Моите коментари: "Моето момче"

Трогателното есе на Милена Шаркова, вдовицата на загиналия в Лясковец спецполицай Емил Шарков, в предаването „120 минути” по bTV, 29 март 2014 г.

Живеем в болни времена. Времена лишени от ценности, в които думи като и чест и доблест са лишени от смисъл. Децата ни растат в отровната среда на криминални хроники, скандали с политици, злоба, завист, измами и лъжи. Добрите хора и дела остават скрити от чернилката на ежедневието.

Имах привилегията или благословията на Господ да извървя половината си жизнен път до сега с един от тези добри хора, който въпреки всичко сиво около нас, не се отказа да разпръсква положителното си отношение към живота. Моето момче имаше вродено чувство за справедливост и баланс и отстояваше докрай правотата си. Поддържаше стриктна морална хигиена и не правеше компромиси с разбиранията си за живота.

В никакъв случай не искам да изпадам в патос и да го идеализирам. Знам правилото, че за мъртвите хора се говори или добро или нищо, но аз разказвам всичко това с чистата съвест, че всеки един от близките, приятелите или дори бегло познатите на Емо хора, ще потвърдят думите ми.

Мечтата на Емо беше да стане барета, бях до него и го подкрепях през цялото време докато се готвеше да покрие входящите нормативи преди 16 години. Беше много щастлив, че го приеха. Мина през тежък за физиката си период на подготовки и тренировки, който направи желязна и психиката му. Щастливи са хората, които имат възможност да работят точно това което искат.
Да бъде спецполицай беше призвание за Емо. Той беше роден за това. Действащите барети са като професионалните спортисти – непрекъснати тренировки, каляване на волята и желязна дисциплина. Този ред се пренася и в живота.

Започна работа в отряда в едни мътни времена, в които границата между добро и лошо беше много тънка, почти невидима. Но той винаги я виждаше като светеща сигнална лампа. Никога не се изкуши да мине от другата страна, въпреки че изкушенията бяха големи, особено за младо семейство като нас, които сами си създавахме нашия семеен свят, без да разчитаме на никой, без собствен дом или финансов резерв.

Споделях възгледите му и никога не съм го карала да се отказва или оттегля, да избере по спокойна професия или доходоносна незаконна работа. Не съм му говорила за страховете си, които ме обземаха всеки път когато го викнеха на акция, защото знаех че само заради мен би се отказал от призванието си.

На Емо никога не са му харесвали кабинетните стратегии и номенклатурни игри. Беше много сензитивен към лицемерието и фалша. Ненавиждаше дребните душици и дребнавите хора, но никога не им отвръщаше със същото поведение.

Момчето ми комбинираше мощна физическа сила с невероятна нежност към двете си момичета. Никога не е злоупотребявал с мощта си, напротив винаги разчиташе, че разговора и добрата дума са по-силния аргумент. Заради положителното си отношение към живота и хората, той беше заобиколен от много приятели. Раздаваше от заряда си без да се пести. С рядко срещано чувство за хумор, от всяка казана дума или ситуация, можеше да покаже смешната страна. Беше в състояние от най-неприятната случка да извлече мъдри поуки. Не се страхуваше от нищо, единствения страх който ми споделяше, че пълзи в душата му е да не ни загуби, да не се случи нещо с мен и детето.

Последната година виждахме вече осъществени с цената на много усилия и труд мечтите си за прекрасен дом, по-спокоен живот, повече време заедно…

Но мечтите ни бяха разстреляни…

Била им е дадена задача, да обезвредят човек, заплашващ деца и цивилни хора. Като всяка друга задача и тази, Емо е приел отговорно и саможертвено. Той е тръгнал да защити ранените си колеги, най-вероятно съзнавайки, че има пробив в оборудването си. Познавайки го, като най-близкото му същество, мисля че дори да е знаел какво ще се случи, той пак би жертвал себе си, за да защити трима ранени приятели и учениците срещу които е подготвен цял боен арсенал. За да могат децата от Лясковец да ходят спокойно на училище, моето дете остана без баща.

Роди се герой. Герой, който в очите на близките си хора и приятели, беше такъв във всеки ден от живота си. Емо с ежедневното си поведение и личностни качества даваше смисъл на думите чест и доблест. Герой в мирно време, който беше в състояние да превъзмогне собствени нужди и желания и да помогне на по-слабия. Радвам се, че успя да възпита по този начин дъщеря ни, племеника ни и да дава пример за доблестно поведение на цялото си обкръжение.

Много ми се иска моя герой да бъде пример и за бъдещите мъже на България – да обичат страната си, да уважават и ценят жената до себе си, да спазват моралните ценности, да различават доброто от лошото, да не предават приятели, да помагат на по-слабия. Или просто да бъдат мъже на честта.

ВИДЕО

… И нещо от мен

"Днес не е починал никой актьор, певец или спортист... Днес не е починал никой известен! Днес във фейсбук е тишина...Днес по време на работа загина просто един достоен полицай!" - написа във Фейсбук Богдан Личев...

Писала съм за тези мъже - командосите от СОБТ. Разговаряла съм с много от тях, но поради изискването за конфиденциалност нямах право да публикувам техни снимки, нито да разкажа конкретно за някого от тях. Защото за обществото те са "мъжете с черните качулки". Анонимните. Страховитите.

Много съжалявах, че не мога да разкажа какви прекрасни мъже са, когато свалят черните си качулки - умни, добронамерени, сърдечни, доблестни, смели, честни, жертвоготовни... Мъже на честта. Най-добре подготвените, елитът на специалните части. Години наред прекарват в нечовешки тренировки, за да... се жертват, ако се наложи...

Знаете ли какво ми казаха тогава? "Ние отиваме там, където друг не може да се справи. Ако е застрашен животът дори на един човек, готови сме да жертваме собствения си живот. С такава нагласа сме постъпили в отряда - да сме достатъчно добре подготвени, за да може, оцелявайки, да спасим изложения на опасност човек, като първо се погрижим за неговата безопасност". Кой казва, че няма геройство в мирно време?...

А въпросът "КОЙ" е виновен така и не получи адекватен отговор. Бяхме свидетели на прехвърляне на топката от един кабинет на друг, от един служител на друг. Наслушахме се и на много "ако"...

Оставки - както подобава на едни мъже на честта - така и не видяхме.

Димитър Рачков: Всяко излизане пред публика е на живот и смърт – II част

Боряна АНТИМОВА

Димитър Минков Рачков е роден на 18 септември 1972 г. в Бургас. През 1995 г. завършва НАТФИЗ в класа на проф. Димитрина Гюрова и проф. Пламен Марков. От 1996 г. до 1998 г. работи във Варненския театър, играл е и в МГТ „Зад канала“.

През 1998-ма постъпва в Народния театър, а от 2006 г. е част от театрална формация “Мелпомена”. Има над 20 сериозни роли на сцената, като Подкальосин от “Женитба”, Вертер от “Страданията на младия Вертер”, Чушкаров от “Двубой” и др. Носител на „Аскеер“ 2000 г. за изгряваща звезда за Мъжът в „Самолетът беглец“.

Флиртът му с тв екрана датира от 1998 г., когато блясва с ролите си “Клуб НЛО”, а коронната му изява е като водещ на „Господари на ефира“. Той е и гласът на Бай Брадър, чийто бургаски говор прави образа още по-колоритен. Прави запомнящи се роли в комични тв предавания като „Пълна лудница“ (с култовия Жоро Бекъма) и “Ол инклузив”. За втори сезон е и водещ заедно с Васил Василев-Зуека на предаването “Като две капки вода”.

От 2009 г. е заедно и в живота с екранната си партньорка Мария Игнатова. Има син от първия си брак Димитър Рачков-младши на 7 години.

(В първата част Рачков разказа как се е гримирал като Катето от “Ритон”, какво е да си “господар на ефира” и как се създават смешни комични образи)

-Митко, сега хората те свързват преди всичко с телевизията, ти имаш и над 20 сериозни роли в театъра. Стояла ли е някога пред теб дилемата екран или сцена?

-Да, изиграл съм много хубави роли, и то още като съвсем млад актьор. В Сливенския театър играех Подкальосин от “Женитба”, Вертер в “Страданията на младия Вертер”, Чушкаров в “Двубой в Народния театър. А въпросът театър или телевизия стоеше на дневен ред и продължава да е така. През 1995 г. завърших НАТФИЗ, през 1996-а започнах работа като професионален актьор. Но от 1998-ма се занимавам и с телевизия в легендата “Клуб НЛО”. Оттогава започнах да работя успоредно телевизия и театър.

Доста години – от 1998-ма до 2008-ма се занимавах и с двете неща, но в един момент се уморих и се почувствах раздвоен. Казах си: “Ми ти нито на едното място си вършиш работата като хората, нито на другото”. Исках да съм честен към себе си и към хората, с които работя, мислих няколко месеца, и в един момент реших да напусна щатното си място в Народния театър. Но това не означава, че съм го напуснал изцяло. Това няма да се случи. Просто реших, че повечето си време и енергия ще посветя на телевизията. Засега. Но никога не казвам “Никога”.

-Все още си ангажиран с частната театрална формация “Мелпомена”, нали?

-Да, там продължавам да играя в две представления на театъра, на сцената на Армията – “Вражалец” и “Благородния испанец”. За мен това е много важно. Контактът с живата публика и мирисът на театралната сцена е нещо съвсем различно, по-истинско.

С Любо Нейков и Деси Бакърджиева в спектакъла "Вражалец" на театър "Мелпомена", на сцената на "Армията"

-Някои биха казали, че причината да наблегнеш на телевизията е по-доброто заплащане, защото всички знаем колко недостойно е заплащането в театъра?

-Да, абсолютно, и продължава да бъде недостойно. Не знам вече колко години продължава това изтезание и тоя мазохизъм и геройство на българските актьори да работят срещу минимално заплащане…

-Някой се осланя на безграничната им любов към театъра, която ги мотивира да излизат на сцената, не мислиш ли?

-Да, тези хора са герои за мен! Те продължават да творят при изключително мизерни условия на труд. А ти знаеш ли, че от години залите са пълни и няма билети за месеци напред?! Трудът, който полагат актьорите в театъра, е неистов! Някои играят по 20-25 представления в месеца, всяка вечер различни неща.

Тая държава трябва да помисли за тях! Та с тези мизерни заплати не могат да си покрият сметките. А защо е така – препълнени зали и в същото време мизерни заплати – не знам. Този проблем от години си стои на дневен ред. Трябва да се инвестират повече държавни средства, не може държава без образование, култура, здравеопазване. Това са трите най-важни неща.

-Изкушен ли си от политиката?

-Не, не се занимавам с политика. Казвам ти, никой от “Господари на ефира”, нито от продуцентската ни фирма не се занимава с политика, и то не защото нямаме гражданска позиция и мнение по всеки въпрос. Имаме си, но не симпатизираме на нито една партия. Ние сме честни пред себе си и утре можем да критикуваме в “Господарите” всеки, който е сгафил, независимо от коя политическа партия е.

Когато се държат неадекватно и правят глупости аз, като гражданин на тази страна, мога да изляза на улицата и да протестирам. Никой тук от шефовете не ни спира, но знаем, че така може да имаме чистата съвест да критикуваме някого. И никой после няма да има право да ни обвини в политически пристрастия. Който е виновен, е критикуван и осмиван, връчва му се златен Скункс и никой не е застрахован и защитен.

С Герасим Георгиев - Геро и Зуека като "Урунгелите на Чарли", от тв предаването "Ол инклузив"

-Иначе тръгвате по пързалката надолу…

-Затова предаването е 11 години на екран – защото хората ни имат доверие и знаят, че сме честни към тях. Самият аз не бих си позволил да се занимавам с някакви задкулисни неща. Няма да спя спокойно и няма да имам самочувствието да изляза на екрана.

Като Жоро Бекъма, с Мария Сапунджиева и Мария Игнатова

-Как си представяш живота, когато слезеш от екрана и от сцената?

-Много трудно. Аз много често си мисля за Калоянчев, светла му памет. Не че си позволявам да правя някакъв паралел между него и мен, в никакъв случай. Но се сещам за последните му интервюта по телевизията и в пресата, в които той каза: “Липсва ми сцената, много! Липсва ми телевизията, киното!” Той плачеше! И много често съм се замислял какво му е на този човек. А той не можеше, ако можеше, щеше да играе до последния си дъх.

Виж Стоянка Мутафова на 92 години как продължава да играе, защото това е нейният живот! Така че не искам да си представям този момент, знам, че ще е адски тежък. Някои хора мечтаят да се пенсионират, но това не важи за актьорите. Виждам, че им е много трудно, когато вече не са част от сцената.

Толкова много прекрасни хора си отидоха, светла им памет. Аз много обичам да гледам стари български филми и тези повторения на ретро следобедите по БНТ. Какво нещо оставиха тези хора след себе си! И като ги гледам, не мога да повярвам, че вече ги няма. Аз се познавам с повечето от тях. Аз съм късметлия, че с голяма част от хората, с които мечтаех да се срещна като дете, ги познавах, та дори и с някои имах шанса да работя и да съм близък. Тези светли личности не трябва да бъдат забравени.

-Как релаксираш, какво те зарежда?

-Обичам да излизам извън София, в планината. Тишината ме зарежда много, както и общуването с хора, които нямат нищо общо с моята професия. Това ме разтоварва. Защото ние тук, дори когато не сме на работа, като се срещнем, постоянно говорим за работа, а това вече граничи с лудост.

-Както се казва, “не е задължително да си луд, за да работиш при нас, но това помага”.

-Ние сме много луди. Няма как да не си луд, за да се занимаваш с тия неща. Въпросът е вече да не отиваш към диагноза. Затова обичам да си почивам на по-тихи, по-закътани места. Моят релакс не е да ходя по заведения. За мен това не е почивка.

-Какво обичаш да правиш, когато никой не те гледа?

-Мога да си гледам вкъщи готин филм или телевизия - едни такива тривиални и скучни неща… Ако някой непознат проследи моето всекидневие, ще каже: “Това не си ти”.

На 6 г.

-Малко ли хора допускаш в личния си свят?

-Да. Знаеш ли, имам способността да преценявам хората още на първата ни среща. Веднага мога да усетя дали някой е добронамерен, искрен, истински или лицемерен. Имам немалко близки приятели, с които споделям много лични неща, и които никога не са ме предавали през годините… Сега като се замисля, нямам приятел, който ме е предал.

-Детството ти е минало в Бургас. Беше ли сериозно, вглъбено дете, или щастлив безхаберник?

-Сериозно и послушно дете бях. Сега някои хора няма да повярват, ще кажат, той е бил луда глава. Но ако питаш майка ми и баща ми, ще ти кажат, че не съм бил никак щур. И в ученическите си години съм имал много малко издънки. Бил съм сериозен в учението, искал съм да бъда от можещите, от знаещите хора.

На 7 г.

-А това изригване на кроткото дете на сцената откога е?

-Още от първи клас, оттогава се занимавам с театър в драматичната студия към пионерския дом в Бургас, с ръководител Димитър Еленов. Това нещо адски ме грабна и запали. Занимавах се много активно с представления, рецитали и пионерският дом ми беше като втори дом. Имах едно прекъсване 3-4 години, когато учих в строителния техникум, специалност геодезия. Но детската ми мечта да стана актьор си остана и продължих в академията.

-Какво от проблемите в твоето детство би искал да спестиш на Димитър-младши?

-Няма нещо, което да му спестявам. Аз съм бил едно обичано, добре гледано дете, на което обръщаха внимание. Бях и много изслушвано дете. Никога моите родители не са ме ограничавали, не са ми налагали да правя това или онова. Смятам това за много ценно и се опитвам по същия начин да се държа и с моя син. Не искам да го ограничавам в нищо, смятам, че той трябва да си избере с какво да се занимава.

Митко сега е във втори клас, тръгна на 6 години на училище. Аз не съм от тези родители, които възхваляват децата си: “Ох, той е страхотен в това!”. Но ако трябва да съм честен и откровен, синът ми много добре рисува, така че ако иска да се занимава с това, ще го подкрепя. Но гледам, че и при нас му е интересно, идва на снимки на предаванията, на лайфовете. Оня ден го бях взел на “Като две капки вода”. Не го насилвам да идва, той самият изявява желание за това.

Двамата Митковци - старши и младши

-Остава ли ти енергия за игри с него?

-Енергия остава, но ми виси като камък на шията това, че не мога да му отделям достатъчно време. Може би ще прозвучи като оправдание, че такава ни е работата и такова ни е времето. От една страна – да, трябва да работим в този динамичен свят. Ние, артистите, не сме на нормиран работен ден от 10 до 5 и след това вкъщи. От друга страна си давам сметка, че синът ми расте, времето минава и аз никога няма да го видя отново на 5, на 6, на 7 години, и това ми тежи.

-С Мария сте заедно напук на многократните опити да ви разделят. Как го постигате?

-Аз се уморих да коментирам това, даже го приемам със смях. Един ден ни разделят, другия ни събират… Имам един чисто драматургичен съвет към така наречените сценаристи в жълтата преса: да следят сюжетната линия, защото е много важна. Когато разделиш двама човека, по някое време трябва да ги събереш, елементарно, за да може пак да ги разделиш след това…

Превърнахме се в многосериен турски сериал. Не е смешно, жалко е. За тях. Опитвам се да ги оправдая, че и те души носят. Мисля си, че самите те един ден ще си дадат сметка как са си изкарвали парите – по много нечестен начин. Аз се прибирам вкъщи и съм спокоен, защото честно съм си изкарал парите, докато те живеят на чужд гръб. Те смучат чужда кръв.

-При такава офанзива отвън, само любовта и доверието стигат ли, за да съхраниш една връзка?



-Да, и диалогът е много важен. Трябва двамата да си говорят, особено когато има проблеми. Важно е също и да умееш да правиш компромиси.






-Останаха ли ти нереализирани мечти?


-Да, колкото и клиширано да прозвучи, голяма част от нещата, за които съм мечтал, са се случили.
Мечтал съм да стана актьор, да имам дете и имам прекрасен син. То човек, ако няма мечти, е осакатен.



-Може би още едно дете?

-Да, въобще не бягам от отговорността да бъда баща отново. Всичко друго е преходно. Утре ще минат тези предавания, спектакли. И когато всичко свърши, остават само децата.

ПЪРВА ЧАСТ

Публикувано във в. “Преса”, 23 март 2014 г.

Димитър Рачков: Всяко излизане пред публика е на живот и смърт

Двамата Митковци - старши и младши

Боряна АНТИМОВА

Димитър Минков Рачков е роден на 18 септември 1972 г. в Бургас. През 1995 г. завършва НАТФИЗ в класа на проф. Димитрина Гюрова и проф. Пламен Марков. От 1996 г. до 1998 г. работи във Варненския театър, играл е и в МГТ „Зад канала“.

През 1998-ма постъпва в Народния театър, а от 2006 г. е част от театрална формация “Мелпомена”. Има над 20 сериозни роли на сцената, като Подкальосин от “Женитба”, Вертер от “Страданията на младия Вертер”, Чушкаров от “Двубой” и др. Носител на „Аскеер“ 2000 г. за изгряваща звезда за Мъжът в „Самолетът беглец“.

Флиртът му с тв екрана датира от 1998 г., когато блясва с ролите си “Клуб НЛО”, а коронната му изява е като водещ на „Господари на ефира“. Той е и гласът на Бай Брадър, чийто бургаски говор прави образа още по-колоритен. Прави запомнящи се роли в комични тв предавания като „Пълна лудница“ (с култовия Жоро Бекъма) и “Ол инклузив”. За втори сезон е и водещ заедно с Васил Василев-Зуека на предаването “Като две капки вода”.
От 2009 г. е заедно и в живота с екранната си партньорка Мария Игнатова. Има син от първия си брак Димитър Рачков-младши на 7 години.

-Митко, господар си не само в ефира, владееш сърцата на много българи, а толкова рядко даваш интервюта. Защо?

-Приемам само когато имам да кажа нещо ново на хората. Не държа на всяка цена да фигурирам в медиите ей така, за да ме има. Другата причина е жълтата преса. Ето, сега си говорим с теб, давам ти едно истинско, откровено интервю, след това то излиза в “Преса” читаво, едно към едно, прочитат го от някой жълт вестник и изкривяват цялата информация, като пълнят цели страници с неистини.

И човек си казва, какво като в “Преса” ще излезе качествено, като после ще се появи в още 6 жълти издания изкривено. Ние някак свикнахме да не обръщаме внимание на жълтата преса, която пише лъжи за нас. Но всъщност поразиите й повече рефлектират върху вас, сериозните журналисти, защото популярните лица спират да дават интервюта.

-Има ли начин да се противодейства на това уродливо явление?

-Сигурно има, но в нормалните държави, а ние не сме от тях. Всеки трябва да носи последствията за думите и действията си. Аз лично съм от хората, които стоят зад думите и действията си, както и цялото предаване “Господари на ефира”. Не хвърлям в публичното пространство неверни неща както от трибуната на предаването, така и от свое име.

В една нормална държава, когато някой излъже или наклевети някого, се случва нещо. При нас винаги се намират вратички – я в закона, я по друг начин. Абсолютно подкрепям колегите, които завеждат дела срещу лъжите, публикувани по техен адрес. Аз самият имам заведено едно дело преди няколко години срещу един вестник, който беше използвал моето лице за реклама на тяхно жълто издание, и то в абсолютен колаж, което е изключителен абсурд. Вземат моя снимка и правят колаж, в който държа техен жълт вестник.

Никога не бих направил такова нещо в живота си, защото съм отговорен човек и за нищо на света не бих рекламирал жълто издание. Недоумявам, какво са с мислели тези хора, като са правили този колаж – че няма да се разчуе ли, че няма да го видя ли… Другият абсурд, нещо, което е очевадно – това дело се точи вече 4 ли 5 години. Заведено е от мен лично и от фирмите от семейството на “Глобал”, на които съм лице, и парите, които ще спечелим, ще дадем за благотворителност.

-Наглостта и безнаказаността са две от нещата, които те възмущават. А какво от публичността те смущава?

-Щом се занимавам с публична професия, щом съм на телевизионния екран и на сцената, аз съм си поел кръста. Ясно е, че има плюсове и минуси. Това си е част от играта, няма как.


-Не ти ли додява понякога от свойските подвиквания и потупвания по рамото?

-Знаеш ли, има много добронамерени хора, които знаят как да изразят отношението си към мен, за което им благодаря. Уважавам този тип хора, които знаят как да дойдат при мен и да ми направят комплимент, да ми кажат, че ме харесват, без това да е досадно или агресивно. Мразя агресията. Тя ме отблъсква. Няма как, ако някой те харесва, да дойде, да те тупне и да каже: “Ей, ти си голяма работа!” или “Ела тука, на мойта маса”, като те дръпне агресивно. Не съм нито цветарка, нито проститутка, който ми свирне, да ходя на неговата маса. Ами няма как! Все пак и аз имам достойнство, аз не съм шут!

Наскоро ми се случи нещо подобно. Бях с компания в заведение, дойде някакъв човек и дори без да се извини, че ни прекъсва разговора, каза: “Ела на нашта маса”. Почувствах се като момиче на повикване. Благодарих любезно и казах, че няма да дойда, а той: “Как няма да дойдеш?! Ти луд ли си, бе?! Ти знаеш ли какво има на нашта маса, какви питиета!” Казах, те може да са извънземни, космически, но аз не мога да бъда купен.

Ако днес ме срещнат 5 души и ми кажат: “Това, което правиш, е страхотно, гледам предаването и ви харесвам, гледал съм те и в театъра”, това е адски зареждащо. И това може да те окрили и да те накара да полетиш.

-Започна вторият сезон на шоуто “Като две капки вода” и си личи, че двамата със Зуека много се забавлявате като водещи.

-Да, изключително съм щастлив, че участвам в този формат. Миналата година започна, беше нещо ново, самите ние не знаехме какво се случва, но след първата вечер разбрахме, че това е нашето предаване. И беше логично да последва и втори сезон. Тази година трябва да сме още по-отговорни, защото, когато е нещо непознато за публиката, цялата ти енергия отива в това да го направиш добро.

Когато стана добро, сега очакванията на хората са още по-големи. А когато очакванията са по-големи, е още по-отговорно за теб. Благодаря на Господ, предаването тръгна много добре тази година, имаме много добра аудитория, срещат ме хора на улицата и казват: “Страхотно, кефим се”. А нали вече казах, за това живеем ние, артистите.

Последни репетиции: Рачков като Катя и Зуека като Здравко от "Ритон",
заедно с режисьори на предаването Кирил Киров

-В понеделник имитира Катето от "Ритон". Какво ти струваше това? Ето, Къци Вапцаров цяла седмица е ходил на токчета заради образа на Лили Иванова.

-Имаше гласуване на нашата фейсбук страница “В кои образи искате да видите Рачков и Зуека” и феновете ни избраха “Ритон”. С цялото уважение към тях, разбира се. В това шоу не се пародира. Пародиите са в “Пълна лудница”. Тук се стараем максимално да се приближим до пеенето, визията и характера на тези изпълнители. Първо обсъждахме кой да бъде Катя и кой – Здравко. Зуека е правил много женски образи, аз – по-малко. Решихме този път да експериментираме.

Последни щрихи към образа на Катето от "Ритон"

Съветвахме се и с гримьорите коя физиономия по-лесно би се трансформирала в образа на Катя. Моето лице се оказа по-близко до това на Катя, а Зуекът е с по-изострени черти и беше по-добре да е Здравко. Хубаво, обаче трябваше и да пеем. Не беше буфосинхронада, а пеене наистина и Дони видя много зор, особено с мен. Не знам колко часа я репетерахме. След това грим - 3 часа и половина, после рокли, токчета. Бяха изваяни доста професионално. Като цяло смятам, че не се изложихме много. Щях да се радвам, ако Катя и Здравко бяха в публиката, но разбрах, че са в Щатите на турне.

... и отново Катето от "Ритон"

-Кого още от нашите звезди те сърбят ръцете да имитираш?

-Не държа в главата си някакви образи, които трябва на всяка цена да направя. Според момента. Когато дойде някакъв формат, обсъждаме кого бихме могли да направим, кого най-добре ще направим, кое е добре за шоуто и за нас като артисти.

Жоро Бекъма - култ...

-Ако има трети сезон на “Като две капки вода”, би ли минал в отбора на имитаторите?

-Веднага казвам не, защото си давам сметка докъде са ми възможностите. Аз шапка им свалям на всичките тези участници, и миналогодишните осем, и тазгодишните осем. Това са изключително талантливи колеги. Те правят нещо изключително трудно.


Всяка седмица ти да направиш различен образ, да наблюдаваш, да минеш през тежък грим, да научиш песен, при някои има и много тежки танци.

Човек трябва да си дава сметка докъде са му възможностите. Не че не бих се гмурнал с главата напред, но смятам, че тези колеги притежават качества, които при мен липсват.





-На хората още им липсва легендарният Жоро Бекъма. Но екранните образи често имат по-кратък живот от сценичните. Тъгувал ли си, че излизаш от някой любим тв образ?

-Когато сме тръгвали да правим всички тези образи, не сме си давали сметката, че ще станат емблематични. Мислим нещо конкретно, какъв ще е характерът на героя, как ще е облечен, как ще говори. Естествено, радостно е за всеки актьор и творец този образ да добие популярност и като спре някое предаване, ти става мъчно за героя. Приемам всичките си образи като моите деца. Във всяка роля, все едно дали е в театъра или телевизията, си вложил енергия, време, нерви. Естествено е да ти липсва след това.

-От всичките ти екранни изяви в коя си най-много себе си – като “господар” ли?

-Да, защото там не играем, там сме си ние. Успехът на това предаване, с всичките му качества и достойнства, се дължи на стремежа ни да бъдем това, което сме. Тръгнеш ли да се правиш на някой друг, губиш. Зрителят е интелигентен, веднага улавя фалша.

-Опитвам се да си спомня с колко различни партньори си водил “Господарите”…

-Най-много съм водил съм със Зуека, бил съм двойка и с Вальо Танов, и с Мария Игнатова.

-Къде се крие тайната на сработването?

-Знам ли, то е като общуването с хората – с теб е по един начин, за да има диалог и да сме близки, с друг човек – по друг начин. Същото е и на екрана. Това не е само напасване на характери. Не може да теглиш чергата към себе си. За да се случи двойката, за да се получи добра спойка, трябва да има химия и от двете страни.

-Казваш, че там си себе си, но всеки път си толкова различен, още от излизането.

-Не съм си давал сметка доколко съм различен. Но преди всяко мое появяване на сцената или екрана излизам, сякаш това е като на живот и смърт. Може да си за десет минути, но трябва да е върха. А различното идва и от сценария, и от импровизацията. Ако постоянно предлагаш на зрителя едно и също нещо, той превключва на другия канал. Трябва постоянно да ъпгрейдваш, да разнообразяваш не само поведението си, но и предаването. Стремим се да има нови рубрики, нови образи.

-Определят те като един от царете на импровизацията. Как го правиш това?

-Много обичам да импровизирам, но и знам, че това е нож с две остриета. Можеш да направиш много добра импровизация, която да разсмее хората, но може да удариш и голяма греда, която да ти кърти главата дни наред след това. Трябва да си освободил съзнанието си, да ти е много леко в главата и единственото, за което да мислиш, е да си свършиш читаво работата. Изключваш всичко останало и мислиш само за ролята си, като влагаш цялата си енергия и концентрация в изпълнението.

-“Господарите” е на запис, колко дубъла имаш на влизането например?

-Дублите са за скечовете. В комедийните предавания е нормално да повтаряш, но в “Господарите” не е добре. Там се стараем да го правим по веднъж, защото тогава е най-истинско, най-вярно, най-сетивно, реакциите ти са най-верни. Когато ти е познато, реакцията ти вече не е същата.

-Как си със сценичната треска?

-Винаги я имам, дори на запис. Адски отговорна работа е, особено когато е на живо, както в “Като две капки вода”. Напрежението е огромно. Всичко може да се случи по време на лайв – да спре микрофон, да забие компютър, да загасне осветление от токов удар, на някого да прилошее, както тази година на Нети… Трябва да си подготвен за всякакви ситуации и да реагираш адекватно. След тези живи предавания сме като изцеден лимон… Следващия ден не поемаме никакви ангажименти.

В скеч от "Ол инклузив"

-Някога хрумвало ли ти е, че можеш да напишеш сценарий, като сам си измислиш образ и после си го изиграеш?

-Нямам самочувствието, че мога да пиша, сценариите изискват съвсем други качества. Но като сме импровизирали за образи, за предавания, Магърдич (Халваджиян – бел. ред.) няколко пъти ми е казвал: “Абе ти трябва да седнеш да пишеш”. Даже ми подари един диктофон, когато се сещам за нещо, да си го записвам. Но не го правя, защото дори да тръгна нещо да импровизирам, няма да се сетя за диктофона. И като му натисна копчето, какво от това? Някак ми стои сухо, измислено.

... и отново неподражаемият Жоро Бекъма

Докато при импровизацията на маса, като си говорим, било то по време на представления или предавания, всичко се случва там, на момента. Не смятам, че притежавам качествата на пишещ човек, но мога да бъда полезен на сценаристите, когато мислим образи за комедийно предаване, когато четем сценариите. И това го правим както за “Господарите”, така и за другите сатирични предавания. Със сценаристите можем да си бъдем взаимно полезни, като им открехнем от нашия чисто актьорски опит какво още би могъл да прави образът. Така той ти става близък още по времето, когато се доизмисля.

-Много ли е важна за комика самоиронията?

-Да, при нас със Зуека си личи, често се самоиронизираме. За да очакваш хората да имат чувство за хумор и да се смеят на героя ти, самият ти трябва да имаш чувство за хумор и към себе си.

-Важи ли и за теб максимата, че клоунът след спектакъл е тъжен?

-Да, често ме питат дали съм тъжен в живота. Нормално е, когато си подложен на стрес и на по-голямо напрежение, след това да си в по-минорно настроение. Не знам, по-скоро съм уморен, отколкото тъжен. Но и щастлив, когато съм имал успех. Това е приятна умора.

Четете във втората част: колко трудно е било да вземе решението да се посвети основно на телевизията, как възпитава своя син и как приемат с Мария непрекъснатите лъжи в пресата.

Публикувано във в. “Преса”, 23 март 2014 г.