Калин Вельов: Движението е живот

Боряна АНТИМОВА

Калин Вельов е роден на 18 юни 1973 г. в София. Занимава се с музика от 7-годишен в школата по ударни инструменти и солфеж към Двореца на пионерите.

На 10 години е перкусионист в група ”Пим Пам”, ходи и на уроци при корифеите по ударни инструменти - семейство Палиеви. През 1989-90 г. пътува с Детска Филхармония ”Пионер”.

През 1991 г. участва в сформирането на “Акага”. През 1992 г. завършва НМУ ”Л. Пипков” и е приет да следва в НМА ”Панчо Владигеров”.


От 1992 г. е барабанист и перкусионист на “Медикус”, Дони и Момчил, „Форте“, “Нона Йотова бенд”, а през 1998 г. става част от “Ку-Ку бенд”.


От 1999 до 2004 г. учи латино музика в Ротердамската консерватория. От 2004 до 2005 г. преподава ударни инструменти в НМУ „Л.Пипков“.

През 2008 г. излиза съвместният му албум с Нина Николина “Абсент”, а през 2011 г. - първият му самостоятелен албум “2 лица”. През 2007 г. реализира проекта си “Тумбаито” – салса формация, чийто първи албум със същото име излезе на 19 ноември 2013 г. Живее с Диана, двамата имат дъщеря Карина, родена на 1 юни 2012 г.

-Калине, на 19 ноември представихте новия си албум заедно с група “Тумбаито” по нетрадиционен начин – с латино мюзикъл…

-Спектакълът беше различен от всичко, което сме правили досега. Целият концерт беше на фона на мултимедия. Ако отзад се виждаше снимка на улица в Хавана, отпред на сцената тя излизаше реално – с пейка, сергия с цитрусови плодове, бар, ресторантче, хора минаваха с колело, танцьорите влязоха в ролята на актьори.

Извадихме от архива на националната телевизия оригинални видеоклипове от 60-70-те години на Маргрет Николова, Стефан Воронов, Лили Иванова и ги прожектирахме отзад на стената заедно с архивни кадри, които събрахме от Столична библиотека.


Особено вълнуващо беше излизането на 85-годишната Маргрет Николова на сцената…

Толкова светлина и енергия в погледа имаше тази жена, невероятно беше… Хората станаха на крака, а тя се разплака, когато изпълнявахме “Приказка” на Йосиф Цанков.


Заснехме целия концерт за телевизия, предстоят ми 2-3 седмици монтаж и се надявам да бъде излъчен по коледните празници.






"Ропотамо", Маргрет Николова и "Тумбаито":
https://www.youtube.com/watch?v=GD3HeJeuokA



-Какво означава “Тумбаито”?

-Тумбао се нарича основният ритъм в латино музиката, а тумбаито е умалителното. Всичко около групата и албума започна през 2007-ма. Тогава реализирах своя мечта – завърших Консерваторията в Ротердам със специалност латино музика. Свирих с големи имена, с латино банди и имах една мечта - като се прибера в България, да имам такава банда от музиканти, която да свири в стил салса латино. През 2007-ма тази мечта се осъществи.

"Тумбаито"

Събрахме сев състав: Мартин Ташев и Мишо Йосифов (вокал и тромпет), Милен Петров (тропмет), Вили Стоянов (тромбон и вокал), Милен Кукошаров (пиано и вокал), Борис Таслев (бас), Стефан Кожухаров (тимбалес) и аз с конги и вокал. Те всички са големи музиканти, но това, което аз исках, беше да обичат тази музика. Прекарахме дълги месеци в репетиции, в навлизане в същността.

Това е традиционната музика на цял един континент, и както българският фолклор е труден за изпълнение на чужденците, така салса музиката е сложна материя за европейците, защото тръгва от Африка и е музика на етноса. В края на 2007-ма вече стъпихме на сцена, имахме големи изпълнения. Първата авторска песен, която записахме през 2008-ма, беше “Тъмнокосо момиче”, втората – “Ден след ден”, по моя музика и текст.

"Тумбаито"

-Не сте свирили много у нас.

-Да, имахме само няколко концерта в България през годините. Така се случиха нещата в “Тумбаито”, че още от 2008 г. започнаха поредица от концерти с международни имена на латино музиканти, които идваха тук за големи латино фестивали. Първият беше тромбонистът Джими Бош, вторият Франки Моралес и третият Херман Оливера.

Тези концерти ни дадоха допълнително стимул да работим, много енергия и позитивна емоция - това са световни имена и ти излизаш с тях на сцената, репетираш… Благодарение на това и с “Тумбаито” натрупахме един много сериозен репертоар от над 200 латино парчета.

Всеки от тези музиканти има репертоар от по 20-30 песни, които ние трябваше да подготвим, отделно репертоарът на "Тумбаито”, отделно сега албумът с български песни… За 6-7 години може да се каже, че всяка година сме правили по 20-30 парчета, някой път и повече.

-Защо реши да съчетаеш латино с наше ретро?

-Албумът тръгна отначалото с авторски песни, но един приятел ми подхвърли диск с песента “Ропотамо”, записана през 1963 г. Написва я композиторът Атанас Бояджиев, по текст на Радой Ралин и тя разказва за ресторанта “Ропотамо”. Изпята е от Маргрет Николова и става голям хит тогава. Песента е тиражирана в 200-300-хиляден тираж в Русия. Тя носи в себе си като оригинал латино стила, защото тогава са пунтирали ча-ча стила. Ние записахме песента в чисто латино, ча-ча, а после решихме да потърсим и други стари български парчета в този стил.

Намерихме много сладурски стари български хитове от 60-70-80-те години. Някои от тях преобърнахме на 180 градуса изцяло в латино вариант, например “Болката отляво” на Васил Найденов. Направихме “Черно и бяло” на Георги Христов в латино стил, а също и “Приказка” на Йосиф Цанков. Песента “Сбогом, море” от първия албум на Лили Иванова през 1967 г., по музика на Морис Аладжем, направихме в меренге, един доминикански стил. Въобще, заиграхме се и албумът стана много цветен и различен.

В първите години на "Акага", 1992 г.

-Теб дълго време те свързваха с “Акага”…

-Аз съм кръстник на групата, Акага е име на прабългарска жрица, бабата, която е отгледала хан Аспарух. Изрових го от книгата “Сказания и легенди за хан Аспарух”, предложих го на групата и ми отне известно време да ги убеждавам, че е страхотно, защото е с прабългарски корен. Участвах в сформирането на “Акага” и 10 години работих с групата.

-Каква е разликата в стила между “Акага” и “Тумбаито”?

-“Акага” е група, започнала като джаз-рок формация, с фюжън, фънк и латино нюанси, докато “Тумбаито” е изцяло салса във всичките чисти форми на латино стила. Както вече споменах, по време на следването ми в Ротердам свирих в три от най-големите латино групи в Холандия. Така че освен образованието, успях практически да науча нещата от самите латиноси на сцената.

Затова казвам, че когато “Тумбаито” свири салса латино музика, нещата са много чисти и стилни. Разбира се, с групата правим и някои неща с повече поп звучене, навлизаме и в други територии. В репертоара си вкарахме и световни поп диско песни, леко в латино вариант, например “Proud Mary” на Тина Търнър. “Акага” я има във фънки вариант, ние я вкарахме като салса ча-ча. “I Can Get No” на “Ролинг Стоунс” я правим в ча-ча звучене.

-Откога е тази твоя страст по латиното?

-От дете датира желанието ми да свиря на барабани и перкусии. Бях на 6 години, когато обърнах тенджерите и започнах да думкам с вилици и лъжици по тиганите. Бях се побъркал от желание да свиря на барабани. Но началото на любовта ми към латино музиката е свързано отново с “Акага”.

В края на 90-те години бяхме два пъти на Международния джаз фестивал в Монтрьо. При второто ни посещение останахме там една седмица, имахме 3 концерта и през това време успях да отида на уъркшопове и открити сцени. Там за пръв път видях латино група от кубинци, свирещи джаз рок.

Отидох на няколко уъркшопа на големи латино джаз имена, видях кубинския барабанист Хулио Берето. Така латино музиката ме грабна, омагьоса ме и не ме пусна оттогава. Когато се върнах в България, си казах, че трябва да науча повече за тази музика. В България тогава никой нищо не знаеше за нея.

-Как попадна в Ротердам?

-Проучих какви са възможностите да уча в Европа, приеха ме в Щатите в два университета, но беше прекалено далеч и прекалено скъпо образованието, не можех да си го позволя. Затова избрах да остана в Европа, а на континента има две места, където латино образованието е на световно ниво – Париж и Ротердам. За Парижката консерватория знаех предварително, че ми трябва френски, затова избрах холандската, където можех да уча с английски.

В "Пим-Пам"

Не сбърках, защото и в двете страни има много големи латино общности. Веднага влязох в контакт с венецуелски, колумбийски, кубински музиканти. Те ме поканиха да свиря с тях и нещата тръгнаха добре. Успях още от началото да се изхранвам само с музика, което за мен беше почти немислимо като перспектива преди това.

-Животът ти е невероятно динамичен – всеки две години започваш нещо ново…

-Да, такъв съм, много динамичен, и се движих динамично през годините. Група “Пим-пам” беше първата ми професионална изява, бях перкусионист и барабанист. Тогава бях на 10 години и това бяха първите ми турнета из България, първите срещи с камери.

След това, по време на ученето ми в музикалното училище “Любомир Пипков” сформирахме “Акага”.

Бях на 18 и с тази група бяха първите ми професионални изяви. Малко след това група “Медикус” ме поканиха за барабанист и с тях направих турнета. Последваха турнета и с Дони и Момчил, Коцето-Калки...

С "Акага", 1992

С "Медикус", 1994 г.

На турне с Дони и Момчил, 1995 г.

Успоредно с това с “Акага” записахме първите албуми с джаз, рок и фънк, имахме много телевизионни изяви. Тогава “Акага” беше и група на БНТ, затова поехме няколко пъти конкурсите “Мелодия на годината”, фестивала “Златния Орфей” и т.н.

Малко след това започнах с една група, която се казва “Форте”, свиреше кавъри и в нея бяхме с големия пианист Живко Петров. С тази група свирихме 2 години и половина в Скандинавия – Швеция, Дания, Норвегия, Гренландия, Германия. Свирехме по кораби, което беше също много полезно, защото ми даде познания като барабанист и бек вокал. Хубаво беше и, че шлифовах английския си език.

Със Слави в "Ку-ку бенд", 1999 г.

След като се върнах тук, година и половина свирих с “Ку-ку бенд”, Лили Иванова, Нона Йотова, Стоян Захариев… Много интензивни две години, в които обикалях по турнета. След това през 1998 г. заминах да уча в Холандия, по време на 5-годишния ми престой направихме едно турне в Оман, Африка, 3 пъти бях в Индонезия, като направихме 4-месечно турне по всички градове и острови там.

С "Мариана Попова бенд", 2006 г.

Прибрах се в България с амбицията да направя в България мой проект, група, на която аз да съм продуцент, менажер и която да записвам, и това се осъществи с “Тумбаито”. Направих домашно студио вкъщи, което е и репетиционна, за да мога да съм независим и да записвам, когато пожелая.

-Имаш вече и свой лейбъл, кого още продуцираш?

-Издават се албумите, които аз продуцирам и записвам. Това са албумът ми с Нина Николина, моят солов албум, сега с “Тумбаито”. С Нина правим нов проект – “Пендара етно проджект”. Това е съчетание на български чист фолклор с електронна диджейска клубна музика, тоест модерното, комерсиалното, танцувалното в съчетание с българския фолклор.

С Нина Николина

-Попитахме Нина Николина, която също гостува на тази рубрика на “Преса”, дали двамата се ревнувате професионално от другите проекти, заради твоя “Тумбаито” и заради нейния с Берковската духова музика…

-Не, напротив, даже си помагаме. Ние с Нина продължаваме да работим заедно, дори в албума на “Тумбаито” тя записа песен – “Търпение” в дует с Мартин Ташев. Аз много често се съветвам и се допитвам до Нина дали концертът се е получил добре, дали песните са подредени добре. Тя пък ме пита за своя албум… Ние сме като брат и сестра с нея и непрекъснато се чуваме и се допитваме един друг.

-Откъде черпиш тази нескончаема енергия и позитивизъм?

-Така съм се родил – с енергия. Майка ми е бивша спортистка и много енергичен човек. Тя е от Тракия, от село Ценино до Нова Загора, а баща ми - от македонския край, от село Пастра до Рилския манастир. Той е буен мъж и планинар.

Така че съм съчетал тракийска топлина и усмивка с македонска емоция, хъс и енергия. Черпя заряд от природата, обичам да съм на планина, на море, с каяка в язовира, с колело по пътеките. Обичам да спя на палатка, лятото на каравана. Но по природа съм си роден енергичен…

-Ти винаги си толкова широко усмихнат, че някои се чудят, има ли и малко поза в това…

-Няма поза. Много обичам да се смея, да ми разказват вицове. Някой път ми разказват по няколко пъти един и същи виц и аз всеки път се смея на него като на нов. Обичам хората с чувство за хумор, които казват и правят смешки. Това ми е наследство от майка ми, която също много се е смяла като малка. И до ден днешен с нея като се съберем, си пускаме шеги и се забавляваме, и се хилим много…

Гледам позитивно на света, защото живеем кратко време, някои прекалено кратко, не знаем кога ще си отидем. Затова трябва да се наслаждаваш на света и да гледаш позитивно въпреки лошите неща, които се случват около нас.

Възхищавам се на хора като Маргрет Николова, която е на 85 и продължава да е слънчев човек. Тези позитивни емоции са я задържали толкова време да е жива и здрава, да може да излезе на сцената на 85 и да изпее “Ропотамо”, а хората да станат на крака.

-Казвали ли са ти, че си като слънчев оазис сред мрака на омразата и отчаянието?

-Аз също имам позиция и своите критични негативни коментари към управляващи и отделни личности. Мога да се изказвам също много остро, но само по злободневни теми. Когато се видя с дъщеря си и тя ми се усмихне, или когато отида на репетиция с музикантите и започнем да свирим, или заминем за някъде, ставам пак весел.

Обкръжен съм от смешни и забавни хора. В последно време няколко пъти пътуваме до Румъния за международни фестивали, пътят дотам е 10-12 часа, и всички заедно сме в един автобус… Ама това е такъв хилеж непрекъснато, такива глупости се говорят… Няма как това да не те погълне. Музикантите сме такива.

-Някои артисти обаче се вземат много насериозно, не мислиш ли?

-Е, да, сега им се радвам много на участниците в риалити форматите.Те се вземат много насериозно… То са едни приказки, едни коментарииии…

-Ти си минал през какво ли не, и като образование, и като реализация, а си винаги естествен и дружелюбен…

-Може би именно защото съм минал много, съм такъв. Нали знаеш, колкото по-нагоре отиваш, колкото по-голям ставаш, толкова повече осъзнаваш колко си малък всъщност. Аз съм общувал със световни, големи имена, и всички те се държат толкова естествено… Навлязъл съм много надълбоко в латино музиката  и знам, че съм много малък, сравнен с големите световни величини.

Dance Parade, 2003 г.

Трябва да посветиш един човешки живот, за да стигнеш до дълбините на нещата. Същото е и в българската народна музика, в етно музиката, в класиката. Трябва ти цял един живот… Бъдещето вече е на тесните специалисти.

Минаха времената, когато един човек можеше да си поправи в неделя колата, пералнята и котлона, и да може и да пее хубаво, и да свири на инструмент… Светът толкова се специализира, че ти сега, за да можеш да оправяш модерните коли, трябва да изкараш специален курс и образование, защото те са вече много сложни.

Калин и Диана

С Диана на мотор из Турция, 2011

-Като крачиш с такива широки бързи крачки през живота, половинката ти Диана сигурно трябва да тича след теб?

-Да, не й е лесно, но пък в момента имаме това малко същество Карина, което отнема цялото й време и внимание. През деня тя се грижи за дъщеря ни, вечер аз се опитвам, преди да заспи Карина, да стигна до вкъщи навреме, за да мога да си поиграя с нея поне един час. Събота и неделя гледаме да прекараме повече време тримата. Сега като падне сняг, отиваме на ски, на планина.

-Миналото лято сте водили едномесечната Карина на къмпинг?

-Да, това лято прекарахме с нея два месеца на палатка, а миналото лято тя беше на 40 дена бебенце и си взехме каравана. Гледаме да сме максимално време заедно, но истината е, че музикантите прекарват доста време в студио. Ние сме погълнати от това, което правим, и проблемът не е само във времето, а във вниманието…

-Как тази млада жена понася това?

-Трудно… Мисля, че половинките на хората на изкуството трябва философски да преглътнат и приемат това, че винаги ще има и някой друг или нещо друго в съзнанието на човека до тях, което ще му поглъща вниманието.

Няма как да имаш стабилна връзка с някого, ако той не може да ме разбере, че ще се прибера тая нощ в 12 или в 1, защото ми е дошло вдъхновение и съм останал в студиото до късно, за да “сложа” това вдъхновение на пианото, за да запиша песен; ако не може да разбере, че ще се приберем в 3 през нощта, защото сме свирили…

Като слезеш от сцената, не можеш веднага да си легнеш. Адреналинът в теб е толкова силен, че оставаш с музикантите да си говориш за разни неща… Диана е завършила моден дизайн. Между другото, тя подготви графичния дизайн на албума на “Тумбаито”, за което сме много горди, получи се страхотно.

-Къде намери тази търпелива и отдадена на теб жена?

-Набързо и случайно се намерихме. Ние сме сравнително отскоро заедно, така че времето ще покаже дали и колко ще оцелеем като двойка. Надявам се да е завинаги, разбира се.

-При толкова много проекти в главата, за какво не ти стига време?

-Искаше ми се денят да е не 24, а 36 часа. Аз съм зодия Близнаци и природата ми е такава, че опитвам от всичко по малко, от всичко по нещо, не може да ме ограничиш.

Ако свиря само на барабани – доскучава ми; ако само латино музика правя – също. Трябва всичко при мен да е динамично, да правя различни неща, които са ми интересни.

Имам нужда и да композирам, и да продуцирам; имам нужда и да пея, и да свиря. Затова гледам да захапя от всичко.

Не мога във всичко да навляза надълбоко. Не мога да бъда страхотният техничен певец, или само виртуозът барабанист, защото не съм се отдал само на това.

Но за мен удоволствието е в разнообразието. Такъв съм.

-Обичаш скоростите, моторът и джипът само хоби ли са?

-Джипът ми трябва, за да ходя по планините и да усещам офроуд изпитанията – нещо, което също много ми харесва. Имам голям мотор, с който правим с Диана обиколки през лятото. Ходим до Турция, Румъния, Гърция. Имам малък скутер, който ми е за града. Тук съм изключително мобилен и съм на скутер дори и през зимата.

Сложил съм му зимни гуми и едни специални плащове, които покриват тялото ми, слюда отпред, стъкло, което да ме пази, мембрани, истории… Само и само да го карам целогодишно, както го правят хората в Северна Италия, Швейцария, Германия. За българската култура това е непонятно, защото не сме израсли с това и не сме го виждали, докато сме растели по улиците.

Каякът е от няколко години голямата ми страст. Изключително удоволствие ми доставя да съм например в Родопите, на Голям Беглик или на някоя широка поляна, или в някоя голяма река и да съм сред природата с каяка. Карина също я качихме това лято на каяка.

-Остава и да е музикална…

-Според мен ще е, защото майка й пее много чисто, аз съм музикален по призвание или по образование, все едно.

Но със сигурност ще вкарам Карина и в тази моя любов към природата и към спорта. Аз мисля, че това е неизбежно. Качих я да я повозя за малко на скутера, на каяка лятото, пуснахме я във водата да плува…

Спортът, движението са много важни. Движението е живот.


Публикувано във в. "Преса", 1 декември 2013 г.

Митарствата на Калин по света в снимки:

Норвегия, Берген, 1995

Гренландия, 1996

Амстердам, 2003

Калин-авиатор, 2011

Бали, 2002

Бали, 2005

На частен остров в Индонезия

Емил Чолаков: Една усмивка винаги сгрява сърцето

Сн. pressadaily.bg

Боряна АНТИМОВА


Емил Чолаков е роден в Гоце Делчев на 12 май 1975 г. в семейството на Тома Чолаков, учител по биология, и Диляна Чолакова - медицинска сестра.

През 1998 г. завършва физическия факултет на СУ "Климент Охридски" със специалност "Метеорология и Геофизика".

Работи като гимназиален учител по физика в родния си град. През 2003 г. идва в София, за да заеме току-що отворило се докторско място в университета. 

Скоро след това разбира, че в bTV търсят експерти в неговата сфера. Предлагат му да води и метеорологичната прогноза по bTV.

През декември 2010 г. двамата с фолкпевицата Бони печелят благотворителния конкурс "Великолепната шесторка" по bTV. Живее с приятелката си Красимира, с която имат дъщеря Ема на 7 години.


-Емо, ти си най-популярният синоптик у нас, как успя да станеш любимец на зрителите от баба до бебe?

-От баба до бебе… Добре звучи, но е нормално едни да ме харесват, други не. Нека не идеализираме нещата чак толкова. Не съм по-любим от колегите ми, всички са много симпатични и големи професионалисти.






-Е да, но превърна прогнозната емисия “Времето” в една от най-гледаните, без да си красавица с перфектни мерки, каквато тенденция има в тв ефира.

-Надявам се да е така. Но хората винаги са се интересували от времето. Спомням си, че като малък залепвах пред телевизора, когато се появяха Любка Кумчева или Минчо Празников. Още тогава следях на черно-белия екран какво се случва с времето, беше ми интересно.

-Понякога натежава ли ти всенародната любов, това, че те спират по улиците?

-Не, защо да ми тежи. Щастлив съм и спокоен, че всички ме срещат с усмивка. Спират ме непрекъснато по улицата, но дори и само да ти се усмихнат и да те поздравят с добро чувство, ти е достатъчно.

В такива моменти си мисля, че май наистина съм успял да накарам хората да се усмихват – това, което непрекъснато се опитвам да правя в работата си. (В това време пред кафето на bTV минава жена и го поздравява, а той грейва) Ето, виж, много е готино така. Иначе страня от суетата, това винаги пречи.

-Във Фейсбук къде нашега, къде насериозно са те издигнали в ранг жив класик, цитират те, обсъждат те, а в “Уикицитат” има 20 страници с твои каламбури.

-За мен класиците са Любка Кумчева и Минчо Празников. А колкото до моите шеги в ефир, достатъчно са ни намръщените физиономии навсякъде, една усмивка винаги сгрява сърцето.

-Казвали ли са ти някога, че си извънземно заради позитивизма ти, който според някои граничи с наивитет?

-Да, срещал съм го някъде написано, но беше казано по-скоро с добри чувства.

Подобни шегички често грейват в профила му във Фейсбук

-Засягат ли те подобни закачки?

-Не, защото съм наясно, че никой и нищо не може да се приеме еднозначно. Няма как да се харесвам на всички. Ако това се случи, значи има нещо много гнило и нездраво.

-Други пък спорят, дали всички шеги в прогнозата ти са импровизация.

-Всичко е добре отрепетирана импровизация. Но постоянно нещо ми хрумва. Ние сме така потопени във времето, че няма отърване. То е неделима част от нас.

-Имаш ли си тефтерче до леглото да записваш хрумките, които ти идват нощем?

-Не, и понякога губя интересни идеи и ме е яд, че не съм ги записал веднага. Но постоянно нещо ми се ражда в главата, нормално, не можеш да излезеш от времето.

Емо (в средата) в "Шоуто на Слави"

-Как точно се създава една такава прогноза?

-Естествено, вземам актуалната прогноза, като я пречупвам през моя си шантав начин. Сам си пиша текста за аутокюто с моята емоция, с моите думи. В няколкото емисии през деня пак импровизирам, гледам да вмъквам по нещо ново, да не са едни и същи.

-Не са ли те съветвали да пробваш да пишеш поезия, проза?

-Не съм пробвал, но моят колега Боби Лазаров ме посъветва да пиша книги, нещо научно-популярно, забавно. Но ако един ден ми дойде музата да пиша, със сигурност ще е нещо за времето.

-Ти прие с усмивка “Златния скункс” на “Господари на ефира”…

-Да, заради гафа - пуснаха запис на прогнозата отпреди доста време и се получи комично – говорех едно, а се виждаше друго. Приех го с чувство за хумор.

-Случвало ли ти се е някой да ти се кара, че не си познал, както едно време правеха с Минчо Празников?

-Грешки стават, но колкото и да се оправдаваш, в тая професия няма как да не подведеш някого, макар и рядко, както е при нас, слава Богу. Не ми се е случвало да ми се карат, а да ме майтапят. Особено приятелите и хората от обкръжението ми в квартала се шегуват: “Пак не познахте, какво става сега, какъв е тоя дъжд?” и това е нарицателно за професията.

С Бони във "Великолепната шесторка"

-Ноември мина под знака на циганското лято, пък разни хора се опитват да ни плашат с люта зима…

-Да, такива прогнози заляха интернет и разни медии, дори с конкретни дати. Жалкото е, че цитират БАН, а колегите нямат никакъв пръст в тая прогноза. Да цитираш доказали се професионалисти е много тъжно и жалко и не би се случило в нито една нормална държава. Те сочат някаква конкретна дата, на която щяло да се събори небето, да ни затрупа 5 метра сняг и температурите да падат до минус 30 градуса. И това – за след 10 дни, а на всеки уважаващ себе си професионалист му е ясно, че не може да се даде такава прогноза.

Повтарям непрекъснато на хората, че сравнително точна прогноза може да се даде за седмица. В рамките на 7 дни може да кажем какви ще са температурите, плюс-минус 1-2 градуса, а също и каква е вероятността да вали. Така че ако някой ти говори отсега за тежка зима, просто не му вярвай.

С Бони на сцената

-Ти беше един от най-емоционалните и артистични участници във второто издание на шоуто “Великолепната шесторка”, и победи заедно с певицата Бони. Не ти ли предложиха роля в сериал?

-Бих се пробвал с удоволствие в сериал, но засега нямам такива предложения.

-Беше ли възпитаван строго като малък?

-Не-не, нашите са душици, особено баща ми. Той е толкова благ човек, че няма накъде повече. Е, имал съм си вечерните часове и възпитанието, не съм бил някакъв разпуснат младеж без контрол, но никога вкъщи не е имало диктат.

Във "Великолепната шесторка"

-Кога заобича физиката?

-От самото начало ми стана любим предмет. Отдаваше ми се и ми беше интересно, затова следвах физика.

-Беше ли любим учител, когато преподаваше в Гоце Делчев?

-Да, колкото и нескромно да звучи… Фактът, че си поддържам още близки отношения с някои бивши ученици, че си пишем и се виждаме, е достатъчно красноречив.

Емо на 18 и с коса, 1993 г.

-Запали ли някого да следва по твоята специалност?

-Не, пък и не съм се опитвал много, защото да учиш физика в днешно време в България е обречена кауза… Съжалявам, че го казвам, и то с огромна болка, но хората, които завършват това, даже вече не се и опитват да ги задържат тук. Хората, които имат таланта и ги влече тази наука, масово отиват в чужбина, и това е най-разумното нещо, което могат да направят в момента, за съжаление.

-Твоята история е като на Пепеляшка, в мъжки вариант: учител по физика от малко градче идва в София за докторантура и стига до водещ в bTV.

-Още не съм я завършил тая докторантура и много ме е срам… Все не ми остава време, но е в процес на завършване.

-Каква е темата на изследването ти?

-Най-просто казано - разпространението на замърсители в атмосферата. Изследваме какво се случва с тях, след като бъдат избълвани над нас. Избрах тази тема, защото е много актуална, нещо много еко, интересно и полезно.

-Как попадна в bTV?

-Случайно, при мен все така става, както вече споменах, не ги мисля много нещата занапред. Просто имаше възможност да работя в метеорологичния отдел на bTV, без никаква идея, че някога ще представям времето.

-Мислил ли си за кариера в чужбина?

-Никога не ми е минавало през акъла да се махна оттук, колкото и тежко да е положението в момента - да го докараме дотам, че да даваме съвети и на собствените си деца да се махат оттук… Не мога да си представя живота без социалната среда тук. Аз съм човек, който не може да вирее сам.

Не мога да си представя да си оставя например приятелите от детинство, с които продължаваме да се виждаме. И седмица няма да оцелея без близките ми хора. Не си представям живота само от работа – вкъщи и да няма с кого да се видиш, да си споделиш нещо, да се посмееш, да се позабавляваш.

На фотосесия за благотворителен албумис

-А някога искал ли си да работиш нещо друго?

-Бих продължил с удоволствие да работя като учител, много ми беше приятно. Но както вече споменах, не кроя планове. Ако перефразирам Джон Ленън, колкото повече правим планове за бъдещето, толкова повече пропускаме днес.

-Имал си странни хобита в миналото, като бродиране на гоблени…

-Отдавна не се занимавам с това. Сега дъщеря ми е основното ми хоби. Ако катеренето по планините може да се нарече хоби, това е, което обичам. Обожавам пътуването, а също и да плувам. Обичам много да ходя, от телевизията се прибирам пеша вкъщи. Обичам също четенето на книги. Не мога и без музика.

Емо на екскурзия в Лондон

-Кръстили са те на Емил Димитров, но ти май си оставаш верен фен на “Металика”?

-Много обичам и харесвам Емил Димитров, като всеки българин, но иначе съм си заклет рокаджия, слушам хеви-метъл - “Металика” и “Айрън Мейдън”.

-Какво четеш?

-Имам си любими автори и книги, те са ми топ за целия живот, като Дъглас Адамс с “Пътеводител на галактическия стопаджия” и всички неща, които е написал. На едно ниво с него слагам “Мечо Пух”. Иначе обичам много фентъзи. През лятото за два месеца изчетох петте книги от поредицата “Песен за огън и лед” на Джордж Р. Р. Мартин, които са по 1000 страници едната, ама така ми се усладиха…

Емо с половинката си Краси

-За твоята половинка Краси пишеше нещо много смешно – че си й “стъпил на врата” и като лют македонец държиш ти да ги господарят вкъщи…

-Тия неща сега ги научавам… Имаш ли идея откъде може да дойде това в главата на някого? Те хората го четат без да се замислят и си казват: “Ахаа, див македонец”.

-Има ли нещо вярно в това, че вкъщи не си толкова мил и усмихнат, а намръщен и раздразнителен?

-Не съм намръщен, естествено. Не е възможно човек да слага две противоположни маски и да не му проличи. Трябва да си някакъв гениален актьор, за да се преобразяваш така. Мисля, че и вкъщи, и пред камерата съм много себе си.

Емо и Ема

-Пазиш ли Краси от публичността?

-По-скоро тя сама се пази. Аз съм обичащ свободата човек и не бих наложил на някого свое решение.

-Затова ли решихте да живеете на свободни начала?

-Не, ние живеем от 13 години вече заедно и никога не сме имали и идея да подписваме.

-Помагаш ли на първокласничката Ема?

-О, страшна еуфория е с нея! Пишем главни и малки букви, упражняваме се с цифрите. Ема с часове разказва какво са правили в училище, ама всичко, от игрите на двора до това, какво са рисували и писали… Направо изгаря от желание да научи, да попие всичко… Много се надявам и за в бъдеще да се запази у нея този ентусиазъм и еуфория по отношение на училището. С Ема винаги има какво да се прави – да си играем, да четем нещо.

-Как ти понася ранното ставане?

-Ти познаваш ли някой, който е свикнал да става в 5 часа? (В това време поредната минувачка казва на Емо, че й е приятно дори да чуе лоша прогноза, казана от него). Но виж, ето заради тези хора си заслужава ранното ставане. Пък и е много приятно да даваш хубав старт на един уморен и недоспал човек, притеснен, че не знае какво го чака през деня. Представяш ли си, става сънен и намръщен, а ти го караш да се усмихне. Е, някои коментират: “Тоя Емо пак е прекалил с кафето”, а други просто ще се усмихнат.

-Като един хубав контрапункт на омразата, противопоставянето и разделението по улиците…

-Ама не може всичко да е толкова черно и безнадеждно, все някой отнякъде трябва да дава някаква надежда, някаква светлинка в тунела, макар и мъничка. Представяш ли си какво ще стане, ако всички се лутнем в тая посока и загубим светличкото, свежото, хубавото около нас, което не е изчезнало?

Птичките, тревичките… Винаги може да намериш нещо, което да те усмихне. Пък и ти да усмихнеш някого с една добра дума или жест… Защо на хората им е толкова трудно да го правят?

С Бони и Ани Салич

-Според някои специалисти обаче прекаленият позитивизъм бил вреден, откъсвал те от реалността…

-Къде го видя тоя позитивизъм? Нито една крайност не е полезна, но като сме изпаднали в такава дупка, все някой трябва и малко да прекали с позитивизма. Аз не живея в друг свят, виждам какво става. Ако хората не виждат смисъл и перспектива, защо ще скачат по площадите, защо изобщо се прави каквото и да е?

Не мисля, че съм изпаднал в някакъв краен оптимизъм. Просто насочвам хората към хубавите неща, защото тях сякаш е по-трудно да забележиш, отколкото лошите. Знаеш, и в метеорологията е така: след най-голямата буря и след най-проливния дъжд изгрява слънце.

-За какво мечтаеш?

-За нищо по-специално. Нали казват, че човек е толкова голям, колкото се големи мечтите му, но какво по-голямо от това, ти и хората около теб да сте живи и здрави.

Другата ми мечта е да имам още едно дете, все едно дали ще е момиче или момче. Няма по-смислено и истинско нещо в тоя живот. Всичко друго е суета. Вкарваме се в някакви филми, впускаме се в някакви планове и трагедии, вземаме се прекалено насериозно и не ни остава време да обърнем внимание на най-ценното, което имаме до себе си – децата.


Публикувано във в. "Преса", 24 ноември 2013 г.