30. През останалото време си имам своите женски моменти на разкрасяване, сауна, масаж. В 18.30 - 19 ч. вечеряме всички заедно вкъщи. Не готвя, аз съм само по варено, печено и салата. Не съм много добър кулинар, но не са останали гладни моите мъже (Смее се).

Обичам да пътувам, но имаше един момент, в който толкова бях свикнала по хотелите, че се събуждам нощно време и не знам къде се намирам. Обичам най-много моментите, когато съм в студио и записвам. И винаги емоцията е много силна. Обичам и сцената, разбира се, а сценичната треска ми се засилва с годините, вместо да е обратното, не знам защо. Може би пак заради това, че вкарвам прекалено много емоции...

Публикувано във в. "Преса", 19 май 2013 г.

Христина Ангелакова: Живея живота си с оптимизъм

Боряна АНТИМОВА

Маестра Ангелакова - както с любов я наричат всички - е пример за това как, когато си слязъл от сцената и тя много ти липсва, си издигаш сам нова сцена. Изпяла е всички най-големи мецосопранови арии по световните сцени, вкусила е в пълен мащаб от световната слава. Тъгува обаче за работата си като директор на Софийска опера. Но вместо да си седне, обидена и мърмореща вкъщи, Христина Ангелакова си създаде своята сцена като артистичен директор на Моцартовия фестивал в Правец и като организатор на концерти на големи имена в класическата музика.

Единият ъгъл от красивия й хол с много картини и прозорци към горичката на Борисовата градина е превърнат в офис. От него към цял свят хвърчат имейли, звънят телефони. Догодина й предстои 70-годишен юбилей, но маестра Ангелакова, като една дейна и модерна дама, сърфира в интернет, поддържа профил във Фейсбук, кара кола. Признава, че така не позволява болният й крак с предстояща операция на коляното да я прикове на 16-я етаж, неспособна да се занимава с любимите неща и да общува с хората, на които държи.

 Световната оперна прима Христина Ангелакова е родена на 29 октомври 1944 г.в Исперих. Скоро родителите й се преместват в Шумен, там тя завършва гимназия, а по-късно и Националната музикална академия "Панчо Владигеров" в класа на проф. Сима Иванова. Специализира в академията "Санта Чечилия" в Рим и в Центъра за млади оперни певци към "La Scala" в Милано. По-късно е поканена да подпише тригодишен договор с "La Scala", където са първите и публични изяви.

През 1973 година Христина Ангелакова получава голямата награда на конкурса за оперни артисти в италианския град Тревизо. Две години по-късно е първа и в Остенде, Белгия. След като името й нашумява в световен мащаб, Ангелакова е поканена в състава на Софийска опера, на чиято сцена остава цели 23 години. Паралелно продължава с гастролите си по всички големи оперни сцени. От 2001 до 2004 г. е директор на Софийската опера. От 1985-а преподава оперно пеене в Националната музикална академия, а от 2000-та е и доцент. Директор е на Моцартовия фестивал в Правец и председател на фондация "Опера и балет".

В ролята на Адалджиза в операта "Норма" от Белини

-Госпожо Ангелакова, казахте, че има разлика между това да си известен и да оставиш следа?
-Може човек цял живот да е правил много стойностни неща, но ако това не се отразява от медиите, той не става известен. А чрез известността си би могъл да формира позиции, мнения, да повлияе на хора, които се лутат в своя път, да изберат посоката. Така че известността, използвана както трябва, е нещо много полезно.

-Хората все още ви свързват и с поста ви на директор на Софийска опера?
-Директорството колкото ми даде, толкова ми и отне, в чисто личен план - не само като време, но и постепенно спрях с кариерата си. А можех поне още 7-8, че и повече години да пея. Но това не го приемам като драма, винаги съм обичала да организирам събития. За мен е удоволствие, като събера певци, които са добри всеки в своя стил, както направихме с концерта "Павароти и приятели".

-Май си тръгнахте обидена от там?
-Опитах се да остана втори мандат, много ми се искаше, защото си мислех, че тогава щях да знам много повече. Можех да оставя много по-голяма следа в репертоарната политика и в гостуването на различни творци, не само певци, но и диригенти. Трябва да се смени схемата на управление, както е по света. Освен артистичния директор, генералният директор - интендантът в никакъв случай да не е творец, а мениджър. Освен това директорът често е много пристрастен в избора на репертоар и певци, в ангажирането за турне.

-Това май са камъни в градината на сегашния директор Пламен Карталов, с когото сте в открит конфликт?
-Не бива да бъде както едно време "вся власть Советам". Не бива административната и творческата дейност да бъде концентрирана в едно лице. Недопустимо е също да се назначават близки хора. Аз лично не бих дала роля на приятел, ако не е добър. Компромиси с изкуството не се правят! Пламен Карталов е директорствал много, има опит, но е създал в себе си усещането за гениалност, което не винаги е добър съветник. Няма уважение към хората, които му правят продукта. Някои са готови да се оставят да ги мачка. Свободата е нещо много важно и в един оперен театър няма място за диктатура.

-Като артистичен директор на Моцартовия фестивал в Правец, какво подготвяте?
-Тази година фестивалът ще се проведе от 15 до 18 август. Със спектакъл на "Аида" на Русенската опера отбелязваме 200 години от рождението на Верди. Правим един страхотен концерт под диригентството на Росен Гергов - млад музикант, който живее в Австрия, ярък талант. Ще имаме един разкошен солист, американски пианист.

Имаме и балетна вечер - животът на Моцарт в танц. И винаги като традиция завършваме с един галаконцерт, който обикновено е класика и джаз, тази година обаче ще включим и рок. Прави се на площада и той е пълен. Ще ни гостува Йълдъз Ибрахимова, а рок аранжименти върху класически произведения ще направи Никола Коцев, автор на две рок опери, живееше доскоро в Скандинавските страни. Подбираме максимално добри изпълнители и композитори, не си позволяваме да има и намек за халтура.

В ролята на Амнерис от операта "Аида", в Болоня, Италия

 -Дъщеря ви Русана изкушена ли е от музиката?
-Тя е на 31, завърши финанси и кредит, сега работи в холдинга на баща си Красимир Дачев. Но не може да се каже, че го е наследила, защото аз съм била винаги по-добрата математичка в нашето семейство, а бившият ми съпруг е силен повече по история и география. От студентка дъщеря ми работи при баща си.

Ходи по-често на театър, отколкото на опера. Дълги години тренира баскетбол, а напоследък ходи на уроци по рисуване, този й талант е от баща й. Не живее при мен, но я наблюдавам с много интерес и любопитство. Тя от шестмесечна тръгна да пътува с баща си и с мен по концерти и това продължи, докато започна училище. Оставаха за премиерите ми и няколкото спектакъла, а после се прибирахме тримата.

-Раздялата ви с Красимир не беше ли заради вашата прекалена ангажираност и отдаденост на операта?
-Не, в един момент се разминахме. Не съм забелязла да го е дразнела моята отдаденост на операта, по-скоро съм се упреквала за отсъствията си спрямо дъщеря си. Но когато съм била тук, съм гледала да бъда и домакинята, и майката, и съпругата, да е всичко на максимум, за да изкупя "греховете" от отсъствията си.

-Разкажете за детството си, за пътя си до големите оперни сцени.
-Родителите ми не са музиканти, но майка ми пееше прекрасно. Тя е родена в Шумен, а баща ми - в Гоце Делчев. Баща ми, преди завършването на прогимназия е заминал за Белград, защото сестра му и нейният мъж са избягали по време на Септемврийското въстание през 1923 г. Той там е завършил гимназия и право. Върнал се е в България след завършването си и го изпратили да стажува в Исперих. Майка ми завършва гимназията си в Шумен и курсове за хирургическа медицинска сестра. Отива да си търси работа и в Исперих си намира като секретар на гимназията. Там двамата се запознават, там се влюбват и женят, там се раждам аз.

В ролята на Иродиада от едноименната опера на Масне, Римската опера

Винаги с много ентусиазъм разказвам за Исперих. В това малко градче имаше оркестър от ентусиасти. Помня много добре учителя си по музика, Мичоров. Той дирижираше този оркестър, в който свиреха съдията, полицаи. Правеше се оперетата "Шибил", в която пееше и майка ми, а аз винаги плачех, като убиваха героя... В Исперих започнах да уча цигулка, там идваше на концерти Любен Владигеров, близнакът на Панчо Владигеров. Той помогна на родителите ми да намерят малка цигулка за мен. Баща ми едно време е искал да свири. Неговият баща бил обущар в Гоце Делчев, но имал отношение към музиката. После продължих с уроците по цигулка в Разград.

 -Във възрожденска среда сте расли...
-Да, като говорим за 1952 - 55-а година, а спомените ми и сега са много ярки. Мисля, че това се отрази на цялостното ми развитие после. Пеенето на майка ми ме е запалило да се уча и аз. Но сериозното ми музикално оформяне е в Шумен, където отидохме да живеем в къщата на баба ми. Имахме страхотен хор и оркестър към гимназията и страхотна преподавателка Люба Тютюнджиева. Първите си арии съм изпяла с този училищен оркестър. Още като ученичка станах солистка на хор "Родни звуци" в Шумен.

После записах оперно пеене в Консерваторията. Но майка ми ме води на прослушване, за да разбере дали съм достатъчно гласовита, за да стане това моя професия. Аз бях пълна отличничка и можех всичко друго да запиша. Особено химия, физика, математика - бях много добра в точните науки и кандидатствах едновременно с консерваторията и физика в университета, защото баща ми искаше "нещо по-положително", а не артистка да ставам (Смее се). Но после, като влязох, не ми казаха "Не, няма там!". Подкрепяха ме много и съжалявам, че татко не беше жив вече в най-успешните ми години.

-Кой беше най-големият ви пробив на оперна сцена?
-Може би по време на специализацията в "Ла Скала" . След дипломирането ми в консерваторията отидох във Венеция, където имаше летни музикални курсове към римската академия "Санта Чечилия". Първо трябваше да те прослушат и ако те вземат - дават стипендия. Ама каква стипендия - само безплатни уроци и нещо малко за квартира. Смелостта е присъща на младостта и вероятно съм била почти сигурна, че ще ме вземат, но помня, че тръгнах с някакви смешни 50 долара тогава и с влак...

 
-Райна Кабаиванска също е разказвала как майка й я изпратила с консерви в куфара...
-И аз така тръгнах, но освен с консерви, специално ме изпратиха за кудош с един плик с люти чушки. Аз ям много люто. Смеех се, дали не са ги пратили, за да ми дадат първоначална скорост с лютото (Смее се). Във Венеция ме приеха, заедно с още две българки. Предложиха ми и стипендия за академията "Санта Чечилия" в Рим.

Участвах в едни концерти, които организираше прочут тогава оркестър, дирижиран от ректора на "Санта Чечилия". В Рим беше красиво, но не се учеше много-много. "Долче вита"... Но аз бях отишла да правя кариера, да видя къде съм спрямо другите певци. Отидох на прослушване в центъра за специализация към "Ла Скала" и ме приеха. Но там безплатно се осигуряваха единствено уроци и обяд в менсата.

В ролята на Марина от операта "Борис Годунов" на Мусоргски

-Как се издържахте?
-Трябваше да си търся работа, за да си плащам квартирата. Гледах деца. Имах късмет със семейството, в което попаднах. При тях ме заведе една еврейска пианистка - Бианка Коен, вече жена на възраст, която живееше в Милано, но имаше апартамент във Венеция и ходеше там по време на тези летни музикални ваканции. Госпожата в семейството, където отидох да работя, учеше пеене за удоволствие. Работеше в една от най-големите библиотеки на Милано, а мъжът й беше един от най-големите специалисти на мостови конструкции по магистрали.

Трябваше да се грижа за трите деца. Дъщерята ходеше на балет, единият син свиреше на кларинет, а другият - на барабани. И аз трябваше да водя момичето на балет, да слушам барабаните. Родителите ме уважаваха много, като към човек, отишъл да учи в "Ла Скала".

В Миланската Ла Скала - три оперни диви - Христина Ангелакова, Монсерат Кабайе и Фиоренца Косотто

-Кога почувствахте за пръв път триумф от това, което представяте на сцената?
-Гъделът на успеха и на надеждата, че отивам нагоре, защото аз вече пеех, имах и записи в телевизия RAI Милано (те правеха много големи концерти с големи състави) почувствах, когато бях дубльор на една румънска певица Кортес със страхотна кариера. Пееше в "Едип цар" от Стравински и "Бал с маски" в "Ла Скала", но взе че се разболя, и аз трябваше да я заместя и в двете роли.

Тогава за пръв път почувствах опиянението, макар да не успях изцяло да го изживея заради гоямата доза страх. Не бях прекарала целия репетиционен период, бях много по-притеснена и по-болна от нея (Смее се). Но "Бал с маски" беше с Пласидо Доминго и една много известна турска певица Лейла Генчер. Така че кръщенето ми и първите стъпки на голямата сцена на "Ла Скала" беше с много големи певци.

-Вашите най-любими роли?
-Всяка е любима, особено от централните. При пецосопраните като мен се смята, че Кармен е сред най-любимите роли. Като тръгвах от София, казах на моята професорка от консерваторията Сима Иванова: "Да знаете, като прочетете някъде афиш с моето име в ролята на Кармен, значи съм си реализирала мечтата". После си мислех, колко ограничена мечта съм имала тогава.

В ролята на Сантуца от операта "Селска чест" на Маскани, Софийската опера

зпяла съм всички големи роли - и Азучена в "Трубадур", и Амнерис в "Аида". После "Дон Карлос" на Верди, Прециозила от "Силата на съдбата" от Верди. Бях и Улрика в "Бал с маски". В конкурса в Тревизо за нея взех първа награда за мецосопран, а Гена Димитрова - първа награда за сопрановата роля на Амелия. И тогава наградата, освен някаква дребна сума, беше да играем тези роли в "Ла Скала", така че с Гена заедно дебютирахме.

 -За разлика от други ваши колеги, вие много по-малко сте живели в чужбина?
-Най-дълго, поне десет години, съм живяла в Италия. Сега вече съжалявам безкрайно. Аз бях нещо подобно на невъзвращенка, защото, когато заминах на тези музикални ваканции през 1971-ва, имах виза, но после не се върнах. Докато учех в "Санта Чечилия", после в "Ла Скала", ми продължаваха визите, не съм оставала никога без български паспорт.

Имах късмет, че по това време в посолството ни в Рим съветник по културата беше проф. Атанас Божков, а той ми беше преподавал по история на изкуствата в консерваторията. След като спечелих конкурса за млади оперни певци тук през 1975 г., ми предложиха работа като солист в Софийска опера, носталгията се оказа много силна и се прибрах...

-И сега го отчитате като грешка?
-Полугрешка, защото пък тогава се омъжих и родих дъщеря ми. Иначе, ако бях останала там, липсата на семейство щеше да ми остане като една голяма празнота. Но после, и то най-вече след промените, съжалявах много, защото някак изкуството отиде в девета глуха. Загуби се, замъгли се необходимостта от духовност...
 

-Вие продължавате да работите и да не разчитате само на пенсията си, както много ваши колеги?
-Имам пенсия с инвалидност, която е 339 лева. Но това го казвам не за да се жалвам. За мен работата не е само начин да си плащам това, което всеки трябва да плаща. Държа много да имам средства, за да мога с мои приятелки да изляза на кино и театър, един път седмично ходим на заведение. Животът трябва да се живее с оптимизъм.

-Кога за последно пяхте?
-Гласът ми е добре, но диафрагмата не, това е мускул, който се отпуска, когато не го тренираш, когато не пееш. Отдавна не съм пяла, но си правя майсторски класове, давам уроци на певци, завършили консерваторията.

Публикувано във в. Преса, 12 май 2013 г.