“Гонкур” с дъх на Холокоста и Америка

(Една много любопитна история за наградите "Гонкур" през 2006 г., за сп. "Лидер")

Тазгодишната суматоха около най-престижната френска награда за литература беше белязана със сензация – американски пробив в сърцето на шовинистичен Париж

Боряна АНТИМОВА

С връчването на най-престижната награда – “Гонкур” – във Франция приключи сезонът на литературните премии. Тази година символичната сума от 10 евро получи американецът Джонатан Лител за романа си “Добронамерените” (“Les Bienveillantes”). Седем от десетте членове на журито гласуваха за родения в Ню Йорк и живеещ в Барселона писател. А две седмици преди “Гонкур” той бе удостоен и с голямата награда на Френската академия – 7500 евро.

Сензацията

Такова нещо досега не се е случвало във Франция, известна със стигащия до крайност шовинизъм: разрпродажби в огромен тираж, Френската академия, “Гонкур”… И всичко това – за един американец, който пише на френски… Веднага след обявяването на наградите в. “Фигаро” дори предлага на Джонатан Лител да се даде френско гражданство. “Та той би едва ли не всички рекорди!”, тръби всекидневникът. През първите два месеца след излизането на романа са продадени 300 000 екземпляра, а след “Гонкур” експертите предвиждат двойно по-големи продажби.

Във Франция изборът на академиците от “Гонкур” беше окачествен като световна литературна сензация на годината, а издатели в САЩ, Германия и Италия се надпреварват да закупят правата за превод срещу над милион и половина евро. Състоя се и аукцион за въпросните права, чиято крайна цена се пази в тайна. Освен това “Добронамерените” стана сензацията на последния книжен пазар във Франкфурт…


Какво толкова му е сензационното на романа? С внушителните си 903 страници – достойни за епос, написаният от първо лице роман представлява разказ на полковника от СС Максимилиан Ауе, префинен немски интеректуалец с великолепно образование и влечение към литературата, но принуден да облече есесовски мундир.

След войната Ауе живее във Франция. Той разказва за жестокостите на немците на Източния фронт, но е твърдо убеден, че като участник в тях “няма за какво да се оправдава”. Ауе отива твърде далече в своя декаданс – пробва хомосексуализъм, садо-мазохизъм и дори кръвосмешение със сестра си. Докато стига до върха на своето падение – да издевателства над евреи в Аушвиц.

Роден от германец и французойка, героят на Лител завършва прогимназия и колеж във Франция. После семейството му се прехвърля в Германия, където вече властват нацистите. Втората световна война запраща есесовеца в Украйна, после в Сталинград и накрая в лагера Аушвиц. Подобно на Форест Гъмп от едноименния филм Ауе среща исторически фигури като Адолф Айхман и Рудолф Хес, а във финалните страници на книгата – и Хитлер.

Вдъхновението – от Зоя Космодемянская

За написването на своя роман-сензация Лител казва, че е инспириран от снимка на Зоя Космодемянская и на съветски партизани, убити от нацистите. Друг път обяснява, че идеята се оформя окончателно през 1989 г., когато гледа документален филм за Холокоста. “Исках да разбера как се е стигнало до масовите убийства – казва писателят. – Германците не са били някакви чудовища, в по-голямата си част трябва да са били съвсем нормални хора. Исках да проумея как се е стигнало дотам, че стотици хиляди между тези нормални хора да участват в масовите избивания, мъчения и унижения на други хора.” Разследванията на Лител за книгата започват през 2002 г., а първият вариант е написан само да 112 дни.

След окончателната редакция Лител дава за всеки случай ръкописа на агента на баща си – известния журналист и автор на криминалета Робърт Литъл. Андрю Нъмбърг предлага ръкописа в пет френски издателства, но под псехводина Жан Пети. Такова е желанието на Лител, за да не свързват името му с това на популярния му баща. Издателство “Галимар” предплаща за “Добронамерените” 30 000 евро и това лято го пуска в първоначален тираж 12 000 копия.

Реакцията на френските критици е светкавична – техният ентусиазиран коментар сравнява романа с “Война и мир” на Лев Толстой и с други епични творби.
Това е едва вторият роман на Джон Лител. Първата му книга – “Bad Voltage: A Fantasy in 4/4” е написана в стил “киберпънк” през 1989 г. И вече е бестселър. Главният герой в нея – умопобърканият Линкс, живее във футуристична версия на Парижките катакомби. Любопитното е, че съветската нишка присъства и в друга публикация на Лител – интелигентно написан очерк за КГБ в бившия СССР.

Авторът на необикновената книга има необикновен живот. Роден е на 10 октомври 1967 г. в Ню Йорк, ходи на училище във Франция, през 1989 г. завършва литературознание с бакалавърска степен в Йейлския университет. От 1994 до 2001 г. работи като сътрудник на хуманитарната организация “Акция срещу глада” в Босна, Руанда, Афганистан, Чечня. Впрочем самият автор на епоса за издевателствата над евреите е от род на евреи, емигрирали от Полша в САЩ в края на XIX в.

Джонатан Лител е русокос, слаб и сдържан – поне така го описват в печата. След няколко интервюта през август обаче писателят обяви, че иска да го оставят на мира и вече няма да дава изявления пред медиите. “Ню Йорк таймс” пише, че “никак не му понася циркаджийската суетня около честването на “Гонкур”. Самият Лител не благоволи да прелети от Барселона, за да получи лично приза си. Издателят му Антоан Галимар (чието издателство “Gallimard” реализира книгата) увери съотечествениците си, че “господин Лител просто не обича шумотевиците около скромната му личност и предпочита за него да говорят творбите му”.

Кратка история на наградите “Гонкур”

През 1870 г. след преждевременната смърт на Жул Гонкур брат му Едмон решава да увековечи паметта му и основава литературно сдружение. По-късно то е преименувано на “Академия Гонкур”, напук на Френската академия, която в различни периоди от съществуването си отказва да приеме в списъка на безсмъртните такива гиганти на френската литература като Бодлер, Балзак, Флобер, Мопасан и Зола.

Два дни след смъртта на втория брат – Едмон Гонкур, през 1896 г. нотариусът чете завещанието му, според което парите в сметката на знаменитите братя трябва да бъдат преведени като капитал за учредяване на награда на тяхно име. За изпълнител на предсмъртната воля е определен Алфонс Доде. В завещанието си Едмон Гонкур мъдро и предвидливо подчертава, че парите са предназначени “не за награждаване на авторите, а за осигуряване дейността на академията за вечни времена”. Фактът, че днес “Гонкур” е най-престижната френска литературна награда, потвърждава колко мъдър и предвидлив е бил Едмон.

Публикувано в сп. “Лидер”, 11 декември 2006 г.
Снимки: The New York Times

Мениджмънт в храма на Мелпомена

Театрите не трябва да разчитат само на ограниченото финансиране от републиканския и общинските бюджети

Боряна АНТИМОВА

(Статията е писана в края на 2006 г., но е актуална и днес...)
На 3 януари 2007 г., още преди да са отзвучали фанфарите по повод влизането на България в Европейския съюз, Народният театър ще отбележи 100 години от откриването на сградата си. “Окъпана” и със светеща на слънцето позлата, днес тя радва окото на минувачи и публика – резултат от неколкомесечен грандиозен ремонт.

Консервационно-реставрационните работи започнаха в началото на годината. Централната фасада беше цялостно обновена през лятото за 57 дни. Първата реставрация – на фигури, орнаменти и позлата, завърши в края на септември, а в началото на октомври започна ремонтът на южната фасада, приключил преди дни. Общо около 300 000 лв. се вложиха за излъскването на тези две най-представителни фасади, съставящи облика на един от символите на София.

Отговорен както за ремонта на Народния театър, така и за финансовата му стабилност като национална институция е главният секретар инж. Стефан Велев, едно от известните имена в българската журналистика от 70-те години на миналия век насам. Бившият генерален директор на “София-прес” признава, че в основата на успехите му като мениджър стоят добрите контакти. Не желае “да виси само на врата на Министерството на културата”, затова не спира да чука по разни врати за спонсорства и дарения, движен от библейската максима “искай и ще ти се даде”.

Как се кърпят бюджетни дупки

Така е в Народния. Но какво е положението в другите театри? Осъзнали ли са техните ръководители, че позицията “никой не дава пет пари за изкуството” няма да закърпи дупките в бюджета? Че държавата не може да реши всички проблеми на театъра? Че за да просперира българският театър и след присъединяването на страната към ЕС, повече от всякога на директорите му ще са нужни инициативност, предприемчивост, настойчивост, перфектно планиране, реинвестиране, маркетинг, реклама, пиар? Все неща, добре познати в цивилизования свят, където отдавна са осъзнали, че за театъра мениджмънт не е мръсна дума, а задължително условие изкуството да вирее и да се развива добре. Което в никакъв случай не означава комерсиализация, компромиси с подбора на заглавия, артисти и режисьори.

След голямата криза през 90-те в последните години облаците над храмовете на Мелпомена се разсейват. Повечето столични и водещи провинциални театри имат сключени договори за смесено финансиране. Което означава, че заплатите се осигуряват от Министерството на културата, а за поддръжката на сградите, режийните и постановъчните разходи и т.н. се отчисляват средства от общините – конкретизирани като годишна сума. Някои кметове са по-благоразположени към нуждите на градския театър, други упорито отказват да се обвържат или просто заделят смешно малки суми.

Допълнителното финансиране идва от продажбата на билети, от спонсорства, дарения и включване в програми по линия на ЕС и ООН. При това трето перо вече се откроява ножицата в класата и мениджърските умения на ръководителите. Някои съумяват да отделят средства и за реинвестиране и подобряване на материалната база, за по-добро комплектоване на творческите екипи. Други просто се примиряват с по-тесните рамки и застоя.

Опитът на провинциалните театри

“Проблемът в българските театри не е в недостига на средства, а в тяхното неправилно изразходване. Добрият мениджър е едновременно реалист, преследващ ясни, краткосрочни цели, и идеалист, постоянно търсещ посоката в дългосрочен план” – така обяснява формулата за успеха си Боил Банов, директор на Драматично-куклен театър “ Иван Димов” в Хасково, първенец по приходи сред извънстоличните театри за първото полугодие.

В “люлката на българския театър” – Шумен се работи по същата схема на финансиране. Директорът на Драматично-куклен театър “Васил Друмев” – Рада Спасова, обаче отдавна е осъзнала, че успехът започва от… “отглеждането” на публиката – възпитанието на пиетет към сценичното изкуство от детската градина през училището и университета. В Шумен се инвестира основно в човешки ресурси, реклама и нова техника (която от тази година е осигурена чрез реинвестиране – от печалбата от билетите). За престижа на театъра “работи” и фестивалът “Нова българска драма”, за чието връщане екипът се бори цели 15 години.

В драматичен театър “Адриана Будевска” – Бургас проблемът с “отглеждането” на публиката не стои на дневен ред, тъй като градът открай време се слави с феноменалната си публика, благоразположена не само към театъра, но и към всички културни прояви в града. Само 180 000 лв. През тази година са отчисленията от общинската хазна за храма на изкуството, споделя със задоволство директорът Борислав Чакринов. Което е една трета от парите влезли в театралната хазна. Другата трета е от министерството. Още толкова средства идват от продажбата на билети, чиито по-високи цени в сравнение с други градове се приемат като нещо нормално. Спонсорствата и даренията от местни и дори не бургаски фирми също се приемат като нещо нормално, но за тях директорът здраво е поработил.

Красимира Филипова, шеф на дирекция “Театър, цирково и вариететно изкуство” в Министерството на културата и дългогодишен директор на Плевенския театър, е запозната в детайли с проблемите на всеки столичен и извънстоличен театър. Заедно с министър Стефан Данаилов тя обикаля всички общини, за да убеждава кметовете да отчислят суми за театрите си – по споменатите вече договори за смесено финансиране.

Художествен одит

Но как се разпределят крайно недостатъчните средства за театър при положение, че и тази година Народното събрание гласува отчисленията за културата да са 0,6% от БВП? Трудно, признава г-жа Филипова, но поне заплатите са осигурени. Оказва са обаче, че тази осигуреност “да си на щат” приспива инициативността на някои ръководители на театри. На всичкото отгоре министерството “има право да осигури парите за заплати, както и да настоява пред общинските ръководства за допълнително финансиране, но няма право да се меси как се изразходват те”. Парадокс, който дамата е на път да разреши.

Ръководителите на театри са защитени от Закона за закрила и развитие на културата, поставящ ги в много благоприятна ситуация – да бъдат еднолични разпоредители на целия бюджет на театъра. “А кой ще контролира как се изразходват парите на данъкоплатците?” – пита Филипова. И отскоро се е заела с разработката на така наречения художествен одит. За да се реализира той, министерството трябва да наеме независими експерти, на които да плати и да ги прати навсякъде на проверка.

Проблемите в българските театри са много и разнопосочни, но като че ли основен си остава управленският. Повечето директори, назначени с конкурс от министерството, са артисти. Или поне хора с хуманитарно образование – такива са изискванията на ведомството. Всяка година по линия на ФАР и други международни организации за тях се осигуряват курсове по мениджмънт.

 Но в крайна сметка нещата опират до личните качества и умения. Умният директор, когато прецени, че е силен в художествената част, но са му чужди неща като планиране, управление и преразпределение на средства, си назначава за свой заместник мениджър. Защото осъзнава, че театърът е също бизнес, макар и специфичен – с изкуство. Други директори прости си кротуват уютно в рамките на осигурените заплати и общински срудства…

Публикувано в сп. “Лидер”, 4 декември 2006 г.